Определение № 228 от 28.02.2024, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 228 гр. Благоевград, 28.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Узунов

Членове:

Вера Коева

Емилия Дончева като разгледа докладваното от Вера Коева Въззивно частно гражданско дело № 20241200500203 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 278 вр. чл. 248 от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх.№ 145/08.01.2024г., подадена от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, с Булстат ****, с адрес на упражняване на дейността: гр.С., бул.“А.С.“ № ****, представлявано от Д. М.

– управител против определение № 1170/29.12.2023г., постановено по гр.д.№ 55/2023г. по описа на РС С., с което е оставена без уважение молбата на адв.Д. М., в качеството му на пълномощник на ищеца В. Й. Л. – за изменение на решение № 290/16.11.2023г. по гр.д.№ 55/2023г. по описа на РС С. в частта за разноските.

В частната жалба се изтъкват аргументи за незаконосъобразност на определението, в частта за разноските. Изтъква, че съдът правилно е възприел, че по делото са били предявени два иска, предвид броя на определените от него държавни такси, като в Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения, е посочен дължимият минимум, с който съдебният състав не се е съобразил. Сочи се, че дори и в Решения разгледани от СЕС, / Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO не дава правото на необективна преценка на фактите и обективна обезценка на адвокатския труд. Твърди се, че от съдебния състав е 1 извършена субективна преценка на разпоредбите на Наредба № 1 и по – специално се цитира чл. 6 т. 8, според която за съставяне и/ или изготвяне на споразумение при материален интерес до 1000 лв. заплащането е 250 лв. без ДДС. Оспорва се довода на съда за търсене на легитимна цел, като се сочи, че е събрана такса за два иска, за което пък България е била осъждана от ЕСПЧ относно прекомерно високи такси. Оспорва се и извода за липса на фактическа и правна сложност на делото.

При поддържане на фактически твърдения и правни доводи в горната насока се обосновава правен интерес от обжалване и искане за отмяна на атакуваното определение и се присъдите адвокатски хонорар в минимален размер с ДДС по двата предявени иска в общ размер на 960 лева с ДДС.

Препис от частната жалба е връчена на насрещната страна – „С.“ ООД, която в срока по чл. 276, ал.1 ГПК е подала писмен отговор. Жалбата се определя като неоснователна и се иска оставянето й без уважение. Твърди се нарушение на чл. 3 от ГПК, като се изтъква, че ищецът и процесуалният му представител са образували множество еднотипни производства с идентичен предмет пред РС-С., като единствената разлика е в правопораждащ юридически факт, а именно - различните договори за кредит, като се изброяват образуваните дела, по които се изтъква извършване на идентични защита, страни и съд, но с различни договори за кредит. Поддържа се, че предоставените от закона процесуални права не се упражняват добросъвестно и е налице нарушаване на добрите нрави, като целта на делата е не само защита срещу нищожността на клаузата за неустойка по процесните договори за кредит, а и генериране на разноски, които да представляват сигурен доход за упражняваната свободната професия от процесуалния представител на ищеца.

Страната се позовава и на разпоредби на чл.101, параграф 1 и 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС на решение на СЕС по дело С-438/2022, въз основа на което се извежда тълкуването, че съдът не е обвързан от установения минимум на адвокатското възнаграждение съгласно НМРАВ и следва да присъди възнаграждение на процесуалния представител на ищеца по справедливост и съгласно вътрешното си убеждение.

Оспорва се наличието на фактическа и правна сложност на делото, по което се твърди, че не са провеждани разпити на свидетели, пълномощникът на 2 ищец не се е явявал в нито едно съдебно заседание, като в тази връзка се иска съдът да изследва въпроса за сложността на делото и да изложи мотиви в тази насока. Твърди се липсата на необходимост от отделна защита по предявените искове, доколкото уважаването на едната претенция е обуславяща другата и е налице акцесорност, като фактите, които се установяват и посочените за това доказателства са едни и същи.

Изтъкнати са и аргументи за съображения за справедливост, като е цитирана и съд.практика, като се изтъква, че претенцията за разноски не следва да бъде източник н неоснователно обогатяване.

При поддържане на възражения в горната насока се иска оставяне на частната жалба без уважение.

