Определение № 306 от 12.03.2025, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 306 гр. Шумен, 12.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Теодора Енч. Димитрова

Теодора Р. Йорданова-Момова като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно частно гражданско дело № 20253600500096 по описа за 2025 година

Производство по чл.274 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна частна жалба на И. К. К., действаща чрез пълномощника адв. М. М. от ПАК срещу определение № 151/17.01.2025 г. по гр.д. № 1935/2024 г. по описа на Районен съд – Шумен, с което е оставена без уважение като неоснователна молбата й по чл.248 от ГПК, за изменение на решение № 1027/30.12.2024 г. по гр.д. № 1935/2024 г. по описа на Районен съд – Шумен в частта за разноските.

Жалбоподателката счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е материално затруднено лице, като сочи, че е майка на 9-годишно дете, има два банкови кредита, задълженията по които надхвърлят 60 000 лева, както и четири бързи кредита, задълженията по които надхвърлят 9 000 лева. Освен това, следва да организира и собствената си издръжка за покриване на елементарните й нужди. На следващо място, предоставената й правна помощ е по чл.38, ал.1 от ЗА, поради което нито тя, нито адвокатът й следва да доказват основанието за предоставянето й, а съдът няма право да упражнява контрол по отношение наличието или липсата на такова. Предвид горното, фактическата и правна сложност на делото и осъществените от пълномощника й процесуални действия по него, счита, че на същия следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева с включен ДДС, което ответникът да бъде осъден да му заплати на основание чл.78 от ГПК, вр. чл.38, ал.2 от ЗА. По изложените мотиви, моли съдът да измени обжалваното определение и осъди насрещната страна да заплати на адвоката й М. М. адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС.

В срока по чл.276, ал.1 от ГПК насрещната страна „ВИВУС.БГ“ ЕООД, гр. София, ЕИК 202393458, представлявано от управителя З.С.Р. чрез юрисконсулт И.И. е депозирала отговор, в който оспорва въззивната жалба като неоснователна, навеждайки доводи, че от страна на ищцата е налице злоупотреба с права, тъй като е могла да защити интересите си в едно производство, но вместо това е завела 18 отделни дела, с цел кумулиране на разходи за 1 адвокатски хонорар. На следващо място, процесното дело е еднотипно с множеството водени срещу ответника и не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност. Трето, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, при определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища не са обвързани от размера на минималното адвокатското възнаграждение за съответния тип дело, посочен в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Четвърто, нито в посочената Наредба, нито в ЗДДС се съдържа регламентация, въз основа на която да бъде направен извод, че се дължи ДДС върху адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.1 от ЗА, в който смисъл е и определение № 917/10.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1323/2023 г. на ВКС.

Въззивната частна жалба е депозирана в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е частично основателна, поради следното:

Гр.д. № 1935/2024 г. по описа на ШРС е било образувано по искова молба на жалбоподателката срещу въззиваемия, имаща за предмет иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване за нищожна на клаузата за „такса бързо разглеждане“ в договор за потребителски кредит № 9822882012/16.06.2020 г., сключен между страните и иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 13.96 лева – надължимо платена такса „експресно разглеждане“ по договор за кредит № 9822882012/16.06.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане на сумата и направените по делото разноски.

Исковата молба е била подадена от адв. М. М. от ПАК, в качеството му на пълномощник на ищцата, по повод на което са били представени договор за правна защита и съдействие и пълномощно. Съгласно договора, процесуалното представителство и защита на ищцата от пълномощника й е било уговорено като безплатно, на основание чл.38, л.1, т.2 от ЗА.

Исковата молба е била оставена без движение, на основание чл.129 от ГПК, по повод на което пълномощникът е депозирал молба – уточнение. По делото е било проведено едно открито съдебно заседание, на което упълномощеният от ищцата адвокат не се е явил, но е депозирал своевременно писмено становище, с което е представил списък по чл.80 от ГПК, както и удостоверение, че е регистриран по ЗДДС. В списъка по чл.80 от ГПК като разходи на страната са били посочени сумите от: 480 лева адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА за установителния иск, 480 лева адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА за осъдителния иск и 100 лева заплатена такса.

С решение № 1027/30.12.2024 г. съдът е прогласил за нищожна клауза „такса за бързо разглеждане“ на ред 8, в раздел „Условия по кредита“, към Договор за потребителски кредит № 9822882012/16.06.2020 г., сключен между “Вивус.БГ” ЕООД, с ЕИК: 202493458, седалище и адрес на управление: гр. София, 1421, р-н „...“, ул. „...“ № 52-54 – кредитор и И. К. К., с ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: гр. Шумен, ул. „....“ № 3, вх. 2, ет. 7, ап. 46 – длъжник, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и е осъдил “Вивус.БГ” ЕООД, с ЕИК: 202493458, седалище и адрес на управление: гр. София, 1421, р-н „...“, ул. „...“ № 52-54, да плати на И.

