Решение № 3994 от 19.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3994 гр. София, 18.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100513420 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение от 26.10.2022 г., постановено по гр. дело № 8974/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 113 състав ответната страна Столична дирекция на вътрешните работи е осъдена да заплати на ищеца И. И. на основание чл. 187, ал.5, т. 2, вр. чл. 178, ал.1, т. 3 сумата от 1 663,72 лв., представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд под формата на нощен труд за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2020 г. до окончателното погасяване на вземането и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 219,37 лв., представляваща обезщетение за забава на главницата за периода от 01.04.2017 г. до 18.02.2020 г., като е отхвърлен искът за главница за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 1 783,05 лв. и искът за обезщетение за забава за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 259,06 лв.

Срещу решението в осъдителната част е постъпила въззивна жалба от Столична дирекция на вътрешните работи, с която същото се обжалва като неправилно. Излага се становище, че не е налице празнота в нормативната уредба, поради което не следва да намерят приложение разпоредбите на Кодекса на труда и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/. Поддържа се, че часовата норма за нощния труд по ЗМВР е различна от Кодекса на труда по преценка на законодателя. Предвид изложеното се иска обжалваното решение да бъде отменено в цялост и вместо 1 него да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове в пълен размер. Претендират се съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца И. И., с който оспорва същата като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Излага становище за правилност и законосъобразност на обжалваното решение, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима - същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението в рамките на релевираните в жалбата доводи.

Настоящата съдебна инстанция намира, че с първоинстанционното решение е извършен пълен и пълноценен анализ на спора от фактическа страна, поради което с цел да не бъдат същите преповтаряни препраща към мотивите на СРС.

Единственият спорен въпрос между страните в настоящото производство е по правото, а именно следва ли при отчитане на извънредния труд, положен от ищеца в процесния период, да се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда и на НСОРЗ по аналогия а основание чл. 46 ЗНА. По този въпрос бе образувано тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ОСГК на ВКС с решението, по което е прието, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.

Основните аргументи за така приетото становище са, че ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на работното време на 2 служителите в МВР, изразено в брой на часовете. Този извод се налага от анализа на чл. 187, ал. 1 ЗМВР. Нормата е императивна и предвижда, че нормалната продължителност на работното време е 8 часа. По смисъла на чл.

187, ал. 1 ЗМВР, „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня, в неговата „светла“ част и през нощта – в неговата „тъмна“ част, в последната хипотеза от 22 часа до 6.00 12 часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по – голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение. Различието – установената с разпоредбите на ЗМВР по – голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите от МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл.

2, ал. 1 ЗМВР. Приема се на следващо място, че случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни.

Приема се още, че при разработването и приемането на ЗМВР, законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми - допълнително възнаграждение за прослужено време – чл. 178, ал.1, т. 1 ЗМВР, по- голяма основен платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение /чл.234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по – благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд /чл. 69 КСО/ и др.

По въпроса бе отправено и преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, по което е образувано дело С – 262/2020 г. Съгласно решение от 24 февруари 2022 на СЕС, член 8 и член 12, б. „а“ от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкуват в смисъл, че не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите е пократка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня.

Също така беше прието, че членове 20 и 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, включително за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, тоест е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерна на тази цел.

3

Предвид така изложеното предявените от ищеца осъдителни искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Претенцията на ищеца за мораторна лихва също се явява неоснователна, тъй като за основателността на иска по чл. 86 ЗЗД е необходимо ищецът да е доказал изискуемост на главното задължение и изпадането в забава от страна на ответника, което в случая не е сторено.

Предвид изложеното и поради разминаване на крайните изводи на първата и настоящата въззивна инстанция, решението, предмет на настоящото въззивно производство, следва да бъде отменено на основание чл. 271 ГПК.

По разноските:

Предвид изхода от спора решението следва да бъде отменено и в частта, в която в полза на ищеца са присъдени разноски в размер на 276,64 лв. и вместо това същият следва да заплати на отвтеника още 76,64 лв. – юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство и сумата от 137,66 лв. – разноски за въззивното производство, от които 37,66 лв. за държавна такса и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал.8 ГПК, вр. чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

Воден от горното, съдът:

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение от 26.10.2022 г., постановено по гр. дело № 8974/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 113 състав в обжалваната част, в това число в частта, в която в полза на ищеца И. И., ЕГН ********** са присъдени разноски в размер на 276,64 лв.

И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от И. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „******* – ******* срещу Столична дирекция на вътрешните работи, с адрес: гр. София, ул. „******* I“, № 5 осъдителен иск с правно основание чл.

187, ал.5, т. 2, вр. чл. 178, ал.1, т. 3 за заплащане на сумата от 1 663,72 лв., представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд под формата на нощен труд за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2020 г. до окончателното погасяване на вземането и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 219,37 лв., представляваща обезщетение за забава на главницата за периода от 01.04.2017 г. до 18.02.2020 г.

ОСЪЖДА И. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „******* – ******* да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи, с адрес: гр.

София, ул. „******* I“, № 5 сумата от общо 214,30 лв. разноски за двете съдебни инстанции.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от 4 чл. 280, ал.3, т. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5