Решение № 3146 от 11.05.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3146 гр. София, 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова при участието на секретаря Кристина П. Г.а като разгледа докладваното от Емилия Александрова Въззивно гражданско дело № 20251100507860 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на И. Г. И. срещу Решение № 7258/24.04.2025 г., поправено с Решение № 7306/24.04.2025 г., постановени по гр.д. № 46607/2024 г. по описа на Софийския районен съд, 149 състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от И. Г. И. срещу Г. В. И. иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК за признаване за установено, че И. Г. И., въз основа на трансформация на лично имущество, е собственик на 1/4 ид.ч. от недвижим имот – дворно място с идентификатор № *** по ККР на с. Негован, общ. Столична, с площ от 344 кв.м., подробно описан в Нотариален акт за продажба на застроен урегулиран поземлен имот № 50/27.08.2012 г., том I, рег. № 2001, дело № 39 на нотариус Б.Н., с район на действие СРС, вписана под № 142 в НК, заедно с 1/4 ид.ч. от построената в североизточната част на същото УПИ жилищна сграда с идентификатор № ***, на един етаж, със застроена площ от 46 кв.м., като И. Г. И. е осъден да заплати на Г. В. И., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 800 лв.

- разноски по делото.

1

Подадена е и въззивна жалба срещу Решение № 21817/28.11.2025 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК по гр.д. № 46607/2024 г. по описа на СРС, 149 състав, с което е оставено без уважение искането на И. Г. И. за допълване на Решение № 7258/24.04.2025 г.

Във въззивните жалби се поддържа, че постановените решения са неправилни. Въззивникът твърди, че средствата за придобИ.е на процесния имот са осигурени от неговия баща Г.Г., поради което представляват лично имущество по смисъла на чл. 23 СК. Излагат се доводи, че ответницата не е участвала със собствени средства в придобИ.ето на имота и че районният съд неправилно е приел липса на трансформация на лично имущество. Поддържа се още, че съдът е следвало да се произнесе и относно наличие на частична трансформация на лично имущество, поради което неправилно е оставил без уважение молбата по чл. 250 ГПК. Моли се обжалваните решения да бъдат отменени и предявеният иск да бъде уважен. Претендират се разноски.

Въззиваемата страна Г. В. И. оспорва въззивните жалби и моли решенията да бъдат потвърдени. Претендира разноски.

Софийският градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи, приема за установено следното:

Въззивните жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването, срещу подлежащи на въззивен контрол валидни и допустими съдебни актове.

Делото пред първата инстанция е образувано по предявен от И. Г. И. срещу Г. В. И. иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК за признаване за установено, че ищецът е собственик на 1/4 ид.ч. (припадаща се на съпругата му Г. И.) от процесния недвижим имот и построената в него сграда вследствие на пълна трансформация на лично имущество.

С обжалваното Решение № 7258/24.04.2025 г., поправено с Решение № 7306/24.04.2025 г., Софийският районен съд е отхвърлил предявения иск като неоснователен. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че делото е върнато за ново разглеждане след обезсилване на предходно постановено съдебно решение. СРС е съобразил, че в мотивите на въззивното решение е посочено, че ищецът иска да бъде признат за изключителен собственик на 1/2 идеална част от процесния имот, а не на 1/4 идеална част.

Първоинстанционният съд е изложил, че споделя извода на СГС, че в 2 конкретния случай трансформацията би настъпила за имуществото, което е придобито в режим на съпружеска имуществена общност, а именно за 1/2 идеална част от процесния имот, доколкото бащата и майката на ищеца се твърди да са собственици на 1/2 идеална част от имуществото, а останалата 1/2 идеална част е придобита от ищеца и вече бившата му съпруга. Прието е, че за да бъде изключителен собственик на вещта, придобита в режим на съпружеска имуществена общност, при твърдения за пълна трансформация, ищецът следва да претендира установяване на собственост върху 1/2 идеална част от имота, придобита в режим на съпружеска имуществена общност.

Същевременно СРС е приел, че искането на ищеца е за установяване на изключителна собственост върху 1/4 идеална част от процесния недвижим имот, а не върху 1/2 идеална част. Поради това е посочил, че не може да се произнесе извън предявения иск, тъй като би нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6 ГПК. Ето защо районният съд е разгледал иска съобразно заявеното с исковата молба, уточнителните молби и направеното уточнение в открито съдебно заседание.

По съществото на спора първоинстанционният съд е посочил приложимата разпоредба на чл. 23, ал. 1 СК, според която лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество, както и разпоредбата на чл. 23, ал. 2 СК, съгласно която, когато вещните права са придобити отчасти с лично имущество по ал. 1, лично притежание на съпруга е съответната част от придобитото, освен ако тази част е незначителна.

СРС е съобразил и разпоредбата на чл. 21, ал. 1 СК, според която вещните права, придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, като съвместният принос се предполага до доказване на противното съгласно чл. 21, ал. 3 СК. Посочено е, че е без значение дали в придобивния титул са посочени двамата съпрузи или само някой от тях.

Първоинстанционният съд е приел, че основанието за възникване на съпружеска имуществена общност е наличието на съвместен принос на съпрузите, който се предполага, а липсата на такъв принос означава, че индивидуален собственик на придобитото е станал съпругът, чиито средства или имущество са вложени за придобИ.ето.

