Решение № 20 от 06.02.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 20 гр. П., 06.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – П., 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева като разгледа докладваното от Христо В. Симитчиев Въззивно гражданско дело № 20235000500444 по описа за 2023 година

Производство по чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 689 от 22.05.2023 г. по гр.д. № 20225300101162 по описа за 2022 година на Окръжен съд – П. са отхвърлени предявените от Л. А.

М. с ЕГН:**********, от град А., ул. „П.М.“ № 1, вх. „А“, ет. 3, срещу „Г.Л.“ ООД, с ЕИК - .... и срещу А. Х. К., род. на ********** г. в град А., Г., и двамата със съдебен адрес: град П., ул. „Я.С.“ № 1, ет. 1, ап. 4, чрез адв. Н. Г., осъдителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за заплащане солидарно на сумата 35204,94 лева, представляваща наем на приземния етаж от сградата на ул. „11...“ № 2 в град П., дължим за периода 22.10.2021 г. – 21.04.2022 г. въз основа на Договор за наем от 22.10.2018 г., ведно със законните последици, като недоказани и неоснователни. Със същото решение е осъден Л. А. М. да заплати на „Г.Л.“ ООД и на А. Х. К. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК общо сумата от 4000 лева или по 2000 лева на всеки от тях разноски по съдебното производство.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх.№19836/19.06.2023 г. от Л. А. М., с която се иска то да бъде отменено 1 изцяло, поради съществено нарушение на материалния закон, съществени нарушения на ГПК и поради необоснованост. Моли да бъде постановено решение, с което да бъдат уважени изцяло предявените от него искове и да му бъдат присъдени разноските и за двете инстанции. В жалбата се твърди, че липсва разваляне по смисъла на закона на наемния договор между страните.

Счита се, че ищецът, като наемодател, е изпълнил задължението си за предаване на наемателя на държането на имота, ведно с ключовете за него.

Сочи се, че наемателят никога не му е връщал ключовете за имота. В тази връзка, се твърди, че показанията на разпитаните свидетели на ответниците са недопустими съгласно чл. 164 от ГПК, тъй като чрез тях те се домогвали да установят погасяване на установени с писмен акт задължения. Връщането на имота следвало да стане по опис с протокол. Сочи се, че ответниците са имали поне три комплекта ключове, които не са му върнати. Заявява се, че не е получавал суми без основание.

От ответниците А. Х. К. и „Г.Л.“ ООД е е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.№ 23897/27.07.2023 г., с който от тях се изразява становище за неоснователност на и че следва да бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Твърдят, че наемодателят не е предоставил достъп до наетия обект за исковия период.

Излагат конкретни фактически доводи. Считат, че договорът за наем е бил в сила, но липсва изпълнение на задължението на наемодателя да осигури достъп и да предостави ползването на наетото помещение за целия срок на договора. Заявяват, че липсва процесуална пречка лишаването от достъп по писмен договор за наем да се установява със свидетелски показания. Сочат, че в сградата има и други обекти, давани под наем от ищеца, като по този начин представяните от него фактури за ползвана вода и ел.енергия не могат да се отнесат към конкретния процесен наеман обект, още повече, че партидите се водят на името на наемодателя.

След преценка на материалите по делото, направените от страните твърдения и възражения и развитите в жалбата срещу първоинстанционното решение доводи, в аспекта на чл.269 ГПК, П.ският апелативен съд намира следното:

Предмет на делото са предявени от ищеца Л. А. М. обективно 2 съединени искове с правна квалификация по чл.233, ал.2 ЗЗД и чл.141, вр. чл.138 ЗЗД за осъждане на „Г.Л.“ООД, като наемател и А. Х. К., като поръчител за задълженията на наемателя по Договор за наем от 22.10.2018г., солидарно да му заплатят сумата от 35204,94 лева, представляваща левовата равностойност на дължимия наем в размер на 18 000 евро за приземния етаж от сградата на ул.„11...“ № 2 в град П., дължим за периода 22.10.2021 г. – 21.04.2022 г., на основание Договор за наем от 22.10.2018 г., сключен между ищеца, като наемодател и първия ответник „Г.Л.“ ООД, като наемател, по който вторият ответник А. Х. К. се задължил да отговаря солидарно с наемателя „Г.Л.“ ООД за изпълнение на задълженията му по договора за наем, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 26.04.2022г., до окончателното изплащане.

Исковете се предявени, след като е отхвърлено заявлението на ищеца за издаване в негова полза на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК за горепосоченото вземане срещу двамата ответници, по което е образувано ч.гр.дело №4176/22г. на РС-П., в рамките на 1-месечния срок по чл.415, ал.4 ГПК, поради което са допустими.

По делото не е спорно, а се установява от представените с ИМ доказателства сключването на процесния договор на 22.10.2018г., с предмет – отдаване под наем на обект, находящ се в гр. П., на ул.“...“ №2, на партерен етаж, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор №....., с предназначение: „За обществено хранене“, с площ от 168 кв.м., срокът – от 22.10.2018г. до 21.10.2022г. Страните по същия са Л. А. М. и А. Л.ов М., като наемодатели и „Г.Л.“ ООД, като наемател. Установява се, че А. Л.ов М. е баща на Л. А. М. и е починал на 31.12.2019г., като единствен негов наследник е А. Л.ов М.. Последният се явява собственик на горепосочения имот, отдаден под наем с процесния договор, на основание нот. акт за покупко-продажба №....., том IV, рег.№4619, дело №794/1999г. от 11.11.1999г.

