Определение № 164 от 15.01.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 164 гр. София, 15.01.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-25, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Весела Тр. Живкова Офицерска като разгледа докладваното от Весела Тр. Живкова Офицерска Търговско дело № 20231100901213 по описа за 2023 година

Делото е образувано по предявен от „Т.Е.“ ЕООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. София, ул. **** против „П.Б.“ ООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. София, бул. ****, осъдителен иск за сумата от 107 652.72 лв., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане.

В исковата молба се твърди, че на 01.04.2018 г. между страните бил сключен Договор за изпълнение на СМР, по силата на който ищецът, в качеството си на възложител, възложил, а ответникът, в качеството си на изпълнител, приел да извърши проектиране и СМР в описана в договора масивна жилищна сграда в гр. София. Твърди се, че в изпълнение задълженията си по договора ищецът заплатил изцяло дължимото възнаграждение, но ответникът не изпълнил една част от задълженията си - да достави и монтира вентилация в ресторанта на сградата. Поради това ищецът претендира стойността на вентилацията – 89 710.60 лв. без ДДС, или 107 652.72 лв. с ДДС. С уточнителна молба излага, че сумата от 107 652.72 лв. представлява платеното от ищеца възнаграждение по Договор за изпълнение на строително-монтажни работи, сключен между страните на 01.04.2018 г. за доставката и монтирането на „Вентилация по одобрена оферта“, подлежащо на връщане поради неизпълнение от ответника на тази част от задълженията му.

В отговора на исковата молба ответникът навежда възражение за недопустимост на предявения иск. Твърди, че между страните е висящо търговско дело, образувано по предявен от „П.Б.“ ООД против „Т.Е.“ ЕООД иск за осъждане на ответника – ищец по настоящото дело, да заплати на ищеца – ответник по настоящото дело сумата от 88 000 лв., представляваща неплатена част от дължимата по сключения между страните договор от 01.04.2018 г. сума за възнаграждение за приетата работа. Твърди, че към датата на отговора вече е постановено Решение № 712/14.11.2022 г. по в.т.д. № 466/2022 г. по описа на САС, с което е потвърдено решението на СГС за осъждане на „Т.Е.“ ЕООД да заплати на „П.Б.“ ООД неплатената част от дължимото по договора възнаграждение. Сочи се, че въззивното решение не е влязло в сила като обжалвано от ответника, като въз основа на подадената от него касационна жалба е образувано т.д. № 461/2023 г. по описа на ВКС. С оглед на това ответникът възразява, че предявеният иск е недопустим на основание чл. 299 ГПК, тъй като изпълнението на поетите от него в качеството му на изпълнител по договора здължения вече е било предмет на разглеждане по това дело, а всички възражения на ответника за неизпълнение са преклудирани, както се приема в т. 4 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Ищецът заема становище за неоснователност на възражението поради липса на пълен обективен идентитет по двете дела.

1

В отговора на допълнителната искова молба ответникът сочи, че по т.д. № 461/2023 г. по описа на ВКС е постановен окончателен съдебен акт – Определение № 1312/12.12.2023 г., с което не било допуснато касационно обжалване на Решение № 712/14.11.2022 г. по в.т.д.

№ 466/2022 г. по описа на САС. Предвид на това поддържа, че всички спорни въпроси във връзка с изпълнението на договора са покрити от силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени представените доказателства, намира следното:

Предмет на предявения по настоящото дело осъдителен иск е парично вземане на ищеца „Т.Е.“ ЕООД от ответника „П.Б.“ ООД в размер на 107 652.72 лв., произтичащо от възникнало в негова полза право на реституиране на част от платеното по Договор за изпълнение на СМР от 01.04.2018 г. възнаграждение, поради неизпълнение от ответника на част от поетите с договора задължения.

Предмет на т.д. № 413/2020 г. по описа на СГС, ТО, VI-9 състав, образувано по иск с правно основание чл. 79, ал.1, вр. чл. 266 ЗЗД от „П.Б.“ ООД против „Т.Е.“ ЕООД е парично вземане на „П.Б.“ ООД от „Т.Е.“ ЕООД в размер на 88 000 лв., представляващо неплатената част от общо дължимото по Договор за изпълнение на СМР от 01.04.2018 г. възнаграждение за изпълнените и приети СМР.

С Решение № 712/14.11.2022 г. по в.т.д. № 466/2022 г. по описа на САС е потвърдено Решение № 260049/18.01.2022 г. по т.д. № 413/2020 г. по описа на СГС, ТО, VI-9, с което „Т.Е.“ ЕООД е осъдено да заплати на „П.Б.“ ООД сумата от 88 000 лв., представляваща остатъкът от уговореното възнаграждение за извършената и приета работа по Договор за изпълнение на СМР от 01.04.2018 г. в размер на сумата от 385 000 лв. без ДДС.

С Определение № 1312/12.12.2023 г. по к.т.д. № 461/2023 г. на ВКС, I т.о. не е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 712/14.11.2022 г. по в.т.д. № 466/2022 г. по описа на САС.

В мотивите на влязлото в сила решение е прието за установено съществуването на твърдяното правоотношение по договор за изработка между страните, както и че ищецът „П.Б.“ ООД е изпълнил изцяло и в срок възложената работа и тя е приета без възражения от ответника „Т.Е.“ ЕООД, поради което последният дължи заплащане на уговореното в договора възнаграждение.

