Определение № 3218 от 12.11.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3218 гр. София, 12.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Бонка Йонкова Касационно търговско дело № 20258002901150 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „РДС“ ООД със седалище в гр.

Девин - чрез адв. А. Д. и адв. Н. Г., против решение № 10 от 06.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 517/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 176 от 30.08.2024 г. по гр. д. № 149/2023 г. на Окръжен съд - Смолян в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която „РДС“ ООД е осъдено да заплати на Н. Р. Б. на основание чл. 288 вр. чл. 286 и чл. 294 ТЗ и чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД сумите 226 895.91 лв. - главница по договора за заем от 10.07.2015 г., ведно със законната лихва от 15.03.2023 г. до окончателното плащане, и 43 683.38 лв. натрупана договорна лихва за периода от 01.01.2021 г. до 31.10.2022 г. В частта, с която са отхвърлени исковете за главница - за разликата над сумата 226 895.91 лв. до претендираните 227 500 лв., и за договорна лихва - за разликата над сумата 43 683.38 лв. до претендираните 70 966.13 лв., решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове изцяло с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като значими за изхода на делото 1 са посочени следните въпроси : „1. Съставлява ли съществено нарушение на процесуалните правила неточното възпроизвеждане (изопачаването) на възражение на ответника - въззивник, в резултат на което то е останало неразгледано (не както е направено, а с подменен смисъл); Какво е разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл. 240 ЗЗД; 2. Каква е доказателствената сила на разписката (частният свидетелстващ документ), абсолютна ли е тя или трябва да се прецени след съвкупно обсъждане с останалите доказателства по делото, носещи информация за същия факт; Може ли съдът да подбира доказателствата, подкрепящи формирания от него извод, и да игнорира останалите; 3. Налице ли е новация при обединение на няколко заемни правоотношения в едно единно задължение по договор за заем; Какви са условията (признаците) за извършване на новация; 4. Какво следва да е съдържанието на мотивите на съдебното решение и може ли те да съдържат едновременно утвърждаване и отричане на една и съща теза;

5. Как следва да се тълкува един договор относно договорната лихва; Нищожността на някои от клаузите, формиращи единния размер на договорната лихва по договор за заем, води ли до частична нищожност на договорката за лихва, в резултат на което се намалява този размер, чрез изключване на нищожните клаузи, или нищожните клаузи водят до нищожност на цялата договорка за лихва, съответно до нищожност на целия договор за заем с лихва; 6. За определяне на една сделка като едностранна търговска достатъчно условие ли е една от страните по нея да притежава качеството търговец; 7. Допустимо ли е въззивният съд да разглежда и се произнася по нищожността на една договорка, когато първата инстанция е приела същата за нищожна и във въззивната жалба и в отговора й няма оспорване на решението в тази му част; 8. При формиране на вътрешното си убеждение длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да се основе на всички факти по делото, или може избирателно да се основе само на част от тях; 9. Как се извършва (по какви критерии) преценката по един договор за заем дали договорената лихва е в прекомерен размер; 10. Признание или новиране на погасено по давност задължение превръща ли го в принудително изпълняемо; Необходимо ли е да се изследва въпросът дали е погасено по давност задължението към момента на неговото признаване от длъжника или новирането му“. Касаторът поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС задължителна и казуална (решение № 180/26.11.2019 г. по гр. д. № 4345/2018 г. на ІV г. о., решение № 108/25.02.2025 г. по гр. д. № 5275/2023 г. на III г. о. и решение № 139/27.08.2024 по т. д. № 2767/2022 г. на II т. о. - относно първи въпрос; решение № 57/29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на IV г. о. и решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на IV г. о. - относно втори въпрос; решение № 69/30.03.2017 г. по т. д. №602/2016 г. на II т. о. и решение № 118/08.06.2016 г. по т. д. № 729/2015 г. на I т. о. - относно трети въпрос; решение № 242/22.04.2024 г. по гр. д. №774/2023 г. на ІІІ г. о., решение № 2

134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т. о., решение № 45/07.06.2023 г. по гр. д. № 4302/2022 г. на IV г. о. - относно четвърти въпрос; решение № 734/12.12.2024 г. по гр. д. № 381/2024 г. на IV г. о. - относно пети въпрос;

