Определение № 2868 от 01.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2868 гр. София, 01.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодора Гроздева

Членове:

Геновева Николаева

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20258002103421 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Ц. П. срещу решение № 919 от 01.07.2025 г. по в. гр. дело № 1928/2023 г. на Софийски апелативен съд (САС), с което е отменено първоинстанционното решение № 2483 от 16.05.2023 г. по гр. дело № 15317/2021 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено ново решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е. Ц. П. срещу В. Г. Г., К. Н. К., К. С. М., В. А. Г., С. А. Г., В.

М. Ч. и С. М. С. положителен установителен иск за собственост (основан на договор за дарение от 13.07.1993 г., обективиран в нотариален акт № 85, том LXXXX на Нотариус Д. Т. към НС при Втори районен съд, [населено място]) на 2/3 идеални части от поземлен имот с идентификатор *****.****.*** - място с площ 2944 кв. м. в урбанизирана територия, начин на трайно ползване ниско застрояване, при граници: поземлени имоти с идентификатори *****.****.***, *****.****.***, *****.****.***, *****.****.****, *****.****.***,

*****.****.***, *****.****.****, *****.****.*** и *****.****.****. Със същото въззивно решение е прекратено исковото производство по „недопустимо съединен със заявление № 60959 от 27.09.2022 г. от регистратурата на СГС в условията на евентуалност между същите страни и същия обект на спорни права“ установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК (основан на изтекла придобивна давност с начален момент от 1993 г.).

Касаторката поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че е нарушен материалния закон – чл.

10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ при разрешаване на конкуренцията между 1 правото на възстановяване на собствеността на ответницитие по силата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ отпреди кооперирането на земите и правото на собственост на правоприемниците на трети лица, които са придобили своите вещни права след обобществяването чрез надлежни правни сделки, в случая по силата на договор за замяна, сключен с ТКЗС през 1967 г. Счита, че нормата на чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ е въведена с редакция към ДВ, бр. 122 от 19.12.1997 г., и доколкото е материалноправна има действие занапред. Поддържа, че тъй като разпоредителната сделка със заменения по договора с ТКЗС процесен имот е от 1993 г., т.е. преди отмяната на ЗТПС и преди въвеждането с новия чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ на право на земеделска реституция на такива, прехвърлени от ТКЗС на частни лица имоти, то е налице законова пречка за осъществяване на реституцията. Жалбоподателката твърди, че въззивният съд е допуснал множество нарушения на процесуалния закон, извършвайки необоснована преценка на заключенията на приетите технически експертизи, в съвкупност с писмените доказателства по делото, вкл. досежно записванията по представените нотариални актове, както и досежно идентичността на притежаваните от праводателите на ищцата и на ответниците имоти, при което е извел необоснования извод, че нотариалният акт, на който се позовава ищцата, не е за имота, който е описан в този нотариален акт. Моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният положителен установителен иск да бъде уважен.

Претендира заплащане на сторените пред трите съдебни инстанции съдебно – деловодни разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторката П. поставя следните въпроси: 1. „Какво е значението на записването в разписните листи към кадастралните планове и може ли съдът голословно, в противоречие с разпоредбата на чл. 2, ал. 5 ЗКИР да преодолее презумпция на закона, без наличие на оспорване на записването по разписен лист и без събрани доказателства, както и да пренебрегне заключението на вещото лице, без да изложи мотиви в това отношение като приеме, че извършените от администрацията записвания по разписните листи към кадастрален план и идентификация на поземлени имоти по представен нотариален акт, издаден и въз основа на скица от действащ план, е неправилна?“ и 2. “Има ли обратно действие нормата на чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗ или тя следва да се прилага от момента на отмяната на ЗТПС и приемането й?“. По първия въпрос навежда хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, посочвайки че даденото разрешение в атакуваното решение е в противоречие с т. 4 ТР № 8/23.02.2014 г. на ОСГК; решение № 60171/20.12.2021 г. по гр. д. № 2334/2021 г. на ВКС, Първо г.о.; решение № 68/14.07.2015 г. по гр. д. № 7224/2014 г. на ВКС, Второ г.о.; решение №142/20.06.2017 г. по гр. д. № 3673/2016 г. на ВКС, Четвърто г.о.; решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г.на ВКС, Четвърто г.о., и решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, Четвърто г.о. По втория въпрос релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поддържайки че е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото в контекста на конкуренция на права, при което е необходимо да се тълкуват общите принципи на правото и да се преодолее едностранчивото тълкуване на сходни правни спорове. Същевременно навежда, че даденото разрешение по въпроса за действието във 2 времето на чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ в обжалвания съдебен акт противоречи на решение № 110/16.03.2012 г. по гр. д. № 174/2011 г. на ВКС, Първо г.о. Жалбоподателката релевира и очевидна неправилност, изразяваща се в превратно възприемане на доказателствата по делото, незачитане на неоспорени заключения на технически експертизи и извеждане на противоположни на дадените от съдебните експерти, неподкрепени с доказателства, изводи за липса на идентичност на придобития от ищцата по силата на договора за дарение от 1993 г. имот с процесния и за идентичност на реституирания на праводателите на ответниците имот с процесния. Поддържа също в контекста на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, че въззивният съд е отказал въобще да обсъди второто въведено в предмета на спора придобивно основание за ищцата – придобивна давност, основана на непрекъснато владение от 1974 г., по причина, че това основание е внесено късно за разглеждане – след депозираните отговори на исковата молба на ответниците и затова е възприето за недопустимо.

