Решение № 258 от 11.11.2025, Апелативен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 258 гр. Велико Търново, 11.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (А)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ МАРИНОВА

Членове:

МАЯ ПЕЕВА

АНЕТА ИЛИНСКА при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно гражданско дело № 20254000500247 по описа за 2025 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 511 от 03.12.2024 г., постановено по гр. д. № 1 по описа за 2023 г. на Окръжен съд – Русе, съдът е отхвърлил предявения от „Тексим“ ООД, ЕИК 175444625, със седалище и адрес на управление гр. Омуртаг, ***********, срещу Държавата, чрез министъра на финансите на Република България – гр. София, ул. „Г.

С. Раковски“ № 102, иск с правно основание чл. 108 ЗС, с който да се установи по отношение на Държавата, че „Тексим“ ООД е собственик на влекач Volvo 440 с рег. № Т 41**** (при закупуването му), впоследствие рег. № Т 54-****, а понастоящем рег. № ВА 118***, рама № YV2AS02A08********, гориво – дизел, цвят – бял, година на производство – 2008, и Държавата бъде осъдена да му върне владението върху този товарен автомобил, като неоснователен.

Съдът е отхвърлил с решението си предявения, в условията на евентуалност спрямо иска с правно основание чл. 108 ЗС, иск на „Тексим“ ООД, гр. Омуртаг, срещу Държавата, чрез министъра на финансите на Република България – гр. София, с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД за сумата от 44 400 лв. (след допуснато в съдебно заседание от 16.09.2024 г. изменение размера на иска – л. 1141, т. 3 от делото), представляваща равностойността на ППС-то, ведно със законната лихва, считано от момента на разпореждането до окончателното плащане на сумата, като неоснователен.

Окръжен съд – Русе е отхвърлил предявения от „Тексим“ ООД, гр. Омуртаг, срещу Държавата, чрез министъра на финансите на Република България – гр. София, иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата от 30 898,60 лв. (след допуснато изменение на иска чрез увеличение на размера му в открито съдебно заседание на 09.10.2023 г. – л. 595, т. 2 от делото), представляваща обезщетение за лишаване на 1 ищеца без основание от ползването на собственото му ППС за периода от 17.11.2017 г. до 17.12.2022 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска до окончателното плащане, като неоснователен.

Съдът е осъдил с решението си „Тексим“ ООД, гр. Омуртаг, да заплати на Държавата, чрез министъра на финансите на Република България – гр. София, сумата от 540 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение по делото.

Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от „ТЕКСИМ“ ООД, ЕИК 175444625, със седалище и адрес на управление в гр. Омуртаг, ***********, обл.

Търговище, община Омуртаг, представлявано от управителя В. Б. Н., със съдебен адрес: гр. Варна, ***********, чрез адв. М. К. Д., ВАК.

Обосновават се доводи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.

Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че държавата е придобила собствеността върху процесния седлови влекач „Volvo 440“, с рег. № Т 54****, на основание чл. 84, ал. 14 ЗМВР. Посочва, че сочените от ответника административни актове – заповед № 5403з-21/24.01.2020 г. на началника на ГПУ – Русе, решение № 1081/27.01.2021 г. по адм. д. № 11933/2020 г. на ВАС и последващата заповед № ЗМФ-906/29.09.2022 г. на министъра на финансите, с която автомобилът е предоставен за нуждите на Командването за логистична поддръжка, не съставляват правомерен придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС. Твърди се, че тези актове удостоверяват административно разпореждане с вещта, но не и придобиване на право на собственост от държавата, тъй като изземването по чл. 84 ЗМВР не разрешава спор за собственост. Сочи се, че решението е постановено при неправилно прилагане на материалния закон, тъй като е прието, че ищецът е изгубил собствеността поради изоставяне на вещта в полза на държавата, без да са налице законовите предпоставки за това.

Въззивникът поддържа, че е придобил собствеността върху процесното моторно превозно средство въз основа на постановление за възлагане от 05.05.2017 г. по изп. д.