К. К., с ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: гр. Шумен, ул. „....“ № 3, вх. 2, ет. 7, 2 ап. 46, чрез пощенски запис, сумата от 13.96 лева, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба – 29.07.2024 г., до окончателно плащане на вземането, като платена без основание, на основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД, както и чрез пощенски запис – сумата от 100.00 лева - направените по делото разноски, за които има представени доказателства, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

В мотивите към решението си съдът е констатирал, че ищцата не е представила доказателства, че е материално затруднено лице, а от друга страна, след направена служебна справка в деловодната програма на съда, се установява, че от 20.01.2020 г. и понастоящем същата работи като социален работник към АСП – гр. София, като не са й били заплащани обезщетения за безработица, болест или майчинство. С оглед на изложеното е приел, че липсват доказателства ищцата да има качеството „материално затруднено лице“ по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, поради което насрещната страна следва да бъде осъдена само на разноски за държавна такса, направени от ищцата.

С молба от 06.01.2025 г., депозирана в срока по чл.248, ал.1 от ГПК пълномощникът на ищцата е поискал изменение на постановеното съдебно решение в частта за разноските, като ответникът бъде осъден да му заплати адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС. Към молбата са били приложени и доказателства относно обстоятелството, че представляваната е материално затруднено лице.

В срока по чл.248, ал.2 от ГПК насрещната страна е депозирала становище, че молбата е изцяло неоснователна.

С обжалваното определение съдът е оставил без уважение молбата на адв. М. като неоснователна, по мотиви, че, както е посочено и в решението, видно от доказателствата по делото, ищцата реализира доходи над минимума, а кредитната й задлъжнялост не е основание да се приеме, че попада в категорията „материално затруднено лице“ по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. От друга страна, съгласно чл.7 от ГПК, съдът е длъжен да следи служебно дали са спазени правилата за надлежно извършване на процесуалните действия от страните, които съгласно чл.3 от ГПК следва да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно, в какъвто смисъл са и възраженията на ответника.

При така установените факти, настоящата инстанция достига до извод, че обжалваното определение е неправилно в частта, в която първоинстанционният съд е приел, че на процесуалния представител на ищцата, чиито искове са били уважени изцяло с постановеното съдебно решение, не се дължи адвокатски хонорар по чл.38, ал.2 от ЗА, поради следното:

Съгласно чл.38, ал.2 от ЗА, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение за оказваната от него безплатна правна помощ и съдействие в случаите по чл. 38, ал. 1, т.1 - т.3 от ЗА, когато насрещната страна е осъдена за разноски, като съдът е този, който в този случай определя възнаграждението в размер не по - нисък от предвидения в Наредбата по чл.36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Следователно, за да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата на безплатна правна помощ и 3 съдействие, предпоставките са две: 1) да е оказана безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в т.1 до т.3 на ал.1 и 2) в съответното производство насрещната страна да е била осъдена за разноски.

Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в определение № 682/18.10.2012 г. по ч.гр.д. № 598/2012 г., ІІІ г.о. на ВКС, определение № 708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г., ІV г.о. на ВКС, определение № 257 по ч.т.д. № 226/2018 г., ІІ т.о. на ВКС, определение № 395/09.07.2018 г. по т.д. № 1314/2018 г., ІІ т.о. на ВКС, определение № 283/22.07.2020 г. по ч.т.д. № 872/2020 г., ІІ т.о. на ВКС и др., посочването на конкретна хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ЗА в договора за правна помощ и съдействие не е предпоставка за уважаване на искането за присъждане в полза на адвоката на възнаграждение за процесуално представителство, осъществявано при условията на цитираната разпоредба. Щом е поискано присъждането му, адвокатското възнаграждение се дължи винаги от страната, изгубила спора пред съответната инстанция, стига да е доказано заплащането му като разход в случаите на възмездна правна помощ или да е заявено, че процесуалното представителство се осъществява като безплатно за страната. Посочването на конкретно основание от изброените в чл. 38, ал.1 от ЗА не е условие нито за валидността на договора за правна помощ и съдействие, нито е предпоставка за присъждането на възнаграждението по реда на чл.38, ал.2 от ЗА. Освен това, нито адвокатът, оказващ безплатна правна помощ, нито страната, на която тя е предоставена са длъжни да доказват наличието на основанието, а именно, че лицето, на което се оказва помощта попада в една от изброените в чл.38, ал.1 от ЗА категории лица. Достатъчно е да се представи договорът за правна помощ, защото писмената форма е един от способите за доказването му, и в него да е отбелязано, че помощта се оказва безплатно при условията на чл. 38 от ЗА, за да може съдът да присъди на адвоката на страната възнаграждение, когато изгубилата спора пред него насрещна страна е осъдена за разноски. В чл.38, ал.1 от ЗА са предвидени три хипотези, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица и 3. роднини, близки или на друг юрист. Доколкото в посочената разпоредба липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания, решението дали да окаже безплатна помощ, е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на ал.2 на същия член, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само в благоприятен за неговия клиент изход на спора. Затова и преценката дали да окаже безплатната правна помощ, при съществуващ риск да не получи възнаграждение, следва да е само негова. Наличието на основанията по чл.38, ал.1 от ЗА не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. Договарянето начина на плащане е предмет на вътрешните отношения между страните по договора - представляван и представител, което обвързва съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Нормата на чл.36, ал.1 от ЗА не е императивна, доколкото предвижда възможност, уредена в интерес на адвоката, да поиска предварителното заплащане 4 за осъществяваното процесуално представителство, а не в края на производството, както би било при останалите видове договори за услуга, изработка, поръчка, и това е с цел да бъде гарантиран срещу недобросъвестни клиенти или да не бъде затруднен при събирането на вземането си в случай, че изходът на спора не е бил благоприятен за довереника му.