СРС е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията 3 между страните, че описаният в исковата молба недвижим имот е придобит по време на брака между тях, както и че е сключен договор за покупко-продажба от 27.08.2012 г. с купувачи ищеца и неговия баща, като всеки от тях поотделно се е намирал в брак при режим на съпружеска имуществена общност. Според първоинстанционния съд спорно по делото е единствено обстоятелството дали е налице дарствено намерение на бащата на ищеца и, ако такова е налице, дали то е било насочено единствено към ищеца или и към двете страни по делото.

От събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Г.И.Г., баща на ищеца, районният съд е приел за установено, че първоначално свидетелят е искал да закупи имота заедно със съпругата си и впоследствие да го дарят на сина си. СРС е отчел показанията му, че поради по-добри условия по банковия кредит е взел решение да закупи имота заедно със своя син, както и заявеното от свидетеля, че не е имал намерение да дарява съпругата на сина си. Останалите показания на разпитаните по делото свидетели районният съд е приел за неотносими към правния спор, поради което е посочил, че не следва да ги кредитира.

СРС се е позовал на Тълкувателно решение № 5/29.12.2014 г. по тълк. д.

№ 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че придобитото по време на брака, независимо на чие име е придобито, е с характер на вложените в придобИ.ето средства. Посочено е, че всеки съпруг има възможност да предяви иск или възражение за пълна или частична трансформация, като установи чрез пълно и главно доказване личния характер на вложените в придобИ.ето средства. СРС е приел, че за да се докаже, че придобитото по време на брака не е съпружеска имуществена общност, следва да се представят доказателства, оборващи презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК.

Районният съд е посочил, че предявеният иск касае опровергаване на презумпцията за съвместен принос, поради което доказателствената тежест е на този, който поддържа влагането на лични средства, като същият следва да изключи приложението на презумпцията, установявайки влагането на лични средства в придобИ.ето на конкретна вещ или вещно право.

В тази връзка СРС е приел, че в тежест на ищеца е да докаже главно и пълно твърденията си за пълна трансформация на лични средства при придобИ.е на недвижимия имот, а именно притежанието на лични средства и 4 влагането им при закупуването на процесния имот. Прието е, че по делото се установява процесният недвижим имот да е закупен по време на брака, като продажната цена в размер на 45 000 лв. е платена частично чрез превод по банкова сметка за сумата от 7 000 лв., а за останалите 38 000 лв. продавачът се е съгласил да му бъдат изплатени с кредитни средства.

От представените по делото доказателства първоинстанционният съд е направил извод, че средствата, вложени за закупуване на процесния имот, не са вложени от ищеца, а от неговия баща. СРС е приел, че ищецът, заедно с баща си, придобиват недвижимия имот в законов режим на съпружеска имуществена общност, но по делото не се доказва личен характер на имуществото или средствата, чрез които е придобито процесното вещно право. Посочено е, че имотът е заплатен частично със средства от кредит за сумата от 38 000 лв. и частично със сумата от 7 000 лв., която е заплатена в брой при нотариуса от Г.И.Г.. СРС е приел, че не е посочено договорът да е за дарение, както и че липсва приемане на дарението.

Районният съд е приел за недоказано твърдението, че при придобИ.ето на недвижимия имот, включително за частта, равняваща се на 38 000 лв., са вложени лични средства на ищеца. Според СРС този извод следва от събраните по делото доказателства. Прието е още, че не се доказва бащата на ищеца Г.И.Г. да е имал намерение да надари единствено и само сина си.

Първоинстанционният съд е отбелязал, че споделя практиката, обективирана в решение № 81/15.03.2011 г. по гр.д. № 172/2010 г. на ВКС, II г.о., и цитираното в него решение № 756/22.01.1996 г. по гр.д. № 809/1995 г. на ВКС, I г.о., относно обичайното намерение на родителите да надарят само своето дете, но не и неговия съпруг. СРС обаче е приел, че в конкретния случай се установява намерение на платилия продажната цена родител да дари парични средства не само на своето дете, но и на неговия съпруг, който изрично е посочен като съдлъжник по договора за кредит, сключен във връзка с покупко-продажбата на имота.

Районният съд е приел, че изводът за личен, респективно извънбрачен, произход на вложените средства не може да почива на предположения.

Поради това е намерил за недоказан иска по чл. 23, ал. 1 СК за придобИ.е на процесния недвижим имот с лично имущество. С оглед на изложеното СРС е приел, че искът за признаване за установено, че ищецът е собственик на 5 процесния недвижим имот въз основа на пълна трансформация на лично имущество, следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

В допълнение първоинстанционният съд е посочил, че не са налице и основания за признаване на ищеца за изключителен собственик на процесната вещ поради частична трансформация.

С Решение № 21817/28.11.2025 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, Софийският районен съд е оставил без уважение молбата на И. Г. И. за допълване на Решение № 7258/24.04.2025 г.

За да постанови този съдебен акт, първоинстанционният съд е приел, че производството по чл. 250 ГПК е допустимо само в случаите, когато съдът не се е произнесъл по цялото искане на страната, респективно по цял предмет на делото. СРС е изложил съображения, че в случая не е налице непълнота на решението, тъй като съдът се е произнесъл по целия заявен от ищеца петитум.

Районният съд е приел, че предмет на разглеждане по делото е бил предявеният иск по чл. 23, ал. 1 СК за признаване за установено, че ищецът е собственик на 1/4 идеална част от процесния имот въз основа на пълна трансформация на лично имущество, като именно по този спор съдът е формирал воля и се е произнесъл с диспозитива на решението.