Решение № 95 от 11.05.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. Първомай, 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100760 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от Г. С. Х. срещу „Креди Йес“ ООД за установяване нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за паричен заем № ********************* г., предвиждаща заплащането на неустойка.

Ищецът Г. С. Х. твърди, че на 23.06.2025 г. сключил с ответното дружество „Креди Йес“ ООД Договор за паричен заем № *********************, по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 1500 лв., при месечен лихвен процент от 3,900 %, и годишен процент на разходите – 58,456 %. Съгласно чл. 6, ал. 1 от контракта заемът следвало да бъде обезпечен с гарант/-и, отговарящ/-и на определени критерии, залегнали в общите условия към договора за заем, както и с още едно обезпечение по избор на заемателя, а именно ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, като подробностите отново били описани в общите условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на горепосочените изисквания, съгласно чл. 6, ал. 2 от договора дължал неустойка на кредитора в размер на 1036,60 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителните вноски.

Твърди, че усвоил изцяло заемния ресурс, без да погаси сумата за неустойка, но счита, че не дължи плащане за същата, тъй като клаузата била нищожна. Изразява становище, 1 че с нея се заобикаляли правилата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тази неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение била загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, като щети за него биха настъпили единствено при неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от имуществото му. Също така предвидената неустойка в размер на 1036,60 лв. била близо 100 % от заетата сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Тази неустойка било предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като това водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което противоречало на добрите нрави. Посочено е още, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя заемодателят бил поставил неизпълними критерии към изискваното от кредитополучателя обезпечение, за да получи допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая било нормално както разходите на търговеца, така и печалбата му, да бъдат включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по съглашението. По този начин се заобикаляло и ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. По тези съображения приема, че клаузата за заплащане на неустойка в размер на 1036,60 лв. е нищожна, като моли да бъде уважен предявеният иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Креди Йес“ ООД, с който изразява становище за неоснователност на предявения иск. Потвърждава, че между страните е сключен договор с посочения предмет и параметри, като сочи, че от страна на ищеца на 06.08.2025 г. постъпило само едно плащане в размер на 161,57 евро. Счита, че договорът за паричен заем напълно отговарял на изискванията на чл. 10, ал. 1 и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочва, че при формирането на годишния процент на разходите (ГПР) не следвало да се включва размерът на неустойката, тъй като тя съставлявала разход за неизпълнение от страна на потребителя на договорното му задължение да осигури обезпечение на заема.

Неустойката нямала характера на лихва, такса, нито друг разход по кредита, поради което не било налице нарушение на чл. 19 ЗПК относно размера на ГПР. Лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора и ГПР не надхвърлял петкратния размер на законната лихва за периода, поради което не можело да се обоснове и противоречие с добрите нрави. Излага съображения, че потребителят бил предварително запознат с последиците от непредоставяне на исканите обезпечения, и е преценил да сключи процесния контракт. Твърди, че кредитополучателят можел да се откаже от договора, но не се възползвал от това свое право. Счита, че неустойката била индивидуално уговорена между страните, като клаузата била договорена под 2 отлагателно условие – сумата би била дължима само ако потребителят не предостави необходимото обезпечение на заема. По този начин и със собственото си поведение потребителят можел да влияе на действието на тази разпоредба и след сключването на договора. Доколкото плащането на неустойка било следствие единствено и само от последващото неправомерно поведение на заемателя, то той я дължал в пълен размер още от момента на настъпване на основанията за нейното начисляване, но бил договорен начин за разсрочването й. Поддържа, че клаузата за заплащане на неустойка била валидна, индивидуално уговорена, не противоречала на закона и добрите нрави, не заобикаляла законови разпоредби. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца Г. С. Х. и ответника „Креди Йес“ ООД е сключен Договор за паричен заем № ********************* г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 1500 лв. Уговорен е месечен лихвен процент в размер на 3,900 % и годишен процент на разходите в размер на 58,456 %.

Според чл. 6, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните са се споразумели заемът да бъде обезпечен с поръчител/-и, отговарящ/-и на критериите, залегнали в чл. 10, ал. 1, т. 5 от общите условия към съглашението, и с още едно от следните обезпечения – ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, съгласно изискванията, описани съответно в чл. 10, ал. 1, т. 1 – т. 4 от общите условия.

