Определение № 2392 от 25.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2392 гр. София, 25.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20248002902056 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. М., В. Д. М. и „България М“ ЕООД, представлявани от Ч. Н. Д., против решение № 756 от 25.06.2024г. по в.гр.д. № 3174/2023г. на САС, с което е потвърдено решение № 311 от 17.08.2023г. по гр.д. № 254/2021г. на Окръжен съд Кюстендил. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касаторите против „Българо-американска кредитна банка“ АД иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че ипотечното право, учредено в полза на банката с нотариален акт № 126, т. II, рег. № 4393, дело № 126/2005г., нотариален акт № 155, т. I, рег. № 2600, дело № 155/2006г. и нотариален акт № 134, т. II, рег. № 5612, дело № 268/2008г., всичките на нотариус Д. С., регистриран под № 146 на НК, не съществува поради погасяване по давност на претендираните от банката вземания във връзка с издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 61/2013г. по описа на РС Кюстендил за следните суми: 217 493,04 евро – главница по договор за банков кредит от 17.10.2005г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане на вземането, 8 507,59 лева – разноски за платена държавна такса, 4703,79 лева – 1 юрисконсултско възнаграждение, за чието събиране е изпълнително дело № 20137420400074 по описа на ЧСИ В. А. образувано

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила.

Твърдят, че въззивният съд не е обсъдил доводите им, че представените от ответника доказателства не установяват датата на изпращане на искането му за насрочване на нова публична продан, постъпило на 09.11.2015г., т.е. след едноседмичния срок по чл.494 ГПК, поради което имотът е следвало да се освободи от изпълнение и възбраната да се заличи. Сочат, че прекратителното основание по чл.433, ал.1, т.8 ГПК е настъпило към 27.10.2017г. по силата на закона, но въззивният съд не се е произнесъл по направеното възражение за настъпила перемпция, която има отношение към давностните срокове.

Излагат съображения, че с формираната съдебна практика с ТР № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС се нарушава правото на ЕС, като системно се тълкуват вече тълкувани норми относно погасителната давност, не се зачитат извършените нарушения в изпълнителното производство, което в случая продължава повече от 11 години, и се създават нови предпоставки за прекъсване на давностните срокове, които в повечето случаи са симулативни, без да бъдат извършвани реални изпълнителни действия. Намират, че изводът на въззивния съд, че В.

М. няма качеството на потребител, тъй като кредитът бил предназначен за ремонт и разширяване на хотела, противоречи на даденото определение за потребител в Директива 93/13/ЕИО. Излагат съображения за нищожност на анекс № 1 от 11.05.2006г. поради наличието на неравноправни клаузи, на клаузите на т.1.03.б. „а“, „б“, „в“ и т.1.5.3 от договора за кредит, както и на анекс № 1 и анекс № 6 към договора за банков кредит като неподписани от ищцата В. М.. Сочат, че съдът е следвало да приеме, че е отпаднала обезпечителната функция на поръчителя В. М. във връзка с преструктуриране на банковия кредит.

В изложението си по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочат следните процесуалноправен и материалноправен въпроси:

1. Когато взискателят е пропуснал срока да поиска да бъде насрочена нова публична продан и да бъде определена нова начална цена на имота след поредната нестанала публична продан, съдебният изпълнител може ли да 2 извърши нова продан без спазване на сроковете по чл.494, ал.2, предл.3 ГПК? Твърди се, че поставеният въпрос е във връзка с чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2. При неспазен срок от взискателя по чл.494, ал.2 ГПК да поиска нова публична продан в рамките на това изпълнително дело настъпват ли предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 ГПК? Касаторите считат, че въпросът е решен в противоречие с т.10 на ТР № 2 от 26.02.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС.

3. Ищцата В. М. има ли качеството на потребител по смисъла на даденото определение за потребител в Директива 93/13/ЕИО, чл.2, като се има предвид, че анекс № 1 и анекс № 6 към договор за банков кредит от 17.10.2005г. не са подписани от ищцата? Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с правото на ЕС и практиката на СЕС с оглед даденото от въззивния съд разширително тълкуване, че В. М. няма качеството потребител, тъй като е съпруга на И. М., и сочат решение по дело С-74/15 на СЕС и решение по дело С-534/15 на СЕС.

Ответникът „Българо-американска кредитна банка“ АД, представляван от юрисконсулт Т. Н., представя отговор, с който оспорва касационната жалба.

Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че на 17.10.2005г. между „България-М“ ЕООД – заемател и „Българоамериканска кредитна банка“ АД е сключен договор за банков кредит № КН-02, по силата на който банката е предоставила на заемателя кредит в размер до 385 000 евро срещу насрещното му задължение да върне сумата в срок не по късно от 20.09.2012г. Кредитът е отпуснат във връзка с това, че заемателят развива дейност в областта на туризма, като в чл.1.05 страните са уговорили предназначението на средствата, предоставени от банката на заемателя по договора, за които единствено могат да се използват: за рефинансиране на кредит, предоставен на заемателя от 3

„Общинска банка“ АД по договор за банков кредит № В-ВК022/10.01.2005г. – до 160 360 евро; ремонт и разширяване на хотела – до 186 140 евро и такса за управление на кредита 38 500 евро или общо 385 000 евро. Посочил е, че в чл.5.01 страните са уговорили, че кредитът ще бъде обезпечен с договорни ипотеки върху недвижим имот, собственост на трети задължени лица – ипотекарни длъжници – И. М. и В. М., находящ се в гр. Кюстендил, ул.

