Решение № 5787 от 23.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5787 гр. София, 23.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100506859 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

С Решение № 7240 от 19.04.2024 г., постановено по гр.д. № 15934/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 170-ти състав, е уважен предявеният от Ф. В. В. срещу УМБАЛСМ ,,Н.И.Пирогов” осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал.1 КТ, за заплащане на сумата от 7180,00 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 2019 г. до 2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – 28.03.2023 г., до окончателното изплащане на сумата.

Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1020,00 лв., представляващи направени в първоинстанционното производство разноски, като ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК и сумата от 287,20 лв., представляваща държавна такса.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че СРС съд не се е произнесъл по възражението за недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 224, ал.1 КТ поради изтекла погасителна давност за предявяване на иска съгласно чл. 358, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 357 от КТ. Твърди, че тригодишният давностен срок за предявяване на исковете по трудови спорове извън посочените в чл. 358, ал. 1, т. 1 и 2 КТ започва да тече от датата на прекратяване на трудовото правоотношение, а именно от 16.07.2019 г. В подкрепа на този свой довод цитира Определение № 598 от 03.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1844/2009 г., IV г.о. Поради изложеното счита, че правото на предявяване на иска с правно основание чл. 244, ал. 1 КТ е преклудирано.

Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 176а, ал. 2 КТ, доколкото същата касае хипотезата на отлагане на ползването на платен годишен отпуск при условията и по реда на чл. 176, ал. 1 КТ, а в конкретния случай не са налице данни ползването на платен годишен отпуск да е било отложено. Твърди, че 1 препращането е изрично и разпоредбата не може да се тълкува разширително. Приложима в конкретния случай била разпоредбата на чл. 176, ал. 1 КТ, съгласно която правото на ползване на платения годишен отпуск се погасява по давност, когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това. Поради изложеното счита, че правото да се претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2019 г. било погасено по давност през 2021 г., а правото да се претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2020 г. било погасено по давност през 2022 г.

На следващо място въззивникът посочва, че неправилно първоинстанционният съд е определил размера на полагаемия се на служителя платен годишен отпуск на 36 дни, но видно от приложените по делото доказателства, размерът бил 30 дни, като полагаемия се платен годишен отпуск бил посочен изрично в сключения между страните Трудов договор № 5- 114/07.02.2013 г. В допълнение, в чл. 26, ал. 2 на Колективен трудов договор № 5399/10.09.2012 г. бил определен 30-дневен максимален размер на платения годишен отпуск на работници и служители със загубена работоспособност 50 и над 50 на сто. Посочва се още, че на ищцата не се полагал допълнителен платен годишен отпуск, доколкото не било налице основанието по чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ, а именно – ищцата не е работила при специфични условия и рискове за живота и здравето. Сочи още, че в тежест на ищцата било да докаже размера на неизползвания платен годишен отпуск, но по делото не били представени доказателства, които да обосновават по-голям размер отпуск от 30 дни. Сочи още, че необосновано е възприетото от първоинстанционния съд, че при прекратяване на трудовия договор ищцата не е ползвала платен годишен отпуск в размер на 82 дни.

Изтъква, че мотивите на решаващия съд относно Решение на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19 са неправилни, доколкото в цитирания акт се сочело, че ако работникът е учредил друго трудово правоотношение през периода от незаконното уволнение до възстановяването му на работа, същият не може да претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от първия работодател за периода, в който е престирал труда си в полза на друг работодател. Този извод на СЕС следвало да се тълкува в смисъл, че работникът не можел да претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за целия период, в който се намира в трудово правоотношение с друг работодател, а не само за времето, в което не е използвал платен годишен отпуск при този работодател.

Моли съда да отмени изцяло първоинстанционното решение и да постанови ново, с което искът да бъде отхвърлен. Претендира и направените разноски в двете съдебни инстанции.

Ответникът в законоустановения едномесечен срок по чл. 263 ГПК е депозирал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения.

Поддържа, че подадената въззивна жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение – правилно и законосъобразно. Твърди, че давностният срок за предявяване исковете за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск започнал да тече от влизане в сила на съдебното решение, с което се признава уволнението за незаконно. Посочва още, че разпоредбата на чл. 176а, ал. 1 КТ касае ползването на платения годишен отпуск, а не обезщетението за неползването му Поддържа, че в цитираното Решение на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19 никъде не се лансирала теза, че служителят няма право да претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от първия работодател за периода от незаконното уволнение до възстановяването му на работа, в случай че за този период служителят е учредил трудово правоотношение с друг работодател. Изтъква, че в мотивите на цитираното съдебно решение дори се застъпва становище, според което националното законодателство не бива по никакъв начин да ограничава правото на работника или служителя да претендира обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск.