Клаузата на чл. 6, ал. 2 от процесния контракт предвижда, че ако заемателят не предостави уговореното обезпечение, дължи на заемодателя неустойка в размер на 1036,60 лв. с начин на разсрочено плащане, описан в погасителния план. Посочено е, че общата сума за плащане заедно с начислената неустойка възлизала на 2844 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

В конкретния казус не се спори, че между „Креди Йес“ ООД в качеството на заемодател и Г. С. Х. в качеството на заемополучател е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер на 1500 лв.

Същевременно кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1036,60 лв., ако не предостави поисканото обезпечение. С оглед размера на неустоечната сума – близо 100 % от отпуснатия кредит, и условията, при които се дължи, съдът намира, че тя няма присъщите на неустойката функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, а съставлява скрита печалба за кредитора. Този извод се налага при съобразяване постановките на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според това решение нищожна поради накърняване на 3 добрите нрави е клаузата за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка съдът счита, че в разглеждания казус клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за паричен заем № ********************* г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като води до значителна нееквивалентност на насрещните престации. В случая неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на кредита съгласно условията на заемодателя, посочени в чл. 6, ал. 1 от договора. Това задължение обаче е вторично по своята същност, тъй като основното е погасяване на отпуснатия паричен заем. Непредставянето на обезпечение всъщност не води до преки вреди за кредитора, който има задължението по чл. 16 ЗПК да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди да сключи договор с него, за да прецени дали изобщо да му предостави потребителски кредит без обезпечение. Със задължаването на заемополучателя да осигури обезпечение на кредита реално се стига до прехвърляне на отговорността на кредитора върху потребителя. Това води до значително нарушаване на баланса между правата и задълженията на страните, както и на добросъвестното договаряне, тъй като поставя икономически по-слабата страна в още по-неизгодна позиция. Ето защо съдът счита, че с уговорката за неустойка всъщност се цели заемодателят да получи допълнително плащане в размер почти колкото стойността на кредита. Същата сума представлява сигурна печалба за заемодателя, без да е налице престация от негова страна, което грубо нарушава договорното равноправие между страните и принципа за спазване на добрите нрави.

Отделно от това, критериите, които кредиторът поставя към исканото обезпечение, практически са неизпълними от потребителя, който търси бързо получаване на финанси. Нелогично е да се приеме, че заемателят би разполагал с възможността да осигури банкова гаранция, ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество или ценна книга в полза на заемодателя, както и поръчител/-и, отговарящ/-и на силно завишените изисквания на заемодателя. Тези условия са несъразмерни спрямо главницата по кредита от 1500 лева и очевидно целят да поставят потребителя в състояние на неизпълнение още към момента на сключване на договора. Т. е. може да се направи заключение, че единствената цел на клаузата за неустойка е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на заемополучателя. Този извод се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, а именно – да се заплаща на вноски, подобно на главницата и възнаградителната лихва. Следователно неустойката следва да се приеме за нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като е уговорена с цел, която излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Доколкото това противоречие между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при 4 сключването на договора, съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД тази уговорка изобщо не е породила правно действие, т. е. не е възникнало и задължение за плащане по чл. 6, ал. 2 от контракта.

По така изложените съображения съдът намира, че следва да бъде уважен предявеният иск за установяване недействителността на клаузата от процесния договор за заплащане на неустойка с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В тази връзка, тъй като никоя клауза не може да бъде нищожна на повече от едно основание, не следва да се разглеждат останалите посочени в исковата молба основания за недействителност на тази уговорка.

По разноските:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски за държавна такса и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съобразно уважената част от иска.

В настоящото производство ищецът е извършил разноски за държавна такса в размер на 50 лв. (25,56 евро), като му е била предоставена безплатна правна помощ. Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите по ал. 1, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ, и в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. При определяне на разноските за адвокат следва да се спазват критериите по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, а именно: фактическата и правна сложност на случая, засегнатия интерес, условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им, както и квалификацията, опита и специализацията на адвоката, като осъжда другата страна да го заплати. Тази настояща редакция на разпоредбата е съобразена с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а може да ги ползва единствено като ориентир. Ето защо, като взе предвид цената на иска, факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има трайна съдебна практика, както и че същото е приключило в едно съдебно заседание, на което адв. Н. не е присъствал и в хода на което са приети единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца възлиза на сумата от 150 евро. Във връзка с възражението на ответника, че не били представени доказателства относно материалната затрудненост на ищеца, следва да се отбележи, че безплатната правна помощ е предоставена на основание чл.