Решение № 194 от 23.02.2023, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 194 гр. Перник, 23.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивайло Юл. Колев при участието на секретаря Лили В. Асенова Добрева като разгледа докладваното от Ивайло Юл. Колев Гражданско дело № 20221720105035 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу С. М. Т. с твърдението, че между ответника и „Юробанк България“ АД е сключен договор за потребителски кредит № FL613074/01.11.2011 г. (Договора) за сума в размер на 1940,00 лева при лихва към датата на сключване 13,2%, формирана от договорна надбавка 5,70 пункта и сбора на БЛП на банката. Сочи, че ГПР е 17,52 %.

Крайният срок на кредита е 01.05.2019 г. Твърди, че по него е останало непогасено задължение в размер на 2676,80 лева от които 1940,00 лева главница, 666,80 лева възнаградителна лихва и 70,00 лева лихва за забава.

Обосновава активната ми процесуална и материална легитимация като цесионер по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г., сключен между него и „Юробанк България“ АД, като цедента му е прехвърлил вземането си с ответника. Твърди, че на 29.01.2021 г. до ответника, на адреса посочен в Договора, е изпратено уведомление за цесия и покана за доброволно изпълнение, но в известието за доставка е посочено, че е „непотърсено“.

С оглед на изложеното моли съда да уважи предявените искове, като признае за установено, че ответникът му дължи сумите – 1940,00 лева – главница, 666,80 лева възнаградителна лихва в периода от 01.11.2011 г. до 01.05.2019 г. и 70,00 лева обезщетение за забава в периода от 01.05.2019 г. до 11.05.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в рамките на ч.гр.д. 2589/2022 г. по описа на Районен съд Перник, както и законна лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение

Претендира разноски.

Ответникът е депозирал възражение по чл. 414 ГПК, с което оспорва претенцията като погасена по давност.

В съдебно заседание страните не се представляват като ищецът поддържат вече 1 изложената теза с писмена молба. Позовава се на Решение № 50173/13.10.2022 г., постановено по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г.о. относно погасването по давност на вземанията, произтичащи от договор за кредит.

Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд Перник е сезиран с обективно, кумулативно съединени установителни искове, разглеждани по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца е при условията пълно и главно доказване да установи: 1) валидно облигационно правоотношение по договор за банков кредит с ответника, предаването на заемната сума на ответника по начина, предвиден в договора, уговорения падеж на погасителните вноски и изтичането на срока на договора, респективно надлежното обявяване на предсрочната изискуемост и настъпване на предпоставките за това; 2). наличието на валидно постигната договореност между страните за връщане на кредита с лихва и начисляване на допълнителни такси; 3). изпадане на ответника в забава; 4). размера на вземанията; 5). че е изпълнил задълженията си по договора; 6). давността за вземанията е прекъсвана. 6). че е станал титуляр на сочените вземания на твърдяното основание – договор за цесия, сключен с дружество кредитор и уведомяването на длъжника за настъпилата промяна в кредиторите.

В тежест на ответната страна е да установи погасяване на вземанията, в случай че ищецът докаже горното. По релевираното възражение за погасяване на вземането по давност не носи доказателствена тежест, тъй като отговорът на въпроса се съдържа в съответната материалноправна разпоредба.

Исковото производство се развива, след като за процесните суми е било образувано заповедно производство и е депозирано възражение по чл. 414 ГПК, поради което за ищеца е налице правен интерес от търсената съдебна защита.

Настоящото производство е предназначено да стабилизира ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това исково производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия случай се установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което е издадена заповед за изпълнение в рамките на заповедното производство съвпадат, поради което предявените искове са процесуално допустими.

Както бе посочено, ищецът обосновава активната си материална и процесуална легитимация с договор за цесия. Съгласно чл. 99, ал. 1 и 2 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.

За да породи правни последици, договорът за цесия следва да има за предмет съществуващо вземане (права) с титуляр (кредитор) цедента спрямо конкретно трето за цесията лице – длъжник на цедента. По силата на този договор настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, а след като бъде надлежно уведомен длъжникът дължи изпълнение на цесионера.

По делото е представен рамков договор за цесия от 18.01.2016 г., сключен межди 2 цедента „Юробанк България“ АД и цесионера „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Този договор по своя характер определя съдържанието на един бъдещ договор и улеснява бъдещото сключване на основния договор, но сам по себе си не е източник на права и задължения. По делото е представено и Приложение 1, което е неразделна част от договора за цесия, съдържащо множество заличени записвания и едно незаличено. От него се установява, че ищецът е придобил процесното вземане с длъжник ответника.