Тълкувателно решение № 3/22.02.2022 г. по тълк. д. № 2/2019 г. на ОСГТК на ВКС - относно шести въпрос; решение № 51/19.02.2025 г. по т. д. № 1732/2023 г. на II т. о., решение № 139/27.08.2024 по т. д. № 2767/2022 г. на ІІ т. о. и решение № 107/25.02.2025 г. по гр. д. № 4819/2023 г. на II г. о. - относно осми въпрос; решение № 176/29.10.2024 по т. д. № 1278/2023 г. на I т. о., Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 83/26.06.2019 г. по гр. д. № 2084/2018 г. на III г. о. - относно девети въпрос; Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 4/14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на II т. о. - относно десети въпрос). По отношение на формулираните в т. 4, т.9 и т. 10 въпроси се твърди, че въззивният съд се е произнесъл с очевидно неправилно решение, а въпросът по т. 7 е зададен в хипотезата на чл. 280, ал.

2, предл. 2 ГПК с доводи за недопустимост на обжалваното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Н. Р. Б. - чрез адв. Я. М. и адв. Ж. Найденова, в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол поради отсъствие на предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

За да потвърди решението на Окръжен съд - Смолян в обжалваната от „РДС“ ООД осъдителна част, Апелативен съд - Пловдив е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е достигнал до извод, съвпадащ с крайния решаващ извод на първоинстанционния съд - че в качеството на заемател по сключен с ищцата Н. Р. Б. договор за паричен заем от 10.07.2015 г. дружеството - жалбоподател дължи на ищцата сумите 226 895.91 лв. - главница, и 43 683.38 лв. - договорна лихва за периода от 01.01.2021 г. до 31.10.2022г., както и законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковете до окончателното плащане.

Въззивният съд е констатирал в мотивите към решението си, че предявените от Н. Б. срещу „РДС“ ООД искове се основават на сключен между страните формален (писмен) договор от 10.07.2015 г., наименован „договор за паричен заем“, който има за предмет уреждане на условията и сроковете за връщане на дължими от ответното дружество парични средства, предоставени от ищцата в периода 05.10.2006 г. - 28.04.2011 г. в брой и по сметка на дружеството, съгласно Приложение 1 към договора. Според 3 съдържанието на договора към 31.12.2024 г. общият размер на дълга възлиза на 530 043.59 лв., в т. ч. 227 500 лв. - главница, и 302 543.59 лв. - договорни лихви. Възражението на ответника, че не е получил отразената в договора заемна сума, е счетено от въззивния съд за неоснователно по съображения, че в отговора на исковата молба ответникът е признал и в първото открито съдебно заседание процесуалният му представител е потвърдил получаването по банков път на сума в размер на 226 895.91 лв., а наред с това по делото са събрани писмени доказателства - извлечения от банкови сметки, разписки за получени суми и изготвена от управителя на „РДС“ ООД обобщена разписка за потвърждаване на получени в периода 25.04.2007 г. - 28.11.2011 г. в брой и по банков път суми на обща стойност 227 500 лв., доказващи по несъмнен начин предаването и получаването на твърдяната в исковата молба парична сума от ищцата на ответника. По повод на издадената от управителя разписка за потвърждение въззивният съд е отбелязал, че същата се ползва с материална доказателствена сила, тъй като удостоверява неизгодни за издателя й факти във връзка с получаването на отразената в съдържанието й сума. Предвид отбелязването в разписките, че предадените от ищцата суми са получени от ответника като заем, след обсъждане на показанията на свидетелите Н. Б. и Володя Неделев за проведени разговори между страните с цел подпомагане на ответника със заемни средства от ищцата, въззивният съд е направил категоричен извод, че всички суми по разписките и по извлеченията от сметки са получени от ответника на основание сключен с ищцата договор за заем. Възникването на заемно правоотношение е мотивирано и с последващото подписване на договора от 10.07.2015 г., с който страните са уредили условията и сроковете за връщане на предоставените в заем парични суми. Съобразявайки частичното отхвърляне на иска за главница с влязлата в сила като необжалвана част от първоинстанционното решение, въззивният съд се е произнесъл, че в периода от 25.07.2007 г. до 28.04.2011 г. ответникът е получил в заем от ищцата присъдените с решението общо 226 895.91 лв.

Относно сключения на 10.07.2015 г. договор за паричен заем въззивният съд е приел, че по същността си този договор не представлява договор за заем по смисъла на чл. 240 ЗЗД, тъй като неговото подписване не е съпроводено с предаване на парични средства, а има за цел да разреши разногласията между страните по повод размера на вече предоставената на ответника парична сума и условията за нейното връщане на ищцата. Поради това, че с договора страните са уредили съществуващ помежду им спор по повод възникналото по-рано заемно правоотношение, съдът е квалифицирал договора като спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Изложил е съображения, че доколкото със спогодбата е постигнато съгласие за погасяване на задълженията по предходните заемни правоотношения чрез замяната им с едно ново единно задължение, възникнало от нов правопораждащ факт (договорът от 10.07.2015 г.) и обвързано с нови условия за погасяване (в т. ч. заплащане на възнаграждение за ползване на получената в заем сума), 4 съглашението има новативно действие и страните не могат да оспорват дължимостта и размера на обективираните в съдържанието му задължения, освен с възражения за нищожност или унищожаемост на целия договор; Със сключване на договора длъжникът е признал задължението си и от този момент е започнала да тече нова давност, поради което възражението на ответника за изтекла погасителна давност за възникналите до 10.07.2015 г. задължения е неоснователно.

При произнасяне по жалбата на ответника въззивният съд е обсъдил съдържащите се в договора за заем клаузи за лихви, конкретно клаузата на чл.5 ал.3, според която уговорената и неплатена в края на текущата година лихва се капитализира към заемната сума, и клаузата на чл. 5, ал. 1, според която ответникът - заемател дължи връщане на заемната сума ведно с възнаграждение, както следва : Лихва в размер на 12 % от получената сума с годишна капитализация за периода 05.10.2006 г. - 31.12.2009 г.; 10 % от получената сума с годишна капитализация за периода 01.01.2010 г. 31.12.2014 г.; 8 % от заемната сума годишно, изчислена върху ползваната сума след 01.01.2015 г. Въпреки липсата на подадена въззивна жалба срещу частта от първоинстанционното решение, с която в резултат на направен извод за неоснователност на възражението на ответника за нищожност на клаузата на чл. 5, ал. 3 исковите претенции са отхвърлени частично, въззивният съд е преценил, че следва служебно да се произнесе относно действителността на клаузите по чл. 5, ал. 1 ал. 3 с цел да осигури правилно приложение на императивната разпоредба на чл.10, ал. 3 ЗЗД. Противно на извода, до който е достигнала първата инстанция по повод клаузата на чл. 5, ал. 3, въззивният съд е приел, че тази клауза не противоречи на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и не е нищожна, тъй като договорът между страните има характер на едностранна търговска сделка и доколкото адресат на задължението за лихви е ответникът - търговец, разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ТЗ следва да се тълкува в смисъл, че уговорката за анатоцизъм обвързва валидно страните. С мотив, че клаузите за възнаградителна лихва по чл. 5, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от договора са от естество да доведат до неоснователно обогатяване на заемодателя, предвиждайки получаване на двойно плащане на лихви за един и същ период, въззивният съд се е произнесъл, че тези клаузи са нищожни поради противоречие с добрите нрави. По отношение на уговорката в чл. 5, ал.1, б.“в“ за заплащане на лихва от 8 % върху ползваната след 01.01.2015 г. част от заемната сума съдът е преценил, че тя е действителна, тъй като няма пречка в границите на чл. 9 ЗЗД страните да постигнат съгласие заемателят да заплати лихва за предшестващия сключването на договора период. Възражението на ответника за прекомерност на така уговорената лихва е определено като неоснователно с аргумент, че лихвата по предоставяните през същия период бизнес кредити е в порядъка 4.5 - 7.5 % и че с оглед дългия срок за връщане на дълга конкретната лихва не противоречи на добрите нрави.