„Константинова баня“ № 3, представляващ УПИ V06916, 6917, в кв.281, с площ от 459 кв. м. по РП на гр. Кюстендил, заедно със построената в имота сграда на хотела, представляваща триетажна постройка с мансарден етаж, състояща се от мазе и три етажа, както и че кредитът ще бъде обезпечен и с поръчителство от посочените лица. Приел е, че към договора за банков кредит страните са подписали шест анекса. Посочил е, че в изпълнение на поетите договорни задължения с нотариален акт № 126, том II, рег. № 4393, дело № 126/2005г. от 17.10.2005г. И. М. и В. М. са учредили договорна ипотека в полза на банката върху горепосочения недвижим имот, който е придобит по време на брака им и притежаван от тях в режим на съпружеска имуществена общност, а с нотариален акт за договорна ипотека върху недвижи имот № 155, том I, рег. № 2600, дело № 155/2006г. от 12.05.2006г. И. М. и В. М. са учредили договорна ипотека в полза на банката върху същия имот за част от главницата в размер на 41 000 евро.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с отрицателен установителен иск за установяване в отношенията между страните, че ищците не дължат на ответника сумите, за които е издаден изпълнителен лист, поради погасяване на задълженията по давност и отпадане гаранционно – обезпечителната функция на ипотеката. Посочил е, че предмет на отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК е недължимостта на изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Приел е, че разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда.

Изложил е съображения, че нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД следва да намери приложение по отношение на вземания, за които е налице постановена влязла в сила заповед за изпълнение поради неподаване на възражение от страна на длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК.

4

Въззивният съд е приел, че в случая изпълнителният лист е издаден на 15.01.2013г. въз основа на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 22.07.2013г. № 40/15.01.2013г., постановена по ч.гр.д. № 61/2013г. по описа на РС-Кюстендил. Посочил е, че във въззивната жалба се поддържат доводите, заявени с исковата молба, че взискателят не е спазил срока по чл.494 ГПК за извършване на нова публична продан в периода 24.09.2015г. – 26.10.2015г., поради което имотът се освобождава от изпълнение и възбраната се заличава по искане на съдебния изпълнител. Отбелязал е, че в нормата на чл.494, ал.1 и ал.2 ГПК в приложимата към посочения момент редакция, е регламентиран едноседмичен срок, в рамките на който взискателят да поиска да се извърши нова продан, като в случай че при новата продан имотът не бъде продаден и в едноседмичен срок не бъде поискано определянето на нова начална цена, имотът се освобождава от изпълнение и възбраната се заличава по искане на съдебния изпълнител. Намерил е, че евентуалното наличие на допуснати процесуални нарушения от съдебния изпълнител относно провеждането на публичните продани в изпълнителното производство не рефлектира пряко върху съществуването на задължение в тежест на жалбоподателите, а евентуално би могло да доведе до ангажиране отговорността на съдебния изпълнител за претърпените от длъжниците вреди. Независимо от това и за изчерпателност на изложението въззивният съд е отбелязал, че не е налице соченото от жалбоподателите процесуално нарушение. Посочил е, че взискателят е уведомен от съдебния изпълнител, че публичната продан, насрочена в периода 24.09.2015г. - 24.10.2015г., е нестанала, на 30.10.2015 г., когато е връчено по пощата съобщението, и поради това установеният в нормата на чл.494, ал.1 ГПК срок, изчислен по реда на чл.60, ал.4 ГПК, изтича на 06.11.2015г., присъствен ден (петък). Приел е, че в последния ден от законоустановения срок – на 06.11.2015 г., взискателят е изпратил по пощата искане за насрочване на нова публична продан на недвижимия имот и определяне на нова начална цена на същия. Изтъкнал е, че макар искането на взискателя да е постъпило по делото на 10.11.2015г., на основание чл.62, ал.2 ГПК срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата. Поради това е заключил, че оплакванията за нарушение изискванията на чл.494 ГПК са неоснователни.

Във връзка с довода на ищците, че изпълнителното производство е 5 прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, като последното валидно изпълнително действие е от 27.10.2015г, въззивният съд е съобразил даденото с ТР № 3 от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/2020г., ОСГТК на ВКС разяснение, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г., ОСГТК на ВКС.

За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980г. Приел е, че в случая към момента на приемане на ТР № 2/26.06.2015г., постановено по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения на 15.01.2013г. изпълнителен лист, е било висящо, поради което по него погасителна давност не е текла до момента на приемане на горепосоченото тълкувателно решение. Въззивният съд е съобразил и задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/26.06.2015г., по тълк. д. № 2/2013г. на ВКС, ОСГТК, т.10, според които прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Съгласно чл.116, б.„в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Приел е, че при съобразяване на изпълнителните действия, извършени в хода на изпълнителното производство, се установява, че не е налице бездействие на взискателя, продължило повече от 2 години, а напротив, същият своевременно е отправял многобройни искания до съдебния изпълнител за насрочване на нова публична продан и определяне на нова първоначална цена на имота, който служи за обезпечение на вземанията 6 му. Посочил е, че след 27.10.2015г. са насрочвани множество публични продани през непродължителен период от време от около 3 месеца. Поради това е достигнал до извод за неоснователност на възражението на жалбоподателите, че изпълнителното производство е прекратено поради настъпила перемция.