Решение № 225 от 20.09.2022, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 225 гр. С., 20.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С. в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мартин Цв. Сандулов

Членове:

Стефка Т. Михайлова М.

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Пенка Сп. И.а като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова М. Въззивно гражданско дело № 20222200500270 по описа за 2022 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въззивна жалба против Решение №260477/01.11.2021г. по гр.д.

№114/2021г. на С. районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от К. СТ. Н. против Военно-окръжна прокуратура – С. искове, както следва: иск за заплащане на сумата от 29609,20лв., представляваща сбора на пет на брой брутни трудови възнаграждения, явяващи се разликата между получените от него петнадесет и следващите му се по закон - чл.227, ал.1 и чл.262, ал.7 от ЗОВСРБ, двадесет на брой възнаграждения, като обезщетение при освобождаване от военна служба, ведно със законната лихва, считано от 12.01.2021г. до окончателното й изплащане и иск за заплащане на сумата от 847,15лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 29609,20лв. за периода 01.10.2020г. – 12.01.2021г. С Решението е отхвърлена претенцията на ищеца за заплащане на направените по делото разноски.

С Решение №260032 от 15.04.2022г. по гр.д.№114/2021г. С. районен съд е допълнил Решение №260477/01.11.2021г. по гр.д.№114/2021г. на СлРС в частта относно разноските, като е осъдил К. СТ. Н. да заплати на Военно-окръжна прокуратура – С. юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство К. СТ. Н. и с нея се обжалва първоинстанционното решение 1

№260477/01.11.2021г. изцяло.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна Военно-окръжна прокуратура – С., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

В жалбата си против Решение №260477/01.11.2021г. въззивникът К.Н. посочва, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и при неправилна оценка на събраните по делото доказателства. Посочва, че главният иск е за заплащане на обезщетение при освобождаване от военна служба на основание чл.227 от ЗОВС – за разликата от пет брутни месечни възнаграждения, дължащи се на военнослужещите от военните прокуратури за сметка на бюджета на съдебната власт /чл.262, ал.7 от ЗОВС/. Посочва, че със заповед на МО от 08.06.2005г. е освободен от длъжност, считано от 27.05.2005г. и е даден в разпореждане на военно-окръжния прокурор – гр. С. с всички произтичащи от това права на военнослужещия, в т.ч. повишение в звание и обезщетение. Със заповедта не бил прекратен договорът му за кадрова военна служба, тъй като не е отписан от списъчния състав, не му било изплатено обезщетение, не бил зачислен в запаса. Приемайки противното, съдът е направил погрешна оценка на доказателствата и е стигнал до неправилно приложение на материалния закон. Посочва, че е изпълнявал кадрова военна служба като военен магистрат. Военната служба била прекратена едва през 2020г. със заповед на Административния ръководител – заместник Военноокръжен прокурор – С., съгласувана с Министъра на отбраната.

Неправилно съдът приел, че правото му на обезщетение е възникнало с освобождаването му от заеманата до 27.05.2005г. длъжност. Към него момент не било налице основанието за заплащане на обезщетение по чл.227 от ЗОВС, тъй като не бил освободен от военна служба. Съдът не отчел спецификите на военното правораздаване, регулирано не само от ЗСВ, но и от ЗОВС. Тъй като договорът му за кадрова военна служба не бил прекратен, той бил повишен в звание със заповед на МО от 02.02.2006г.

Счита, че районният съд е тълкувал неправилно разпоредбата на чл.262, ал.7 от ЗОВС и неправилно приел, че предвиденото по чл.225 от ЗСВ обезщетение представлява нещо друго по смисъла на посочената разпоредба. Счита, че изплащането на обезщетение по ЗСВ не изключва правото на такова обезщетение по ЗОВС за прослужените в МО години. Обезщетението по ЗСВ е възникнало на самостоятелно основание. Нормата на чл.225 от ЗСВ следвало да се тълкува ведно с тази на чл.262, ал.8 от ЗОВС, според която по неуредените въпроси се прилага ЗОВС. Именно правото на обезщетение при прекратяване на военната служба е регулирано в ЗОВС, а не в ЗСВ. Конкуренцията между двата закона се решавала чрез субсидиарно прилагане на ЗОВС по отношение 2 на правата на военнослужещите, възникващи при прекратяване на военната служба. В случая не се касае до едновременно получаване на двете обезщетения, а за изплащане на пълния размер от дължимите общо 20 брутни месечни възнаграждения. Счита, че са налице всички основания за изплащане на гратификационното обезщетение по чл.227 ЗОВС за разликата от 5 брутни трудови възнаграждения – има право на 20 като военнослужещ с прослужени повече от 20 години, при получени 15 като военен следовател по ЗСВ, като обезщетението следва да е за сметка на бюджета на съдебната власт. Поради това моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи изцяло исковите му претенции. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С отговора на въззивната жалба, подаден от въззиваемата Военно-окръжна прокуратура – С. чрез пълномощника юриск. Ц.М., се оспорва въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемата страна счита изложените в жалбата доводи за несъстоятелни, а решението на СлРС намира за правилно, законосъобразно и обосновано и моли въззивния съд да го потвърди. Счита, че право на обезщетение по ЗОВСРБ ищецът е придобил при освобождаването му от длъжност „Началник“ на отделение „Административно“ във ВФ 22190 – С. със заповед на МО от 08.06.2005г. и такова е следвало същото да му се изплати. Обезщетението по ЗСВ е за работата му в органите на съдебната власт и такова му е изплатено в размер на 15 брутни трудови възнаграждения. Със освобождаването му от посочената длъжност е прекратен договорът за кадрова военна служба. Разпоредбата на чл.227 от ЗОВСРБ има субсидиарен характер спрямо специалната – чл.225 от ЗСВ. Съгласно чл.235 от ЗОВСРБ на военнослужещите се изплащат възнаграждения и обезщетения по ЗОВСРБ при условия и ред определени с акт на МО – Наредба Н-12/12.04.2010г., касаеща военнослужещите от МО и БА, но неприложима към служещите във военните съдилища и прокуратури. Посочва и че въззивникът преди 2005г. не е бил магистрат и няма правно основание да претендира обезщетение от съдебната власт за предходния период. Претендира присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