Няма спор, а и се установява от съдържанието на договора, че в чл.16 от същия е уговорено, че ответникът А. Х. К. е подписал същия, освен като законен представител на наемателя и в качеството си на поръчител за всички задължения на наемателя към наемодателя, възникнали по силата на договора за наем, както и че в тази част, договорът за наем има характер на договор за поръчителство, по който А. К., като поръчител, е поел задължение за плащането на всички задължения на наемателя към наемодателя по 3 договора за наем.

По делото няма спор, че по време на срока на договора, никоя от страните не го е разваляла или прекратявала едностранно или пък, че е прекратен по взаимно съгласие. Това се потвърждава и от признанието, направено от пълномощника на ответниците пред първоинстанционния съд, че договорът не е прекратен предсрочно, а с изтичане на срока му на действие. Между страните също не е спорно, че ползването на търговския обект – предмет на договора, е било предоставено от наемодателите на наемателя след сключване на договора и че наемателят е започнал да осъществява дейност в наетия обект. Според твърденията на ответниците, нанаемателят е ползвал на обекта до 02.12.2020 г. Няма спор по делото и че наемателят не е платил на наемодателя уговорения по договора наем за исковия период 22.10.2021г. – 21.04.2022г.

В тази връзка, релевираното от ответниците правоизключващо възражение се състои в твърдението, че за процесния период 22.10.2021г. – 21.04.2022г., ищецът, като наемодател, не е изпълнил задължението си като такъв да осигури достъп и да предостави ползването на наетия обект, поради което и не му се дължи наем за този период.

Въз основа на гореизложеното, съдът, на първо място, приема, че процесния договор за наем е действал през исковия периода от 22.10.2021г. до 21.04.2022г. В тази връзка, съдът съобрази, от една страна, признанията на ответниците в първоинстанционното производство, че договорът не е бил прекратен предсрочно, а с изтичане на уговорения срок.

Освен това, съдът съобрази, че съгласно чл.20а ЗЗД, договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили и могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Както се посочи по-горе, процесният договор за наем е сключен за определен срок – от 22.10.2018г. до 21.10.2022г., а в чл.10 от същия е предвидено, че договорът се счита прекратен, освен с изтичане на срока му, също така и при развалянето му от наемодателя в хипотезата, ако наемателя забави плащането на наема с 15 дни. С други думи, в договора не е предвидена възможност наемателят едностранно да прекрати предсрочно договора, като право да преустанови съществуващата облигационна връзка (като развали едностранно договора) е уговорено само в 4 полза на наемодателя в чл.9. Доколкото такава възможност не е предвидена и по закон, се налага извод, че единствената възможност за предсрочно прекратяване на облигационната връзка между страните по процесния договор, извън хипотезата на чл.9 от същия, е по взаимно съгласие. От доказателствата по делото, обаче не се установява страните да са постигнали такова, а и както се посочи по-горе, ответниците признават, че договорът в крайна сметка не е бил предсрочно прекратен.

В допълнение, следва да се посочи, че с оглед забраната на чл.164, ал.1, т.5 ГПК, доказването на прекратяване на процесния договор за наем, сключен в обикновена писмена форма, със свидетелски показания е недопустимо, тъй като макар и законът да не предвижда форма за действителност на същия, в конкретния случай, той има характер на писмено съглашение, отмяната на което не е допустимо да се доказва със свидетели. А в случая, ищецът е възразил да бъдат разпитвани поисканите от ответниците свидетели относно водените помежду им разговори, за които са изложени твърдения в отговора, както и за връщането на ключовете от наетия обект.

Предвид липсата на релевирани от ответниците възражения за прекратяване/разваляне на договора преди изтичане на срока му, твърденията им, че са върнали ключовете от обекта на наемодателя на 10.01.2021г. са ирелевантни по въпроса относно съществуването и действието на процесния договор през периода, предмет на исковата претенция и следва да се преценяват единствено в аспекта на направеното възражение, че наемодателят не е осигурил на наемателя достъп до обекта, с което от ответниците се аргументира правото да не се плаща наем за процесния период.

Според настоящата инстанция, след като по делото се установява, че процесният договор за наем е съществувал и действал през целия уговорен в същия срок до 21.10.2022г., в това число и през исковия период от 22.10.2021г. до 21.04.2022г., то е съществувало и задължението на наемателя да плаща наемна цена съобразно уговореното в договора. То е уредено в чл.4 от договора, в който страните са уговорили, че месечната наемна цена за периода от 22.10.2018 г. до 21.10.2019 г. ще бъде в размер на левовата равностойност на 3000 евро месечно, платими авансово в началото на всеки 6-месечен период, като за първите 6 месеца от периода, наемната цена е 5 платима на падеж 22.10.2018 г., а за вторите 6 месеца от периода е уговорен падеж за плащане на наемната цена на 22.04.2019 г. За следващите 6-месечни периоди са уговорени съответно падежи на 22.10. и на 22.04. на текущата година. За втората и следващите години от периода на договора в чл.6 е уговорена индексация на уговорената наемна цена, като същата се изчислява по формулата В=А+А.Х/100, където В е текущия месечен наем, А е месечният наем за предходната година, а Х е нарастването на потребителските цени в Република Б. в проценти, публикувано от НСИ, като независимо дали Х е положително или отрицателно число, наемът не се намалява. В чл.15 от договора е уговорено заплащането на наемната цена да става по банков път, по банкова сметка на Л. А. М. – и за двамата наемодатели.

От страна на ответниците не бяха ангажирани доказателства наемът за процесния период 22.10.2021г. – 21.04.2022г. да е бил заплатен на наемодателя в срока и по начина, уговорени в договора. Нещо повече, както се посочи по-горе, ответниците считат, че не дължат наемната цена за същия, тъй като ищецът, като наемодател, не бил изпълнил задължението си да осигури достъп на наемателя и да му предостави ползването на наетия обект.