Определение № 3832 от 28.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3832 гр. София, 28.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002100189 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 1096 от 04.11.2024 год., постановено по в. гр. дело № 2468/2020 год. по описа на Софийски апелативен съд, Х с-в, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 87 от 07.01.2020 год., постановено по гр. дело № 17350/2018 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 14 с-в, са уважени предявените от Г. Л. М. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, възникнали в резултат на повдигнато обвинение по НОХД № 269/2009 год. на Софийски военен съд с предхождащото досъдебно производство и съдебни производства и сумата от 12 800 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 25.01.2018 год. до окончателното им изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата и допълнението към нея /подадено в срока по чл. 283 ГПК/ са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че присъденото обезщетение за неуимуществени вреди е необосновано завишено и не съответства на действителните вреди. Въззивният съд не бил изложил мотиви за наличието на причинно1 следствена връзка между обвинението и твърдените вреди и не бил посочил значението на всяко от устовените по делото обстоятелства за размера на обезщетението. Не бил взел предвид обстоятелствата, които обуславяли по-нисък размер на обезщетението, а именно: в резултат на обвинението за ищеца не били настъпили трайни вредни последици, в т.ч. за психическото и физическото му здраве, а настъпилите такива не се отличавали от обичайните такива за подобни случаи; на ищеца била наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“; ищецът не се бил отдръпнал от обкръжението си в профсионален и личен план; не се били влошили отношенията със семейството му. Въззивният съд не бил отчел и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. Неправилно въззивният съд бил приел, че представените по делото разписки във връзка с претенцията за имуществени вреди не са били оспорени от ответника. Съдът нямал задължение да приеме за осъществен осхпорен факт, засвидетелстван в частен документ, нито за достоверна датата на неговото съставяне. Страната, която основавала довода си за извършено плащане на такъв документ, била длъжна да го докаже. Такива доказателства в частност не били представени, т.е. фактът на заплащането на адвокатски хонорар в твърдения размер не бил доказан. А и по делото не били ангажирани договори за правна защита. Разноските в наказателното производство представлявали имуществена вреда по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като били пряка и непосредствена последица от увреждането, но се дължало обезщетение за заплатения адвокатски хонорар само до разумния и обичаен размер. В случая въззивният съд не бил съобразил чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредба №1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Делото не се отличавало с фактическа и правна сложност, а дори и да се приемело противното, то разумното възнаграждение за адвокатска защита не следвало да надхвърля повече от два пъти посочения в Наредбата минимален размер.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнението към него /подадено в срока по чл. 283 ГПК/ като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?

2/ Може ли при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение в наказателния процес и при какви обстоятелства е възможно да стане това?

3/ Има ли задължение съдът да приеме за осъществен оспорен факт, засвидетелстван в частен документ, включително относно достоверност на датата на съставянето му, когато противната страна го е оспорила и длъжна ли е страната, която се позовава на тази документ да докаже оспорения факт?

4/ За доказване на разхода за платен адвокатски хонорар за осъществена защита в наказателното производство достатъчно ли е ищецът да приложи единствено разписки за платени хонорари, без по делото да са приложени договорите за правна помощ с уговорен 2 размер на адвокатски хонорар?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 50749 от 19.10.2022 год. на ВКС по гр. дело № 738/2022 год., ІІІ г. о., ГК, определение № 496 от 16.06.2022 год. на ВКС по гр. дело № 333/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 34 от 19.02.2013 год. на ВКС по гр. дело № 642/2012 год., ІІІ г. о., ГК и решение № 50058 от 30.03.2023 год. на ВКС по гр. дело № 1937/2022 год., ІV г. о., ГК /първият въпрос/, решение № 332 от 04.01.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2807/2015 год., ІІІ г. о., ГК и решение № 255 от 02.11.2015 год. на ВКС по гр. дело № 1011/2015 год., ІІІ г. о., ГК /вторият въпрос/, решение № 213 от 15.01.2018 год. на ВКС по гр. дело № 856/2017 год., ІІІ г. о., ГК /третият въпрос/ и Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК /четвъртият въпрос/.

Ответникът по касационната жалба Г. Л. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната част.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че по образуваното на 08.01.2009 год. досъдебно производство /ДП/ № 2-Сл/2009 год. ищецът бил привлечен на 25.09.2009 год. като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 123, ал. 1 НК за това, че на 08.10.2008 год. в гр. София, при независимо съпричиняване заедно с д-р В.

В. В. във ВМА София, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност – упражняване на медицинска професия – началник на Спешно кардиологично отделение в Клиника „Спешна терапия“ на Катедра „Интензивна и спешна терапия“ в департамент „Военна терапия“ на МБАЛ ВМА гр.София, представляваща източник на повишена опасност, е нарушил т. 2.4 от Правилата за добра медицинска практика, вр. чл. 80 за адекватна преценка на състоянието на пациента, въз основа на историята на заболяването, симптомите и при необходимост съответстващ медицински преглед, като не е извършил адекватна преценка на състоянието на пациента Ц. Х. Ц., както и в нарушение на чл. 12, ал.

