Решение № 567 от 06.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 567 гр. София, 06.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Яна Борисова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100501194 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 30.12.2021 г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение №5022/21.12.2021 г. по гражданско дело № 46512/2021 г. на Софийския районен съд, 34 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу В. А. А. искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 2432.89 лева – главница за ползвана топлоенергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****; 58.69 лева – главница за дялово разпределение за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., заедно със законната лихва върху сумите от 07.06.2021 г. до погасяване на задълженията; 293.69 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2019 г. до 19.05.2021 г. и 11.08 лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.07.2018 г. до 19.05.2021 г, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът е осъден да плати на ответника сумата 300 лева, представляваща разноски по исковото производство.

1

Жалбоподателят поддържа, че изводът на първоинстанционния съд за липса на облигационно правоотношение е необоснован и в противоречие с материалния закон. От представения по делото нотариален акт за учредяване на договорна ипотека се установява, че Г.Т.А. е починала, с което се е погасило и учреденото вещно правно на ползване. Ето защо и облигационно правоотношение с това лице в процесния период няма, а такова е налично между страните. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението изцяло и да уважи предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна - ответник по исковете В. А. А., оспорва жалбата при твърдения, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен.

Моли въззивния съд да остави без уважение жалбата на ищеца и да потвърди решението на първоинстанционния. Претендира разноски.

„Нелбо” АД /трето лице – помагач на ищеца/ не взема становище по въззивната жалба.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по

ОСНОВАТЕЛНА. същество въззивната жалба е ЧАСТИЧНО

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е частично неправилно поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Т.С.” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника В. А. А. за следните суми:

2

2432,89 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода май 2018 г. - април 2020 г. в имот с аб. № 101417, 58,69 лева, представляваща възнаграждение за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода май 2018 г. – април 2020 г., заедно със законната лихва от 07.6.2021 г. до погасяване на задълженията, 293,69 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 15.9.2019 г. – 19.5.2021 г. и 11,08 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода 01.7.2018 г. – 19.5.2021 г. След постъпило възражение по реда на чл. 414 ГПК са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответника въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват потребителя, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия, като не е заплатена дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение, както и таксата за дялово разпределение. Твърди, че ответникът е изпаднал в забава.

Моли съда да установи вземанията така, както са предявени в заповедното производство.

Ответникът оспорва наличието на облигационно правоотношение, като поддържа, че в полза на трети лице е учредено вещно право на ползване.

Оспорва да е изпаднал в забава. Счита, че вземанията са погасени по давност.

Моли съда да отхвърли исковете.

По исковете по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ:

Между страните не се спори /а това се установява и от доказателствата/, че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана, както и че ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер. Към началния момент на процесния период е действал Законът за енергетиката /обн. ДВ 107/09.12.2003 3 г./, съгласно който договорът за продажба на топлинна енергия е неформален и се счита сключен при доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и ползването от потребителя. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и т. 2а от ДР ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г./ потребители, респ. битови клиенти на топлинна енергия през процесния период са физически лица – ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. От нотариалния акт за дарение на недвижим имот се установява, че през 1977 г. ответникът е придобил правото на собственост върху процесния имот, представляващ апартамент № 3, находящ се в гр. София, ж.к. ****, а дарителите А.А.А. и Г.Т.А. са си учредили пожизнено вещно право на ползване. С нотариално заверена декларация от 09.11.2000 г., вписана в СВ, А.А.А. се е отказал от учреденото в негова полза вещно право на ползване /чл. 100 вр. чл. 111, ал. 1 ЗС/.

Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗС правото на ползуване се погасява със смъртта на ползувателя, ако то не е учредено за по-кратък срок. Видно от представения по делото нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 13.11.2000 г., върху процесния имот е учредена такава. На стр. 2 от нотариалния акт е посочено, че при съставяне на акта пред нотариуса е представено удостоверение за смърт и наследниците на Г.Т.А.. От това може да се направи извод, че към датата на съставяне на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека лицето Г.Т.А. е починало, с който факт се е погасило и учреденото в полза на това лице вещно право на ползване. Ето защо съдът намира за доказано, че в процесния период ответникът е бил собственик на имота, като върху него не е било учредено вещно правно на ползване.

Следователно установено е съществуването на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял в имота на ответника топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по основание. Съдържанието на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от КЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно специалната разпоредба на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.

С определението от 27.9.2021 г., постановено по гражданско дело № 4

46512/2021 г. на Софийския районен съд, 34 състав, за безспорни са обявени следните обстоятелства: че в процесния период в имота е доставяна топлинна енергия, като за потребителя е възникнало задължение за плащане на цената в претендирания размер, че в сградата е извършвана услугата дялово разпределение, като изпълнението е прието без възражение и за потребителя е възникнало задължение за плащане на възнаграждение в претендирания размер. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК въззивният съд намира осъществяването им за доказано. Следователно исковете са основателни.

Предвид горното следва да бъде разгледано своевременно релевираното от ответника възражение за погасяване на вземанията по давност. Въззивният съд намира това възражение за неоснователно поради следните съображения:

Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, задълженията на потребителите на предоставяните от топлофикационните дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер, поради което същите се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок - арг. чл. 111, б.

"в" ЗЗД, както и лихвите за забава. Срокът в настоящия случай е бил прекъснат с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение п о чл. 410 ГПК на 07.6.2021 г., от която дата установителният иск се счита предявен - арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б. "б" ЗЗД. В периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. давностният срок е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето /обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г./. Ето защо вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 31.3.2018 г., са погасени по давност. Такива в случая не се претендират – вземането за май 2018 г. е станало изискуемо на 15.7.2018 г. /съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят/, а погасителната давност за него е изтекла на 23.9.2021 г. /при съобразяване на спирането на 5 течението на срока/.

За задължението за предоставяне на услугата дялово разпределение не е уговорен падеж – не се твърди и установява, поради което въззивният съд приема, че същото е изискуемо след края на всеки месец. Най-старото задължение е за май 2018 г., което е станало изискуемо на 01.6.2018 г.

Погасителната давност е изтекла на 07.8.2021г. – след предявяване на иска.

По исковете по 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

По отношение режима на забавата са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл.

32, ал. 1 и ал. 2 от ОУ месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от НТ /по прогнозно количество/, се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 73 от НТ /на база реален отчет/, се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. В ал. 3 на чл. 32 от ОУ е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал. 4 на чл. 33 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал.