Определение № 5357 от 21.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5357 гр. София, 21.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Даниела Стоянова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20248002104726 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Р. П., чрез адв. Е. З., срещу решение № 4848 от 15.08.2024г., постановено по в. гр. д. № 2068/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е: 1/ обезсилено решение № 8651 от 25.05.2023 г., постановено по гр. д. № 32248/2022 г. по описа на Софийски районен съд, за допълване по реда на чл. 250 ГПК на решение № 12164 от 03.11.2022 г. по същото дело, като е отхвърлен предявеният от Г. Р. П. иск за прогласяване нищожността на заповед № ЗЧР-7/20.04.2022 г. на главния инспектор на Инспектората към Висшия съдебен съвет и е прекратено производството по делото в тази част; 2/ потвърдено основното първоинстанционно решение за отхвърляне като неоснователни на предявените от Г. Р. П. срещу Инспектората към Висшия съдебен съвет искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, във вр. с чл. 225 КТ, за признаване за незаконно извършеното със заповед № ЗЧР-7/20.04.2022 г. уволнение, за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност „експерт с юридическо образование в специализираната администрация на Инспектората към ВСС“ и за осъждане на ответника да му заплати сумата от 24 757 лв., обезщетение за оставане без работа за периода от 20.04.2022 г. до 20.10.2022 г.

В касационната жалба се релевират доводи за незаконосъобразност и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на обжалваното решение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1

ГПК уточнените от настоящия състав процесуално правни въпроси: 1/ за мотивите на въззивното решение и за задълженията на въззивната инстанция във връзка с преценката на доказателствата, доводите на страните и 1 правните изводи, и 2/ обезсилването като недопустимо на допълнително решение, постановено от първостепенния съд по изрични указания на въззивна инстанция, съставлява ли съществено процесуално нарушение. Касаторът твърди, че по тези въпроси произнасянето на въззивния съд е в противоречие с правните разрешения, дадени в съдебната практика, обективирана в решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 78/1973 г. на ОСГК на ВС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя въпросите :

1/ „Съставляват ли нарушение на трудовата дисциплина, даваща основание за налагане на дисциплинарно наказание, действия или бездействия на работника или служителя извън кръга на служебното му правоотношение, извън службата му в частния /личния му живот/, когато действа в защита на своята личност, чест и достойнство?“; 2/ „Може ли само на база решение на съд с оглед отношения между работника и трето лице, което не е във връзка с трудовото правоотношение, а изразява само личното отношение на третото лице към работника, да се приеме, че са налице основания за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“?“; 3/ „Излиза ли извън предмета на спора съдът, в случай, че предмет на иска е трудов спор за отмяна на заповед, с която е наложено наказание дисциплинарно наказание „уволнение“, а се разглежда крайният акт на приключило производство по дело от частен характер, което е между ищеца и трето лице, извън кръга на службата му и касае единствено и само личния му живот?“; 4/ „При липса на основания, визирани в разпоредбата на чл. 186 КТ, които изключват вина на работника за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ и при липса на доказателства, установяващи злоупотреба с доверието на работодателя и уронване на доброто име на предприятието, допустимо ли е ангажиране на отговорността на работника за неизпълнение на трудовите му задължения?“.

Във връзка с тези въпроси касаторът не излага обосновка защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага единствено аргумента, че съдът е основал решаващите си изводи единствено на постановеното по НЧХД решение с предмет междусъседски отношения извън кръга на службата му, което е „административен акт, който не е задължителен за съдилищата“.

В изложението си касаторът поддържа и наличие на основанието по чл.280 ал.2 ГПК. Счита, че решението е очевидно неправилно, тъй като е в явно противоречие с Конституцията и с действащите разпоредби на КТ; съдът не е преценил правилно доводите, възраженията на страните, не е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните доказателства, не е отчел спецификата на отношенията му с третото лице, както и добросъвестното изпълнение от негова страна на трудовите задължения и нарушенията на работодателя при налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание.

Излага и оплакване, че неправилно съдът е придал обратно действие на решението на КС от 27.09.2022г. относно тълкуването на дейността на ИВСС две години след изтичане на мандата му и не е съобразил висящото дело пред СЕС и заключението на генералния 2 адвокат относно възможността „де факто“ да се продължи дейността на инспекционен орган след изтичане на определения от Народното събрание на Република България срок.

Ответната страна по жалбата Инспекторат към Висшия съдебен съвет, чрез юрк. Д. К., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да се произнесе настоящият състав съобрази следното :

Пред СРС са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ. В исковата си молба ищецът е заявил и изрично искане за прогласяване нищожността на Заповед№ ЗЧР-7/20.04.2022г. на Главния инспектор на ИВСС. С решение № 12164 от 03.11.2022г. по гр.д.№32248/2022г. СРС е отхвърлил като неоснователни исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ. Против това решение по въззивна жалба на ищеца П. по описа на СГС е било образувано в.гр.д.№1957/23г. С определение №3000 от 08.03.2023г. по в.гр.д.№1957/23г.