1, т. 7 от Правилника за устройство и дейността на ЦСМП, въпреки състоянието на пострадалия-висок брой левкоцити в кръвта, ускорена утайка на еритроцитите, висока стойност на кръвната захар, общо здравословно състояние и оплаквания, не е предложил хоспитализация и неправилно не го настанил за болнично лечение във ВМА, с което е причинил смъртта му на 13.10.2008 год. в резултат от сепсис. Спрямо ищеца била взета мярка за неотклонение „подписка“, която не била отменена или изменена в хода на цялото наказателно производство. С присъда № 269 от 11.07.2011 год. по НОХД № 269/09 г. на Софийски военен съд ищецът бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. Тя била протестирана от прокуратурата, като била потвърдена с решение № 55 от 09.11.2011 год. по ВНОХД № 47/2011 год. на ВАпС. С решение № 57 от 15.03.2012 год. по КНД № 3112/2011 год. на ВКС делото било върнато за ново разглеждане на въззивния съд, а с определение № 142 от 01.11.2012 год., постановено по ЧНД № 1899/2012 год., ВКС възложил разглеждането на делото на Пловдивски военен съд. С Решение № 27 от 09.07.2012 год. на ВАпС по ВНОХД № 24/2012 год. делото било върнато за разглеждане на друг състав на първоинстанционния съд. С присъда № 20 от 19.05.2014 год. по НХОД № 3

459/2012 год. на Военен съд – Пловдив ищецът отново бил признат за невиновен в извършването на престъплението. Присъдата била потвърдена с решение №12 от 06.07.2015 год. на ВАпС по ВНОХД №35/2014 год. С решение № 391 от 27.06.2016 год. по КНД № 1195/2015 год. на ВКС, III н. о., делото било върнато за разглеждане на ВАпС. С решение № 28 от 28.07.2017 год. по ВНОХД № 54/2016 год. на ВАпС била потвърдена оправдателната присъда по НОХД № 459/2012 год. на Военен съд – Пловдив. С окончателно решение № 326 от 25.01.2018 год. по н. дело № 1084/2017 год. на ВКС, II н. о., било потвърдено решението на въззивния съд.

В рамките на проведеното наказателно производство ищецът и неговият процесуален представител имали добросъвестно поведение и не били причинили неоснователно забавяне на процеса, като по делото били проведени 37 броя открити съдебни заседания за периода от 23.11.2009 год. до 20.12.2017 год., като подсъдимият /ищецът/ участвал в 36 от тях. Със заповед на министъра на отбраната на Република България от 12.07.2010 год. договорът на ищеца за военна служба бил прекратен. С трудов договор № 9033 от 20.07.2010 год. той бил назначен на длъжност „лекар, началник отделение във Клиника „Спешна терапия“, Спешно кардиологично отделение. Ищецът бил ползвал неплатен отпуск на няколко пъти по молби от 15.12.2015 год., 25.07.2016 год. и 28.12.2016 год., след което със заповед № 338 от 02.03.2017 год. трудовото му правоотношение било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т.

1 КТ, считано от 13.12.2017 год.

Въззивният съд е приел от правна страна, че при наличие на незаконосъобразно образувано наказателно производство, обичайните вреди, изразяващи се в обикновеното безпокойство и страх за бъдещето, напрежението и стресът от неправдата и недоверието в държавата и нейните институции, се предполагат, доколкото са житейски и логически обосновани при съществуващата опасност да бъдат неоправдано засегнати жизненоважни за пострадалия права и интереси. Същевременно е счел за установено по делото настъпването и на вреди, който надхвърлят обичайните терзания на личността при образувано наказателно производство. Посочил е, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно разясненията в ППВС № 4/1968 год., от значение са редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното справедливо парично овъзмездяване. През годините съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от значение е как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения.

Приел е за установено въз основа на събраните гласни доказателства, че през периода, в който се е водело процесното дело, при всяка среща между свидетеля и ищеца, последният или се подготвял за заседание, или се връщал от такова. Нещата станали още по-трудни, когато делото било изпратено за разглеждане в гр. Пловдив. Ищецът говорел само за делото и за нищо друго, само това го вълнувало. Сринал се физически и психически. Страхувал се и 4 продължава да се чувства несигурен да практикува като лекар, тъй като има чувството, че във всеки момент може пак да го обвинят в извършване на престъпление. Направил опит да се отдели от професионалната среда, за да се възстанови като няколко пъти си взел неплатен отпуск за по 6 месеца, през които периоди „живвал“ малко, но след това всичко се връщало както преди. Страхувал се да поеме дежурство. Към настоящия момент ищецът изпитвал професионални притеснения и страх и не и преодолял отрицателните емоции от наказателното производство, особено като се имало предвид, че образуването му станало достояние на широк кръг от лица, включително в професионалната му сфера.