Решение № 685 от 30.03.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 685 гр. София, 30.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100510877 по описа за 2021 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 22.05.2021 год., постановено по гр.дело №36353/2020 год. по описа на СРС, ГО, 145 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „З.К. Л.И.“ АД срещу ЗАД „ОЗК-З.“ АД иск с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 844.62 лв., представляваща дължима от ответника 1/2 част от изплатено застрахователно обезщетение /в общ размер на 1 689.25 лв./ по ликвидационна преписка №0000-1709-17-615033 във връзка с пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 01.09.2017 год. на път около Хамбург, Федерална Република Германия, между товарен автомобил „Скания“ с рег.№****, с прикрепено към него полуремарке с рег.№**** и лек автомобил „Опел Астра“ с рег.№ SE IN 2721, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.04.2020 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №16258/2020 год. по описа на СРС, ГО, 40 с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 425 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 125 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника ЗАД „ОЗК-З.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че изводите на СРС били необосновани, а искът бил уважен в завишен размер. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че съществуването на право на иск на застрахователя на теглещо превозно средство, чийто водач е причинил произшествието, не можел да се изведе от договора за 1 застраховка, а предполага ангажиране на деликтната отговорност на държателя на ремаркето по отношение на пострадалото лице. Решението на Върховния Федерален съд от 27.10.2010 год. било неприложимо в случая. Според Решение на Европейския съд от 21.02.2016 год. по дело С0-359/14 и С-475/14, отношенията между влекача и ремаркето следвало да се уредят на база разпоредби на Регламент 593/2008 РИМ І и Регламент 864/2007 РИМ ІІ, относно приложимото към извъндоговорните отношения право, а не от правото на мястото на настъпване на събитието. В разглеждания случай приложимо било правото на държавата членка по местоживеене на виновния водач, а не по мястото на настъпване на произшествието. При съчленена композиция с български регистрационен номер приложим бил българския материален закон, съгласно който отговорността се носела единствено от застрахователя на влекача – чл. 479, ал. 1 КЗ. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата „З.К. Л.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че българският съд бил международно компетентен, което следвало пряко от чл. 11, т. 1 от Регламент 1215/2012 /Регламент “Брюксел I а”/, който предвиждал, че срещу застраховател с местоживеене в държава членка може да бъде предявен иск: а/ в съдилищата на държавата-членка, където той има местоживеене. Според чл. 1, § 1 от Регламент “РИМ I”, определящ приложението му, се разбирало, че в ситуации на стълкновение на закони, за договорни задължения от граждански и търговски характер е приложим настоящият Регламент. Със задължителната си практика – Решение от 21.01.2016 год. по съединени дела С 359/14 и С 475/14 на СЕС, съдът бил приел, че Регламент /ЕО/ № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 г относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Рим I/ и Регламент /ЕО/ № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Рим IІ/, трябва да се тълкуват в смисъл, че приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определят съгласно член 7 от Регламент № 593/2008, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007, предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата. По отношение правото на регрес било приложимо българското право, съгласно чл. 7 от Регламента, а по отношение на деликтната отговорност било приложимо немското право, съгласно чл. 4 от Регламента. Реламент Брюксел I, чл. 5, разграничавал договорните отношения, деликтните и квазеделиктните отношения. Понятието “договорно задължение”, по смисъла на чл. 1 от Регламент “Рим I”, обозначавало доброволно поето правно задължение от дадено лице спрямо друго. Освен това следвало да се има в предвид, че съгласно чл. 2 от Регламент “Рим II”, последният се прилагал спрямо задълженията, произтичащи от вреда, спрямо всяко засягане в резултат на непозволено увреждане, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие. Поради това следвало 2 да се отбележи, че задължението за поправяне на вредите тежало върху държателя на ремаркето и трябвало да се счита за “извъндоговорно задължение” по смисъла на член 1 от Регламент “Рим II”. С оглед на разпоредбите на този регламент следва да се определи и приложимото към това правоотношение право. В съответствие с чл. 4 от посочения регламент, тъй като не било предвидено приложимото право към такова извъндоговорно задължение, то приложимо било правото на държавата, в която била настъпила вредата, а по делата в главните производства – държавата, в която била претърпяна пряката вреда от произшествието – в настоящия казус Германия. По конкретно чл. 19 от Регламент “Рим II” предвиждал, че в тази хипотеза въпросът за евентуална суборгация в правата на пострадалото лице се уреждал от приложимото право към задължението на третото лице, а именно застрахователя на гражданската отговорност, да обезщети това лице. Задължението на застрахователя да покрие гражданската отговорност на застрахования по отношение на пострадалото лице произтичало от договора за застраховка, сключен със застрахования, условията при които застрахователят можел да упражни правата на пострадалото при ПТП лице срещу отговорните за произшествието лица, се определяли от националното право, уредено в посочения договор за застраховка, определено в приложение на чл. 7 от Регламент “Рим I”. Безспорно било, че немското право предвиждало, че при виновно причинени вреди от застрахования водач на влекача, причинените на трети лица се понасят по равно межда застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето. Същото било ясно посочено в Решение на Върховния Съд на Федерална Република Германия, че условието на това право на регрес е само виновното поведение на водача на влекача, който е причинил вреди, което условие в случая било изпълнено – т.е. приложимо било немското право. По делото било изготвено заключение по съдебна автотехническа експертиза, от което се установявало, че вредите са в пряка причинно-следствена връзка с механизма на процесното ПТП, настъпило на 01.09.2017 год., на път А7 около Хамбург, Република Германия. Размерът на нанесените щети кореспондирали с търсената от ищеца сума. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 499, ал. 7 КЗ вр. с чл. 127, ал. 2 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