№ 20167110400802 по описа на ЧСИ Д. П. - Я., като купувач от публична продан.

Излага се, че по силата на чл. 482, ал. 2 ГПК купувачът на движима вещ, придобита на публична продан, става неин собственик, независимо дали вещта е принадлежала на длъжника. Поради това публичната продан представлява оригинерен придобивен способ, чието действие е противопоставимо на трети лица, включително и на държавата. В тази връзка се позовава на Тълкувателно решение № 1/10.07.2018 г. по т. д. № 1/2015 г. на ОСГТК на ВКС, както и на задължителната съдебна практика, в която се приема, че публичната продан на движими вещи поражда оригинерен придобивен ефект, изключващ възможността за евикция на купувача. Според жалбоподателя съдът не е формирал правен извод относно противопоставимостта на извършената публична продан спрямо държавата и не е обсъдил приложението на чл. 77 ЗС и чл. 482, ал. 2 ГПК.

Въззивната жалба съдържа и оплакване за непълнота и вътрешно противоречие в мотивите на първоинстанционния съд по въпроса за собствеността върху автомобила.

Сочи се, че съдът не е обсъдил в съвкупност всички доказателства, включително постановлението за възлагане, свидетелството за регистрация, както и доказателствата за фактическото владение и ползване от страна на ищеца до момента на изземването на 17.11.2019 г. Не е отчетено и значението на регистрацията в КАТ на името на „Тексим“ ООД, която има декларативно действие, но удостоверява правопораждащ факт – 2 придобиването на собствеността.

Според въззивника първоинстанционният съд е допуснал и неправилна правна квалификация и тълкуване по отношение на евентуалния иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД.

Подчертава се, че този иск е бил предявен в условията на евентуалност именно за хипотезата, при която съдът приеме, че вещта не може да бъде върната, тъй като е разпоредена или погинала, а не за случаите, когато се отрича правото на собственост на ищеца. Следователно, като е разгледал и отхвърлил иска при липса на такава хипотеза, съдът е постановил неправилно решение.

Жалбоподателят излага подробни доводи относно приложението на чл. 84 ЗМВР и връзката му с Шенгенската информационна система. Твърди, че изземването на процесния влекач е резултат от административно производство, в което спорът за собственост не е разрешен, а упражнените от органите на МВР правомощия по ШИС имат чисто фактически характер, насочен към предаването на вещта на държавата, въвела сигнала за издирване. Изземването, извършено в противоречие с чл. 482, ал. 2 ГПК, представлява противоправно посегателство върху правото на собственост на добросъвестния купувач от публична продан. Подчертава се, че Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген не е ратифицирана от Република България и не е част от вътрешното право, поради което не може да дерогира национални правни норми и конституционни принципи. Изтъкват се гаранциите на чл. 17 от Конституцията и чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ относно неприкосновеността на частната собственост, като се позовават решения на ЕСПЧ („Unsped Paket Servisi срещу България“, „Микроинтелект“ ООД срещу България) и на Съда на ЕС по дело C393/2019, според които не може да се конфискува имущество на добросъвестен трети собственик без ефективни средства за защита. Посочва се и решение № 12/30.09.2021 г. на Конституционния съд, с което е прието, че разпоредби, допускащи отнемане на имущество, независимо от собствеността, са противоконституционни.

Въззивникът излага съображения относно пасивната процесуална легитимация.

Счита за неправилно възражението на ответника, че исковете са недопустими, тъй като процесното превозно средство е предоставено за управление на военно формирование 48940 – Бургас. Поддържа се, че държавата, като титуляр на правото на собственост, запазва своята процесуална легитимация независимо от това на кое ведомство е предоставено управлението на вещта, като ищецът има право да насочи иска си именно срещу нея. В тази насока се цитира трайна практика на ВКС, според която предоставянето на вещ за управление не променя процесуалната легитимация на държавата като страна по исковете за собственост.