За да се произнесе по допустимостта и съществото на оспорването, съдът взе предвид следното:

Производството по гр.д.№ 55/2023г. по описа на РС С. е образувано по искова молба от В. Й. Л., ЕГН **********, гр.С., ж.к.С. ****, против „С.“ ООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр.С., р-н „С.“, ул.“С.“ ****, представлявано от Н.П.П., с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на неустоечната клауза в Договор за потребителски кредит №661366/12.04.2022г., предвиждаща заплащането на неустойка в случай на непредставяне на обезпечение, като противоречаща на закона /на ЗЗП и ЗПК/, евентуално заобикаляща закона /ЗПК/, евентуално накърняваща добрите нрави, както и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 289.58 лв., представляваща платена без основание сума по нищожната договорна клауза за неустойка, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

С Решение № 290/16.11.2023г., постановено по делото, на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.146, ал.1 във вр. с чл.143 от ЗЗП е прогласена като нищожна като неравноправна неустоечната клауза в Договор за потребителски кредит №661366/12.04.2022г., сключен между В. Й. Л., ЕГН **********, гр.С., ж.к.С. ****, против „С.“ ООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр.С., р-н „С.“, ул.“С.“ ****, представлявано от Н.П.П. управител, която клауза предвижда заплащането на неустойка при 3 непредставяне на обезпечение. Със същото решение, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, „С.“ ООД, ЕИК **** е осъдено да заплати на В. Й. М. Л. сумата от 289.58 лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка по Договор за потребителски кредит №661366/12.04.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 17.01.2023г. до окончателното плащане, а на адв.Д. М. М., на основание чл.38, ал.2 от ЗА сумата от 480 лв. /четиристотин и осемдесет лева/ с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение.

От адвокат М. е постъпила молба по реда на чл.248 ГПК – за изменение на решението в частта за разноските като се осъди ответното дружество да заплати сумата от 960 лв. с ДДС разноски, представляващи минимален размер адвокатско възнаграждение при условията на чл.38 ЗА за предявените искове.

С обжалваното определение № 1170/29.12.2023г. молбата на ищеца, чрез пълномощника му, за изменение на решението, в частта за разноските е отхвърлена като неоснователна. Аргументите за това са, че размерът на дължимото на адв.М. адвокатско възнаграждение е определено на основание чл.38 ЗА, като при оказано безплатно процесуално представителство по този ред съдът не е обвързан от посочения от адвоката размер в представения по делото списък по чл.80 от ГПК, доколкото липсва уговорен и реално заплатен адвокатски хонорар. Като допълнителен аргумент е изтъкнато, че за случая е неприложима разпоредбата на чл.2, ал.5 о т Наредба №1/2004г., съгласно която адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определят съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. При приложение на посочената разпоредба и присъждане на две възнаграждения за двата кумулативно предявени иска би се стигнало до злоупотреба с право, неоснователно обогатяване и нарушаване на критериите, залегнали в чл.36, ал.2 от ЗАдв. за обоснован и справедлив размер на възнаграждението. За да отговаря на тези изисквания възнаграждението следва да съответства на обема и сложността на извършената от адвоката работа, както и на фактическата и правна сложност на делото. В случая се касае за предявени искове, които произтичат от един и същи юридически факт - договор за кредит, като осъдителната претенция е следствие на нищожността на неустоечната клауза, предмет на първия иск. Разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. би била приложима, ако претенциите произтичаха от 4 различни договори, какъвто настоящият случай не е.

При така установеното от фактическа страна, следват следните правни изводи:

Частната жалба е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в срока за обжалване /чл.275, ал.1 ГПК/ и отговаря на изискванията за редовност, съгласно чл.275, ал.2 вр. с чл.260 и чл.261 ГПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

При преценка броя и вида на предявените искове от значение е това дали се касае до защита на един или различни интереси /арг.чл.72, ал.1 и ал.2 ГПК/, като по всеки отделен иск, предявен за защита на отделен интерес се дължи отделна държавна такса. Според актуалното разбиране на ВКС, обективирано в редица постановени актове /Определение № 50 от 17.01.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4735/2022 г., III г. о., ГК, Определение № 388 от 16.08.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1840/2021 г., II т. о., ТК, Определение № 528 от 16.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1841/2021 г., II т. о., ТК, Определение № 146 от 4.04.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 358/2022 г., II т. о., ТК, Определение № 92 от 28.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1809/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 64 от 14.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2695/2021 г., II т. о., ТК, Определение № 404 от 26.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2883/2020 г., IV г. о., ГК, Определение № 145 от 5.05.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4642/2019 г., IV г. о., ГК, Определение № 90 от 7.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3870/2018 г., IV г. о., ГК и мн.др./- при обективно кумулативно съединяване на искове държавната такса, се определя върху цената на всеки от исковете поотделно, а не в сбор.

Съобразно чл. 68 от ГПК, цената на иска е паричната оценка на предмета на делото.

От друга страна, според чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определят съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. Под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, се има предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният сбор, и се определя за всеки иск минимално възнаграждение, 5 след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски.

При преценка обаче какво адвокатско възнаграждение да се присъди не следва да се прави пряка връзка на зависимост с вида и броя на предявените искове с оглед на броя събрани държавни такси с това колко и в какви размери адвокатско възнаграждение да се присъди, без да се държи сметка и за следните обстоятелства:

При определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се вземат предвид и постановените по тези въпроси решения на Съда на Европейските общности, които по арг. на чл.633 ГПК са задължителни за съдилищата в страната. В Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е припомнено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които 6 действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.