По делото е подадена и частна жалба по реда на чл.248 от ГПК, която следва да се разгледа в настоящото въззивно производство, ведно с приетата за разглеждане въззивна жалба, съгласно правилата на чл.80, ал.4 от ПАС.

Частната жалба е подадена от К. СТ. Н. чрез адв. Н.И. против Решение №260032 от 15.04.2022г. по гр.д.№114/2021г. на СлРС, с което е допълнено Решение №260477/01.11.2021г. по гр.д.№114/2021г. на СлРС в частта относно разноските, като е осъден К. СТ. Н. да заплати на Военно-окръжна прокуратура – С. юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв.

В законоустановения срок е постъпил отговор на тази жалба от насрещната 3 страна Военно-окръжна прокуратура – С., отговарящ на изискванията на закона.

В частната жалба, жалбоподателят К. СТ. Н. чрез адв. И. посочва, че решението, имащо характер на определение, е неправилно и моли съда да го отмени.

На първо място посочва, че то е неправилно, поради неправилността на постановеното по делото решение по съществото на спора. На следващо място посочва, че неправилно съдът е приел дължимост на юрисконсултско възнаграждение, тъй като ответникът бил представляван не от юрисконсулт, а от главен експерт. Не била съобразена и фактическата и правна сложност на делото, като се касаело за спор с ниска правна сложност, с едно проведено съдебно заседание и събрани единствено писмени доказателства. Поради това би следвало да се определи възнаграждение в минималния размер на 100лв.

Препис от частната жалба е връчен редовно на другата страна и в законоустановения срок е подаден отговор от Военно-окръжна прокуратура – С..

С отговора, частната жалба се оспорва като неоснователна. Посочва се, че с решението по делото исковете на ищеца са отхвърлени и с отговора на исковата молба, ответникът е искал присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Посочва, че с оглед изхода на спора има право на разноски и на юрисконсултско възнаграждение, тъй като в производството Военно-окръжна прокуратура – С. е представлявана от юрисконсулт. Представителят на ответника заемал длъжността „главен експерт – юрисконсулт“ в отдел „Правен“. Размерът на възнаграждението бил определен правилно от съда, като били съобразени фактическата и правна сложност на спора и размера на претендираното парично вземане. Въззиваемата страна моли съда да остави жалбата по чл.248 от ГПК без уважение, като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

В с.з., въззивникът К. СТ. Н., редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие - адв. Н.И. от АК – Б., който поддържа подадената въззивна жалба, както и подадената частна жалба и моли за уважаването им по изложените в тях подробни съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Въззивникът Н. развива подробни съображения относно основателността на предявения иск.

В с.з. въззиваемата страна Военно-окръжна прокуратура – С., редовно призована, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният й представител по пълномощие - юриск. Ц.М., която оспорва въззивната жалба, като неоснователна и поддържа подадения отговор на същата.

Развива съображения, аналогични с изложените в отговора. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение, като правилно и законосъобразно.

Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение.

І. По въззивната жалба против Решение №260477/01.11.2021г.:

4

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалване - допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл.

272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Същата не се променя с оглед събраното пред въззивния съд писмено доказателство – Ръководство за организация на работата на административните ръководители в прокуратурата на Република България.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С.ят районен съд е бил сезиран с предявени от К. СТ. Н. против Военноокръжна прокуратура – С. при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на обезщетение при освобождаване от военна служба в размер на пет брутни трудови възнаграждения, възлизащи на сумата от 29609,20лв., с правно основание чл.227, ал.1 и чл.262, ал.7 от ЗОВСРБ, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и иск за заплащане на сумата от 847,15лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 01.10.2020г. – 12.01.2021г., с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.