Жалбоподателят навежда и оплакване срещу отхвърлянето на иска по чл. 59 ЗЗД. Твърди, че в случая са налице всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване – ищецът, като собственик на автомобила, е бил лишен от възможността да го ползва и да реализира доходи от него, докато държавата го владее и използва без правно основание, като по този начин се е обогатила чрез спестяване на разходи. Поддържа се, че обезщетението за лишаване от ползване е изчислено на база пазарния наем за сходно превозно средство в размер на 700 лв. месечно, общо 25 900 лв. за периода от 17.11.2019 г. до 17.12.2022 г., ведно със законна лихва от предявяване на иска до окончателното плащане. Изтъква се, че съдът не е обсъдил доказателствата по приетата експертиза, определила пазарния наем на 30 855 лв., нито е обосновал защо приема, че ползването от страна на държавата е било на годно правно основание.

В заключение въззивникът отправя искане, въззивният съд да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови ново, с което да признае за установено по отношение на държавата, че „Тексим“ ООД е собственик на процесния влекач „Volvo 3

440“, да осъди държавата да му предаде владението върху него, а при невъзможност – да му заплати равностойността на вещта в размер на 44 400 лв. по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, както и да уважи иска по чл. 59 ЗЗД за 25 900 лв. обезщетение за лишаване от ползване, ведно със законната лихва. Претендират се направените разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по исковете – Държавата, представлявана от Теменужка Петкова, министър на финансите на Република България, представлявана по пълномощие от ст. юрисконсулт Р. С..

Обосновават се доводи за неоснователност на въззивната жалба.

В отговора се излагат подробни съображения, че всички доводи във въззивната жалба почиват на неправилно тълкуване на закона и на погрешна преценка на събраните доказателства. Според въззиваемата страна първоинстанционният съд правилно е приел, че държавата е станала собственик на процесния товарен автомобил въз основа на приложението на чл. 84, ал. 14 от Закона за Министерството на вътрешните работи, съгласно който вещ, която не е потърсена в шестмесечен срок от издаването на заповедта по ал. 8 или ал. 9, се смята за изоставена в полза на държавата.

Въззиваемата страна излага, че процесният влекач е бил иззет от органите на ГПУ – Русе на 17.11.2019 г. по сигнал, въведен в Шенгенската информационна система от Кралство Белгия, като е било безспорно установено, че първоначален собственик на превозното средство е белгийското дружество „BVBA The Truck Company“, а за същото е настъпило застрахователно обезщетяване. На това основание началникът на ГПУ – Русе е издал заповед по чл. 84, ал. 8 ЗМВР за връщане на автомобила на правоимащото лице – собственик или застраховател, което е потвърдено и с влязло в сила решение № 1081 от 27.01.2021 г. по адм. д. № 11933/2020 г. на Върховния административен съд. След като нито собственикът, нито застрахователят са потърсили вещта в законоустановения шестмесечен срок, считано от издаване на заповедта, тя по силата на закона е станала държавна собственост. На основание чл. 3, ал. 1, т. 13 от Закона за Националната агенция за приходите, във връзка с чл. 84, ал. 14 ЗМВР, автомобилът е бил предаден на НАП, а впоследствие със заповед № ЗМФ906/29.09.2022 г. на министъра на финансите е предоставен за управление на Министерството на отбраната – Командване за логистична поддръжка, като е съставен акт за приемане и предаване от 28.10.2022 г.

Сочи се, че по този начин държавата се легитимира като собственик към момента на предявяване на исковете, поради което правилно първоинстанционният съд е отхвърлил ревандикационния иск по чл. 108 ЗС като неоснователен, тъй като ищецът не е доказал правото си на собственост към релевантния момент. Изложено е, че позоваването на чл. 482, ал. 2 ГПК относно придобиването на вещта от публична продан не променя правния извод, тъй като тази норма урежда момента на възникване на собствеността към датата на възлагането, но не гарантира запазването при последващо законно придобиване от държавата по силата на изоставяне.