При така установеното се налага извод за недопустимост на предявения по настоящото дело от „Т.Е.“ ЕООД против „П.Б.“ ООД иск за заплащане на сумата от 107 652.72 лв., дължима поради неизпълнение от страна на „П.Б.“ ООД на едно от поетите по силата на Договор за изпълнение на СМР от 01.04.2018 г. задължение - да монтира вентилация в посочения обект.

С предявяване на иска, предмет на настоящото дело, ищецът е повдигнал съдебен спор по въпроси, обхванати от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила Решение № 260049/18.01.2022 г. по т.д. № 413/2020 г. по описа на СГС, ТО, VI-9.

Съгласно разпоредбата на чл. 299 ГПК, спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда.

Влязлото в сила решение формира сила на пресъдено нещо (СПН) относно съществуването или несъществуването на правото и препятства възможността за повторно сезиране на съда с иск за разрешаване на същия правен спор. Източник на силата на пресъдено нещо е диспозитивът на влязлото в сила решение, който очертава спорното право, а не мотивите на решението. В този смисъл напр. Решение № 33/28.04.2017 г., т.д. № 3230/2015 г., ВКС, ІІ т.о., Решение № 57/26.02.2018 г., гр.д. № 2736/2017 г., ВКС, ІV г.о. и др.

Диспозитивът, източник на СПН, очертава спорното право, и в този смисъл определя и субективните и обективни предели на СПН на влязлото в сила решение. Разпоредбата на 2 чл. 298, ал. 1 ГПК очертава субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение: решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. Обективните предели на СПН обхващат спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение, с всички белези, които го индивидуализират. Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/.

Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. В основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право. Субективното материално право не може да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му. При исковете за правоотношение, вкл. за парично вземане, фактите са индивидуализиращи белези, а предмет на установяване са накърненото субективно материално право и правоотношението, от което то произтича.

Така, в основанието на иска по чл. 79, ал.1, вр. чл. 266 ЗЗД за реално изпълнение на договорно задължение за заплащане на възнаграждение за извършената работа, са включени съществуването на валиден договор за изработка, изпълнение на корелативното задължение да се извърши възложената работа и предаване на изработеното и получаването/приемането му от възложителя, т.е. правопораждащите вземането за възнаграждение факти са наличието на договор за изработка, изпълнение на задължението да се изработи възложеното и приемане на изработеното от възложителя. С оглед на това силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по иск по чл. 79, ал.1, вр. чл. 266 ЗЗД обхваща страните по делото /и техните частни или универсални правоприемници/, размерът на дължимото възнаграждение и правопораждащите вземането факти – съществуването на договор за изработка, изпълнение на възложената работа и приемането и от възложителя.

Установява се по делото, че страните са идентични на страните по т.д. № 413/2020 г. по описа на СГС, ТО, VI-9 състав. Предмет на последното е само част от дължимото по договора между страните възнаграждение, но частта, която е останала неплатена, като твърденията са за пълно изпълнение на поетите с договора задължения от изпълнителя да изработи възложените СМР, приемането им изцяло, но заплащане на част от възнаграждението от възложителя. В този случай, за да се определи дали е налице неплатена част от дължимото по договора възнаграждение, на разглеждане/преценка подлежи пълното изпълнение на корелативното задължение и налице ли е разлика между дължимото в такъв случай предвидено в договора възнаграждение и платеното, т.е. предмет на делото е и пълното изпълнение на поетите от изпълнителя задължения. С оглед на това и доколкото основният правопораждащ вземането за възнаграждение факт е изпълнението на възложеното, влязлото в сила позитивно решение формира сила на пресъдено нещо и по отношение на факта на изпълнението.

Предмет на настоящото дело е също изпълнението на поетите от „П.Б.“ ООД задължения по същия договор - Договор за изпълнение на СМР от 01.04.2018 г., с твърдения, че вземането произтича от неизпълнение на една част от тях.

Силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение има правоустановяващо и преклудиращо действие. Правоустановяващото действие се изразява в това, че спорното право, предмет на делото, се приема за съществуващо или несъществуващо с белезите, които го индивидуализират – юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество, такова, каквото е към деня на приключване на съдебното дирене .

Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се извежда от нормите на чл. 235, ал. 3 ГПК и чл. 439, ал. 2 ГПК и се отнася до фактите, които са релевантни за 3 съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане и са настъпили до възникване на силата на пресъдено нещо – влизане в сила на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици, т.е. преклудиращото действие се отнася и за новоузнатите и новооткрити факти. Не се отнася само за новонастъпилите факти. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. Не са преклудирани само новонастъпили факти – напр. изтекла погасителна давност след влизане в сила на решението, извършено след влизане в сила на решението прихващане със съдебно признатото вземане и др. Така например, след влязло в сила решение, което установява със сила на пресъдено нещо вземане с договорно основание, длъжникът не може да въведе в нов процес между него и кредитора твърдения за нищожност на договора, съответно да заведе иск за обявяване на тази нищожност. В този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 115/10.01.2012 г. по т.д. № 883/2010 г. на ВКС, I т. о., Определение № 360/21.12.2016 г. по ч.гр.д. № 518/2016 г. на ВКС, I г. о., Решение № 335/13.11.2018 г. по т.д. № 2477/2017 г. на ВКС, II т. о. и др.