Решение № 7478 от 23.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7478 гр. София, 23.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Б.Р. при участието на секретаря В.К. като разгледа докладваното от Б.Р. Гражданско дело № 20231110166839 по описа за 2023 година

Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.

Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 350363/05.12.2023г. на СРС. С определение от 09.04.2024г. по реда на чл.214, ал. 1 ГПК е допуснато изменение на предявените искове досежно техния размер.

Ищецът С. Д. Д. чрез адв. М. М. – АК-Пловдив, е предявил срещу ответника „*******“ ООД иск с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата от 1067,00 лева, недължимо платена от ищеца на ответника във връзка със сключен между страните Договор за паричен заем Кредирект № *****/20.07.2022г., който се твърди да е изцяло нищожен, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /05.12.2023г./ до окончателното изплащане на сумата. При условията на евентуалност, ако първоначално предявеният иск бъде отхвърлен, се предявява иск с правно основание по чл.

55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата от 962,87 лева, представляваща недължимо платена сума за неустойка за недадено обезпечение, начислена въз основа на нищожна и неравноправна клауза в договора, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба /05.12.2023г./ до окончателното ù изплащане.

Ищецът твърди, че с ответника сключили Договор за паричен заем Кредирект № *****/20.07.2022г., по силата на който дружеството му отпуснало в заем сумата от 800,00 лева, която следвало да бъде върната на 18 анюитетни вноски при годишна възнаградителна лихва от 40,05% и посочен ГЛП 48,06%. Според т. 6.1 от Договора, ако заемателят не предоставел и допълнително обезпечение, той дължал неустойка в размер на 1614,76 лева.

Бидейки добросъвестен, ищецът платил на ответника веднъж 1000,00 лева на 10.04.2023г., а след това още 700,00 лева на 11.05.2023г. за което представял квитанции от ИзиПей /всъщност такива към исковата молба не са представени/. Ищецът твърди, че договорът за кредит е изцяло нищожен, тъй като в него били налице множество нищожни и неравноправни клаузи, които водели до неговата недействителност. Това била клаузата за неустойка по т.6.1 от него, която противоречала на добрите нрави и била с неравноправен характер. В нарушение на изискванията, ако и в договора да бил посочен лихвеният процент, то не били изложени условията за прилагането му. Била посочена абсолютна 1 стойност на ГПР без разяснение как се формира той. Наред с това тази стойност не била действителната, тъй като в нея не били включени всички плащания по кредита, в това число неустойката за недадено обезпечение. При условията на евентуалност, ако се приеме, че договорът в цялост не е нищожен, то се аргументира нищожност поради противоречие с добрите нрави и неравноправен характер на неустойката за недадено обезпечение. В насроченото по делото публично съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявените искове се поддържат.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „*******“ ООД чрез адв. Хр.М. – АКСофия, е депозирал Отговор, вх. № 35399/05.02.2024г. на СРС, с който оспорва исковете като предявени с нередовна искова молба, съответно неоснователни. Изтъква, че е неясно как точно е формирана претенцията на ищеца по главния и евентуалния иск, какви суми се визират като недължими, както и за кой период се отнасят. Не била посочена и банкова сметка на ищеца. Във връзка с възражението за неоснователност се аргументира, че ищецът не сочи и не представя доказателства да е заплатил претендираните суми. Сключеният договор бил действителен, като клаузите му съответствали на нормативната уредба, не били неравноправни, а ищецът доброволно и информирано се съгласил с тях, т.е. те били и индивидуално уговорени. Единствената цел на поведението на ищеца била да увреди кредитора си с иницииране на производства срещу него. ГПР бил коректно посочен, тъй като за дружеството не било налице задължение да включва в него неустойката, тъй като тя като вземане възниквала евентуално след сключване на договора. Уговорката за заплащането ù била действителна, не противоречала на добрите нрави и на закона. За насроченото по делото публично съдебно заседание ответникът не изпраща представител.

Становище се изразява в писмен вид, като предявените искове се оспорват.

Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ù, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:

Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат разгледани по същество. Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или решение при признание на иска.

Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по исковете с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете страни. Ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на описаното в исковата молба плащане, че същото е извършено на ответника, наличието на предпоставките, изложени в исковата молба, обосноваващи липса на основание за извършеното плащане, включително че същото е недействително. Ответникът следва да установи, че за него е налице основание да задържи внесената сума. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.

Страните не спорят, че между тях е сключен Договор за паричен заем Кредирект № *****/20.07.2022г. с клаузи съобразно разпечатката, приложена към исковата молба, както и че отпуснатата в заем сума е получена от ищеца.

