Решение № 5777 от 13.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5777 гр. София, 13.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Д.

МИЛА Г. ДИМОВА-СПАСОВА при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от МИЛА Г. ДИМОВА-СПАСОВА Въззивно гражданско дело № 20251100502147 по описа за 2025 година За да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба на И. Д. К., ответник в първоинстанционното производство, срещу Решение №10236/30.05.2024 г., постановено по гр. д. №8623/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 113 св. С обжалвания съдебен акт е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК от „Банка ДСК“ АД срещу И. Д. К., ЕГН **********, с адрес гр. София, ул. **** , положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 13 921,44 лв., представляваща изискуема главница по предоставен банков кредит по Договор за издаване и обслужване на кредитна карта от 10.09.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 23.10.2020 г. до окончателното заплащане на сумите, сума в размер на 2 475,24 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 20.08.2019 г. до 28.09.2020 г., и сума в размер на 162,40 лв., представляваща наказателна лихва, начислена за периода от 29.09.2020 г. до 22.10.2020 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 51927/2020 г. по описа на СРС, 113 състав.

Във въззивната жалба се поддържа становище за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния и 1 процесуалния закон, като се моли същото да бъде отменено, а предявените от „Банка ДСК“ установителни искове да бъдат отхвърлени. На първо място, се сочи, че още в срока за отговор на исковата молба е отправил искане ищцовата страна да бъде задължена да представи Общите условия към договора за кредит в четлив вид, но съдът допуснал процесуално нарушение и оставил без уважение искането. В тази връзка моли въззиваемата страна „Банка ДСК“ ЕАД да бъде задължена да представи писменото доказателство в четлив вид и да бъде дадена възможност да вземе становище. На следващо място, се поддържа, че неправилно съдът не е разгледал своевременно релевираното възражение за прихващане. Излага, че в първия възможен момент, а именно след приемане на съдебно-счетоводната експертиза, е конкретизирал възражението си. Поддържа, че едва с изготвяне на експертизата ставало ясно какви са сумите, които банката е отнасяла за погасяване на лихви от направените общи плащания. По-нататък въззивникът излага подробни съображения относно недействителността на договора за потребителски кредит. Сочи, че по делото не били събрани доказателства, от които да се установява предаването на твърдяната от ищеца кредитна карта. Твърди, че тъй като представените по делото Общи условия не били подписани от него, то не можело да се приеме, че същите са станали неразделна част от договора.

На следващо място, твърди, че между страните е била уговорена дължимост на такси по договора, но не и на лихви съгласно чл. 9 от последния. Не ставало ясно какъв вид кредитна била предадена, което било обуславящо за приложимите условия по договора. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че договорът отговаря на изискванията за действителност. В същия липсвало посочване на годишни процент на разходите /ГПР/. Излага, че тъй като договорът е бил подновяван автоматично, то е следвало да отговаря на императивните разпоредби на ЗПК, актуални към 29.07.20216 г. В тази връзка сочи, че е нарушен чл. 5, ал. 4 ЗПК, обн. ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., тъй като договорът и общите условия към него са изписани на шрифт по-малък от 12.

Нарушена била и разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК, обн. ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г, тъй като представените по делото ОУ не носели неговия подпис в качеството му на кредитополучател. Тези нарушения на императивните правила водели на основание чл. 22 ЗПК до недействителност на договора за потребителски кредит, поради което се дължала единствено чистата стойност по него. На последно място, поддържа, че не са били налице условията за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, тъй като е заплащал суми до 20.08.2019 г. С тези доводи моли въззивната жалба да бъде уважена.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от „Банка ДСК“ ЕАД, с който жалбата се оспорва като неоснователна и се моли решението да бъде потвърдено. Въззиваемата страна се противопоставя на релевираното с въззивната жалба доказателствено искане, като намира същото за преклудирано. Поддържа становище касателно неоснователността на релевираното от ответника- въззивник възражение за прихващане. Излага, че предвид обстоятелството, че ответникът е титуляр на процесната 2 разплащателна сметка, по която е усвояван отпуснатия кредит, то за последния не съществува пречка при полагане на дължимата грижа да получи информация за това какви точно суми е усвоявал от кредитния лимит, на кои дати и в какъв размер са извършвани погасяванията по кредита. Счита, че ответникът не е бил в невъзможност да уточни направеното от него възражение за прихващане, нито са били налице уважителни причини за продължаване на срока за уточнение на същото по реда на чл. 63, ал. 1 ГПК.

По-нататък сочи, че твърдението на въззивника за необвързаност поради липсата на негов подпис и предаване на приетите по делото ОУ и Условия за издаване и обслужване на плащания с кредитни карти с револвиращ кредит, е неоснователно. Поддържа, че в чл. 3 от Договора за кредит кредитополучателят изрично е заявил, че е запознат с въпросните документи, описани в чл. 1, както и че е получил същите. Изтъква, че въведените с въззивната жалба оспорвания относно предаването на банковата карта, са релевирани едва пред настоящата инстанция. Нататък в отговора са изложени съображения, подкрепящи становището на страната относно действителността на договора за потребителски кредит, доколкото същият отговаря на императивните изисквания на ЗПК (отм.), който счита за приложим към правоотношението.