По правилото на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД за да произведе цесията действие спрямо длъжника предишният кредитор трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Няма пречка цедентът да упълномощи цесионера да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник, каквато е и настоящата хипотеза – чл. 5.1.1. В този случай представителната власт възниква по волята на представлявания – цедента, като обемът й се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД, за което има данни в представеното изрично пълномощно. В тази насока Решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/2015 на второ т.о. ВКС.

След като се прие, че цесията може да бъде съобщена на длъжника от цесионера като пълномощник на цедента и от доказаните конкретни фактически действия за съобщаването, настоящият състав намира същите за достатъчни в изпълнение на разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. До ответникът е изпратено уведомление за цесията от цедента, което е върнато като непотърсено. Такова изявление е направено и с връчването на препис от исковата молба, към която е са приложени конкретните изявления в тази насока на цедента, и това на цесионера в качеството му на упълномощени лице съгласно приложеното по делото пълномощно.

При този извод, следва да се разгледа исковата претенция по основание и размер предвид конкретните твърдения на ищеца и направени от ответника възражения.

По иска с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК:

Настоящият състав приема, че страните са обвързани от процесния договор по отношение на задължението за връщане на предадената в заем сума. Съгласно чл. 9, ал.

1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не помалък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. В Договора страните са постигнали съгласие по всички установени в чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК нормативни изисквания (лихвения процент по кредита, условията за прилагането му; ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит; условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски), поради което този договор за потребителски (банков) кредит е действителен.

От събраните по делото доказателства се установи, че императивно определеното съдържание на договор за кредит е налице, поради което за ответника е възникнало задължението да възстанови получената под формата на кредит сума при условията на Договора.

По иска с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК:

Договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, формален, възмезден.

Основното задължение на банката е да предостави в собственост на кредитополучателя 3 определен финансов ресурс, а на кредитополучателя - да заплати уговорената възнаградителна лихва (граждански плод) и да върне заетата сума. Съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката. Нейната дължимост е нормативно определена и при горните изводи за валидност на сключения Договор, съдът приема, че и тази претенция е доказана в своето основание.

По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Този иск е акцесорен по характера си спрямо главния, но същият подлежи на самостоятелно доказване. Претендираните за заплащане суми на основание чл. 430, ал.

1 ТЗ е конкретния случай е срочно и длъжникът изпада в забава по правилото на чл.

84, ал. 1 ЗЗД без да е необходима покана. Тъй като ответникът не е изпълнил точно в темпорално отношение своята парична престация, той е изпаднал в забава и дължи обезщетение за причинените на ищеца вреди, изразяващи се в пропусната полза, като това обезщетение е в размер на претендираната законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата.

Ответникът е въвел правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност. Съдът дължи произнасяне по него, като намира същото за частично основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения, какъвто характер има процесното вземане, началният момент на давностния срок е настъпването на падежа им и се прекъсва с предявяване на иск, респ. с друга форма на съдебно претендиране на вземането. По правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Ответникът цитира съдебна практика, постановена от ВКС, съгласно която давностният срок по договор за кредит започва да тече от крайната дата на договора, възпроизвеждайки приетото в мотивите, че е налице единно и неделимо вземане, което се дължи на части, конкретно позовавайки се на Решение № 50173/13.10.2022 г., постановено по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г.о.

Съдът съобрази това съдебно решение. Съобрази също, че е налице и друга съдебна практика на ВКС, постановена в същия смисъл. Налице е обаче и съдебна практика в обратния смисъл (Решение № 130 от 15.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 1829/2018 г., I т. о., ТК), в което се приема, че самото разграничаване на вземанията за главница и лихви /отделно възнаградителна от санкционна/ в документа по чл. 417, т.

2, предл. 3-то ГПК, въз основа на който е поискано издаването на заповед за изпълнение и на изпълнителен лист, сочи, че не е налице неделимост на задълженията по смисъла на чл. 128, ал. 1 ЗЗД. В същия смисъл е и Решение № 147 от 10.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2356/2019 г., II т. о., ТК и цитираното в него Решение № 45 от 17.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 237/2019 г., II т. о., ТК, в които се приема, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска. За падежирали вземания се прилага кратката тригодишна погасителна давност - по отношение на възнаградителните лихви /решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на ВКС, ТК, Първо отделение/, респективно петгодишна погасителна давност - по отношение на главницата /решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение/.