В допълнение посочва, че размерът на полагаемия се платен годишен отпуск е определен в приложения по делото трудов договор и възлиза на 30 дни основен платен годишен отпуск и 6 дни допълнителен платен годишен отпуск. Претендира сторените пред настоящата съдебна инстанция разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като жалбоподателят е заплатил дължимата държавна такса, поради което жалбата е 2 процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна по следните съображения:

По отношение доводите на въззивника, че въззиваемата ищца нямала право да претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от незаконното уволнение до възстановяването й на работа, при условие че за същия този времеви период тя е учредила трудово правоотношение с друг работодател, настоящата съдебна инстанция възприема изцяло правните доводи на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

В допълнение към правните съображения на първоинстанционния съд следва да се посочи, че правната основа на правото на платен годишен отпуск в Европейския съюз се съдържа в Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време. Съгласно чл. 7 на Директива 2003/88/ЕО всеки работник или служител има гарантирано право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици. От една страна, правото на отпуск е предназначено да осигури на работника време за възстановяване на физическите и умствените сили, като го предпази от преумора и стрес, произтичащи от изпълнението на служебните задължения. От друга страна, то осигурява възможност за свободно време за лични занимания и развлечения.

СЕС последователно тълкува това право като неотменимо и същото не може да бъде замествано с финансово обезщетение, освен в един-единствен случай: при прекратяване на трудовото правоотношение. В последния случай работникът вече не е в състояние да ползва своя натрупан отпуск, поради което правото му се трансформира във финансово вземане.

Несъвместима с практиката на СЕС е интерпретацията, че правото на отпуск е пряка последица от реално изпълнената работа и липсата на труд, поради каквато и да е причина, включително поради незаконно уволнение, се счита за основание за неналичието на право на отпуск за този период. В своята практика СЕС развива по-широкообхватно тълкуване, според което правото на отпуск се придобива и в хипотези, когато работникът е бил възпрепятстван да работи по независещи от него причини. Този правен извод изхожда от логиката, че правото на отпуск не е възнаграждение за извършен труд, а е фундаментално социално право, насочено към защитата на здравето и безопасността на работника, както и че едно незаконосъобразно действие на работодателя не може да лиши работника от това негово основно право.

Позицията, че в периода от незаконното уволнение до неговата отмяна по съдебен ред не е налице реално изпълнение на трудовите задължения и следователно не възниква правото на платен годишен отпуск, доколкото отпускът има за цел възстановяване на работната сила, а тъй като работникът реално не е престирал труд, не е възникнала нуждата от възстановяване, което да оправдае придобиването на право на отпуск и съответно – на обезщетение за него, влиза в пряк и неотменим конфликт с принципите на правото на ЕС.

Такава позиция по същество вменява неблагоприятни последици за работника от неправомерно действие на самия работодател – незаконното прекратяване на трудовия договор.

Окончателното решение на този конфликт в светлината на практиката на СЕС е в Решението по съединени дела C-762/18 и C-37/19. В цитирания акт съдът постановява, че не се допуска национална съдебна практика, според която служител, който е бил незаконно уволнен и след това е бил възстановен на работа, няма право на платен годишен отпуск за времето от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа. Недопустимо е и при последващо прекратяване на трудовото правоотношение този служител да няма право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за същия период. Това е така, защото в хипотези, когато работникът е възпрепятстван да изпълнява задълженията си 3 по непредвидена и независеща от него причина, като например временна неработоспособност или незаконно уволнение, правото му на платен годишен отпуск не може да бъде обусловено от изискването за действително положен труд. Поради тази причина периодът на незаконното уволнение трябва да бъде приравнен на период на действително полагане на труд за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск.

Съдът обаче уточнява в точка 79 от Решение по съединени дела C-762/18 и C-37/19, че ако служителят е учредил трудово правоотношение с друг работодател в периода на незаконното уволнение, то този служител не може да претендира от първия си работодател нито право на годишен отпуск, нито обезщетение за периода, през който е бил на другата работа. Тази позиция се основава на фундаменталния принцип, че правото на отпуск е предназначено за почивка и възстановяване, а не за получаване на двойна компенсация. Ако работникът е установил ново трудово правоотношение, той е имал възможност да натрупва и ползва платен годишен отпуск от новия си работодател, т.е. целта на Директива 2003/88/ЕО е била постигната. Поради това не е допустимо да се претендира обезщетение от първия работодател за същия времеви период, за да се предотврати двойното облагодетелстване на работника. Целта е да се възстанови на служителя това, което му е било неправомерно отнето, а именно възможността да натрупа и ползва платен годишен отпуск, а не да му се предостави възможност за неоснователно обогатяване.