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Банка ДСК“ АД срещу И. Д. К. положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответникът дължи сума в размер на 13 921,44 лв., представляваща изискуема главница по предоставен банков кредит по Договор за издаване и обслужване на кредитна карта от 10.09.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 23.10.2020 г. до окончателното заплащане на сумите, сума в размер на 2 475,24 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 20.08.2019 г. до 28.09.2020 г., и сума в размер на 162,40 лв., представляваща наказателна лихва, начислена за периода от 29.09.2020 г. до 22.10.2020 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 51927/2020 г. по описа на СРС, 113 състав.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото 3 доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение №1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира обжалваното решение за правилно, като възприетите фактически констатации и правни изводи се споделят в цялост, поради което на основание чл. 272 ГПК съдът препраща към тях.

По отношение на релевираните оплаквания във въззивната жалба съдът приема следното.

От представения договор за издаване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 10.09.2008 г. се установява, че между „Банка ДСК“ АД и И. Д. К. е налице облигационно правоотношение по договор за заем, револвиращ кредит. На първо място, съдът намира, че приложимият материален закон по отношение на процесното заемно правоотношение е Закона за потребителския кредит (отм. ДВ. бр.18 от 5 Март 2010г.), в актуалната му към датата на сключване на договора редакция- 10.09.2008 г.

Този извод съдът достига с оглед правилото, че приложимият материален закон е този към момента на пораждане на правоотношението. Уговореният между страните механизъм за автоматично продължаване на срока на договора съгласно чл. 69 от Общите условия не води до промяна в приложимата правна уредба. По силата на цитираната клауза от ОУ е дерогирано общото диспозитивно правило за постигане на съгласие между страните всеки път преди изтичане на срока на договора и наместо него е уредено продължаване на срока при липса на уведомление за прекратяване на договора. Този механизъм за продължаване на действието на договора между страните не представлява новация по смисъла на чл. 107, ал. 1 ЗЗД, при която старото правоотношение се погасяване, а на негово място възниква ново такова между страните с различно съдържание в зависимост от промянатасубективна или обективна новация. С оглед изложеното неоснователни са оплакванията на въззивника, че неправилно първоинстанционният съд е приел за приложим ЗПК (отм.), вместо ЗПК, обн. ДВ. бр.18 от 5 Март 2010 г., в актуалната му към 29.07.2016 г. редакция.

От съдържанието на сключения между страните договора се установява, че отпуснатия кредитен лимит е в размер на 15 000 лв. Установява се, че в полза на кредитополучателят и издадена кредитна карта №****, за чието предаване е налице надлежно положен подпис от К.. С подписване на договора потребителят е удостоверил, че се е запознал със съдържанието на Общите условия към договора и Условията за предадената му кредитна карта.

За усвояването на отпуснатия кредит му е издадена кредитна карта тип „Visa Gold“, което обстоятелство е удостоверено от потребителя още с подписване на договора.

Не коресподира със събраните по делото доказателства тезата на въззивника, че не са събрани доказателства да му е предадена кредитна карта 4 от типа „Visa Gold”. От една страна, още с подписването на договора към 2008 г., в последния е посочено, че на потребителя се предава кредитна карта №****. Видно от представените по делото декларации за предаване/връщане на банкова карта, кредитна карта със същия номер, а именно №****, тип Visa Gold, е преиздавана пред 2015 г. и през 2018 г. Видно от неоспореното от страните заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза, И. К. за целия период от 2008 г. до 08.07.2019 г. /датата на последната транзакция/ е усвоявал различни суми по отпуснатия кредит, за което обстоятелство не се и спори между страните. В този смисъл настоящият състав намира, че безспорно се установява предаването на банковата карта от типа Visa Gold на потребителя, която е била преиздавана целия период на договора.

Неоснователни са възраженията на въззивника, че представените от ищеца Общи условия и Условия за издаване и обслужване на плащания с кредитни карти с револвиращ кредит на Банка ДСК, не го обвързват и не са станали неразделна част от договора, тъй като не са изписани на шрифт 12 и не са подписани от него. От една страна, императивните разпоредби, уреждащи тези изисквания са приети едва с новия Закон за потребителския кредит, в ред. ДВ, бр. 35 от 22 април 2014 г. Доколкото такива норми не са съществували към момента на сключване на договора, то същите не могат да бъдат приложени към процесното правоотношение, както правилно е приел и районният съд. От друга страна, видно от чл. 3 на подписания от въззивника договор, последният е удостоверил, че е запознат с посочените в чл. 1 документи, респ. Общи условия и Условия за издаване и обслужване на плащания с кредитни карти с револвиращ кредит на Банка „ДСК“, както и че е получил копие от същите. Следователно, макар документите да не са подписани от И. К., безспорно се установява, както обстоятелството, че той се е запознал с тяхното съдържание, така и че са му предадени екземпляри от същите. С оглед изложеното, правилно районният съд е приел, че представените от ищеца документи са станали неразделна част от сключения между страните договор.