Видно от представената разпечатка на Договор за паричен заем Кредирект № *****, ответникът-заемодател е отпуснал на ищеца-заемополучател в заем сумата от 800,00 лева, която е следвало да се върне на 18 анюитетни вноски с падежи от 22.08.2022г. до 22.01.2024г. с включени главница и възнаградителна лихва. Последната е определена като 2

40,05% годишно или общо 321,24 лева за кредита. ГПР е вписан като 48,06%. Според т.6.1 от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояване на заетата сума, да предостави обезпечение по реда на чл. 33, ал. 1 ОУ /поръчител или банкова гаранция/.

При неизпълнение /т.6.2 от Договора/ заемателят дължи неустойка в размер на 1614,76 лева, която се начислява автоматично и се заплаща разсрочено с вноските по погасителния план.

По действащото българско право максималният размер на договорната лихва, независимо дали възнаградителна или компенсаторна, е ограничен единствено от добрите нрави (арг. от чл. 9 ЗЗД), като страните са свободни да уговорят размер на възнаградителната лихва по свое усмотрение. Тази тяхна свобода обаче се простира до пределите, определени с чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който допуска размерът на лихвите да може да се уговаря до размер, предвиден от Министерския съвет, а ако уговореният е по-голям, то той да се намалява по право до този размер. Тъй като към настоящия момент Министерският съвет не е определил такъв размер, критерият за извършването на съответната преценка следва да намери своята опора в размера на законната лихва (по аналогия с чл. 19, ал. 4 ЗПКр), но без непременно да е необходимо да се равнява по нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Съдебната практика приема, че противоречи на добрите нрави възнаградителна лихва, която е в размер на повече от два до три пъти размера на установената законна лихва за забава. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – р.378/08.05.2006г.гр.д.315/2005г.-ІІг.о., р.1270/09.01.2009г.-гр.д.5093/2007г.-ІІг.о., опр. 901/10.07.2015г.гр.д.6295/2014г.-ІVг.о., както е и налице практика на Софийския градски съд опр.260283/17.09.2020г.-ч.гр.д.9521/2020г.-СГС,ТО-VІ, опр.266415/17.12.2020г.ч.гр.д.10945/2020г.-СГС-ІІ-Г, опр.266852/29.12.2020г.-ч.гр.д.7204/2020г.-СГС-І-24с-в, опр.260551/12.01.2021г.-ч.гр.д.12338/2020г.-СГС-ІV-Д, опр.261885/29.01.2021г.ч.гр.д.10946/2020г.-СГС-І, опр.264704/11.03.2021г.-ч.гр.д.842/2021г.-СГС-І, опр.267499/22.04.2021г.-ч.гр.д.3671/2021г.-СГС,

ТО-VІ, опр.268991/20.05.2021г.ч.гр.д.5247/2021г.-СГС-ІІІ-В, опр.1227/16.07.2021г.-ч.гр.д.8622/2021г.-СГС,ІV-Е, опр.1614/09.08.2021г.-ч.гр.д.9449/2021г.-СГС-ГК, опр.2820/30.09.2021г.-ч.гр.д.10400/2021г.СГС-ГО-ІV-А, опр.2810/01.10.2021г.-ч.гр.д.11619/2021г.-СГС-ЧЖ-І-К, опр.3352/14.10.2021г.-ч.гр.д.5828/2021г.-СГС-ГО-ІV-Е, опр.275245/29.10.2021г.ч.гр.д.5236/2021г.-СГС-ІV-В, опр.3737/29.10.2021г.-ч.гр.д.11615/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр.3689/28.10.2021г.-ч.гр.д.11629/2021г.-СГС-ІІ-Б, опр.5127/15.12.2021г.ч.гр.д.14401/2021г.-СГС, опр.

260474/21.01.2022г.-ч.гр.д.2624/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр.

1161/15.02.2022г.-ч.гр.д.890/2022г.-СГС-І-К, опр.6623-12.07.2022г.-ч.гр.д.898/2022г.-СГС-І, опр.6309/01.07.2022г.-ч.гр.д.190/2022г.-СГС-ГО-ІVГ, опр.6150/28.06.2022г.-ч.гр.д.

1249/2022г.-СГС-ГО-ІІД, опр.7483/02.08.2022г.-в.ч.гр.д.3669/2022г.-СГС-ГО-ЧЖ-ІІ-Д, и много други. Законната лихва за забава към датата на сключване на договора за периода на договора е около 10% годишно. Следователно уговореният размер от 40,05% за година, който надхвърля близо четири пъти размера на законната лихва за забава, е в противоречие с добрите нрави, а съответната клауза в договора е нищожна – следва да се приеме, че възнаградителна лихва не е уговорена и такава не се дължи (арг. р.378/08.05.2006г.гр.д.315/2005г.-ІІг.о.).

Нищожна е и клаузата на т. 6.2 от Договора, предвиждаща задължение за заемателя да заплати неустойка от 1614,76 лева при непредоставяне на исканото обезпечение.

Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на 3 заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателяпотребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни разноски, надхвърлящи като сума главницата по кредита.