СГС, след като е констатирал, че във въззивната жалба е инкорпорирано и искане на ищеца по чл.250 ГПК за допълване на решението чрез произнасяне по искането за прогласяване нищожността на процесната уволнителна заповед, е прекратил производството като преждевременно образувано и е върнал делото на СРС за преценка за наличие на предпоставките за развитие на производство по чл.250 ГПК или по чл.247 ГПК.

След връщане на делото СРС е постановил Допълнително решение № 8651 от 25.05.2023 г., за допълване по реда на чл. 250 ГПК на решение № 12164 от 03.11.2022 г. по същото дело, като е отхвърлил предявения от Г. Р. П. иск за прогласяване нищожността на заповед № ЗЧР7/20.04.2022 г. на главния инспектор на Инспектората към Висшия съдебен съвет.

Ищецът е подал въззивни жалби срещу основното и срещу допълнителното решение на СРС и по тях по описа на СГС е образувано в. гр. д. № 2068/2024 г.

С решение № 4848 от 15.08.2024г., постановено по в. гр. д. № 2068/2024 г., въззивният Софийски градски съд е обезсилил допълнителното решение и е прекратил производството по делото в частта на предявения от П. иск за прогласяване нищожността на уволнителната заповед и е потвърдил основното първоинстанционно решение.

За да обезсили допълнителното решение съдът е обосновал извод, че предявеният от ищеца инцидентен установителен иск за прогласяване нищожност на процесната заповед за уволнение, обоснован с твърдения, че същата е издадена от некомпетентен орган с изтекъл мандат и без да разполага с правомощията да формира волеизявления с правно значение в качеството му на Главен инспектор, е недопустим. Посочил е, че заповедта за уволнение не представлява административен акт, а по своята правна същност е волеизявление на една от страните по трудовото правоотношение за прекратяване на трудовия договор, поради което същата не може да бъде прогласявана за нищожна по исков ред. Позовал се е на практиката на ВКС, обективирана и в решение № 137 от 25.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1112/2010 г., IV 3

ГО, в която е застъпено становището, че заповедта на работодателя за дисциплинарното уволнение на работника или служителя не е административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, не съставлява волеизявление на административен орган в изпълнение на делегирани му със закона властнически правомощия, респ. създаващо правоотношение на власт и подчинение, а по своята правна същност това волеизявление на работодател е от гражданскоправно естество, както и че съгласно чл. 357, ал. 1 КТ споровете между работника или служителя и работодателя относно прекратяването на трудовите правоотношения се квалифицират като трудови и уволненото лице разполага с право на иск за отмяна на незаконното уволнение, а не за прогласяване недействителност на административен акт. Споделил е и разбирането, че преценката за законосъобразността на заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание, може да се установи, когато съдът се произнася по предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; че в трудовото право няма понятие „нищожност“, респ. „недействителност“ на заповедта за уволнение и те се включват в „незаконността“; че понятието „незаконно уволнение“ в чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е използвано в неговия общ смисъл и включва всички основания, които могат да се наведат, респективно обхваща всички пороци на уволнението – нарушение на процедурата или материалноправната уредба; че заповедта за уволнение не може да бъде обявявана за нищожна, когато е издадена в противоречие със законови правила, тя е незаконосъобразна; че трудовото право в чл. 74 и чл. 75 КТ борави с понятието недействителност, но на трудовите договори, а заповедите за уволнение са незаконосъобразни и отмяната им може да бъде поискана само с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и неговото съдържание включва всички пороци на уволнението. В тази връзка е обобщил, че не може да бъде предмет на защита в исковия процес правото да се иска прогласяване нищожност на заповедта за уволнение /в този смисъл решение № 457 от 11.04.2005г. на ВКС по гр.д. № 4/2003г., III ГО, решение № 153 от 04.05.2001г. на ВКС по гр.д. № 5 1132/2000г., решение № 89/26.04.2011г., постановено по гр.д. № 278/2010г. на ВКС, IV ГО и др./, т.е. искът по чл. 344, ал.1, т.1 от КТ включва всички основания за неправилност на уволнението, съответно всички пороци на заповедта, които могат да се въведат в предмета на делото. В случая изложените от ищеца обстоятелства по предявения инцидентен установителен иск са такива за незаконност на уволнението, независимо дали заповедта с която е извършено е нищожна, или уволнението е извършено при нарушение на определена процедура, или при липса на посочените в закона предпоставки. Самите твърдения за незаконосъобразност на уволнението се включват в предметния обхват на иска за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, независимо от това, какви факти обуславят тази незаконосъобразност.

Във връзка с исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, отхвърлени като неоснователни с основното първоинстанционно решение :

От фактическа страна съдът е счел за установено, че съгласно трудов договор № 102 от 04.01.2016г. и допълнителни споразумения към него, между страните е съществувало трудово правоотношение за неопределено време, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „експерт с юридическо образование в Специализираната администрация на Инспектората към ВСС“; че видно от представените по делото присъда от 19.01.2021г. по 4