На първо място следва да се посочи, че погрешната правна квалификация, дадена от СРС /чл. 411, ал. 1 КЗ/, не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая 3 правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая не е било допуснато нарушение на диспозитивното начало в процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона.

Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото и заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че на 01.09.2017 год., около 17.00 ч., на територията на Федерална Република Германия, на автомагистрала №7, извън населено място, район около Хамбург, в посока гр.Зюден по AS 26 – Щелинген S Хъое Цуфарт, е настъпило пътнотранспортно произшествие между товарен автомобил „Скания“ с рег.№****, с прикрепено към него полуремарке с рег.№****, с водач Е.Г. и лек автомобил марка „Опел“ с рег.№****, управляван от Н.И. – на около километър 151.700 водачът Е.Г. предприел маневра пристрояване в дясна пътна лента без да се съобрази с другите участници в движението, при което настъпил удар между предната дясна част на влекача и страничната лява задна част на движещия се непосредствено вдясно от него лек автомобил, като на последния били нанесени щети по заден ляв калник и лява гума /спукана/.

Не се спори, че във връзка с процесната преписка по щета ищецът заплатил на увреденото лице сумата от 853.15 евро, чиято левова равностойност възлиза на 1 689.25 лв.

Безспорно е и наличието на застрахователни правоотношения по задължителни застраховки „Гражданска отговорност“, по силата на които ищецът покрива отговорността за вредите, причинени при управление на товарен автомобил „Скания“ с рег.№****, а ответникът покрива отговорността за вредите, причинени от полуремарке с рег.№****, към датата на процесното ПТП, както и че съгласно немското право и по-конкретно според Застрахователния кодекс на Германия, застрахователят на влекача и застрахователят на ремаркето поделят половината от сумите за обезщетение за причинените от виновното поведение на водача щети.

Основният спорен въпрос е свързан с приложимото право спрямо отговорността на страните по сключените договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на товарния автомобил и полуремаркето за вредите, настъпили в друга държава-членка на ЕС при управление на товарния автомобил, докато тегли полуремаркето.

Отговорът на този въпрос е даден в Решение на Съда на ЕС от 21.01.2016 год. по съединени дела С-359/14 и С-475/14, според което при пътнотранспортно произшествие, причинено от теглещо превозно средство, снабдено с ремарке, приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалия при произшествието, предизвикано от водача на това превозно средство, срещу застрахователя на тегленото при произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент №593/2008 /Регламент „Рим І“/, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент №864/2007 /Регламент „Рим ІІ“/ предвиждат разделяне на задължението за 4 поправяне на вредите, т.е. предвиждат отговорност на собственика или държателя на ремаркето наред с отговорността на собственика или ползвателя на теглещото превозно средство за възстановяване на вредите на пострадалото лице.