Ответниците по касационната жалба – В. Г. Г., К. Н. К., К. С. М., В. А. Г., С. А. Г., В. М. Ч. и С. М. С. подават писмен отговор в срок, в който поддържат становище, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на атакувания съдебен акт и че касационната жалба е неоснователна.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което тя е допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по положителен установителен иск за собственост на горепосочения недвижим имот, основан на претендирано право на собственост, произтичащо от договор за дарение от 13.07.1993 г., по силата на който ищцата е надарена от леля си В. И. Т. с 2/3 ид. части от нива, находяща се в землището на[жк], [населено място], м. „Б. п.“, с площ от 3 дка, при граници: Т. К., А. П., Г. М. Д. и блок на ТКЗС, а по действащия неодобрен кадастрален план, съставляваща имот с пл. № ***, к.л. № ***, с площ от 3002 кв.м. П. на ищцата - В. И. Т. се е легитимирала като собственик на дарения имот с нотариален акт за собственост на недвижим имот, даден в замяна срещу имот, включен в блока на ТКЗС, съставен под № 109, том 6, дело № 1020/1993 г. на Нотариус Д. Т. към НС при Втори районен съд, [населено място], в който полученият в замяна имот е описан като нива, находяща се в землището на [населено място] - С., м. „Б. п.“, с площ от 3 дка и при граници: Т. К., А. П., Г. М. Д. и блок на ТКЗС.

САС е счел, че въведеното евентуално основание за правото на собственост на ищцата след депозираните отговори на исковата молба от ответниците, но преди първото открито съдебно заседание по делото, а именно: придобивна давност с начален момент 1993 г., когато е сключен процесният договор за дарение, въведен като главно придобивно основание, е правно действие, което не обвързва както първоинстнационния, така и въззивния съд, с положителна преценка за наличие на обективно съединяване на искове по реда на чл. 210 ГПК, защото е недопустимо евентуално съединяване на искове чрез прибавяне на нов иск след размяна на съдебните книжа. По същата причина е посочил, че е недопустимо съединяване на искове за собственост при условие, че в срока по чл. 214 ГПК ищецът заяви ново придобивно основание към вече заявеното с първоначалната искова молба. С 3 горепосочените правни аргументи, въззивният съд не е приел да разгледа евентуално наведеното от ищцата основание на иска й за собственост, като е прекратил в тази част исковото производство.

Ответниците са оспорили и двете придобивни основания, релевирани от ищцата, противопоставяйки й право на собственост върху процесния имот, придобито на основание наследявяане по закон, земеделска реституция на основание чл. 10, ал. 13 вр. с ал. 7 ЗСПЗЗ и чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ и последващи разпоредителни сделки (продажба, дарение и др.).

Те поддържат, че договорът за дарение от 1993 г., от който ищцата черпи права, не може да им се противопостави, защото съставлява разпореждане с придобит в замяна от ТКЗС имот, извършено след влизане в сила на ЗСПЗЗ, в която хипотеза възниква право на реституция за правоимащите на основание чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ, което е реализирано с влезли в сила решения на компетентния орган по земеделска реституция.

САС е приел въз основа на заключенията на техническите експертизи пред първата и въззивната инстанции (последното допуснато в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК), че процесният имот с идентификатор ******.****.*** съответства и е идентичен с имот с пл.

№ ..., к. л. № ... от кадастралния план на [населено място] от 1974 г.; че имот с пл. № ... е попълнен през 1981 г. в кадастралния план и че е бил обособен от площта на първоначално нанесения в кадастралния план имот пл. № ... - блок на ТКЗС. Намерил е според експертните заключения, че границите на имот с идентификатор *****.****.*** и на имот с пл. № *** съвпадат, с изключение на западната, като имот с пл. № *** е с по - голяма площ с 82 кв.м.

Територията, в която попада процесният имот е урегулирана за първи път с регулационния план, одобрен през 2001 г. За процесния имот няма отреден самостоятелен УПИ, той попада в кв. 1, УПИ I – за парк, спорт и атракционни обекти. Процесният имот с идентификатор *****.****.*** е с площ 2944 кв.м., от която * кв. м. попадат в поземлен имот **** и **** кв.м. – в имот с пл. № ***. Въз основа на неоспорените заключения на техническите експертизи, решаващият съд е намерил за установено, че процесният имот с идентификатор *****.****.*** е частично идентичен с имот № **** от к. л. № *** от кадастралния план от 1950 г., който е описан в реституционните решения, на които се позовават ответниците, като застъпването е с площ от 1074 кв. м.

В атакуваното решение, въззивният съд е заключил, че ответниците са заявили самостоятелни права на собственост, които не са установени поради липсата на завършена реституционна процедура. Но въпреки незавършения фактически състав на реституцията, продължава САС, правата им следва да бъдат зачетени, „защото са заявени като възражение срещу правото на собственост на ищцата, което съставлява предмета на спора и съответен на правния интерес на ищцата е този на ответниците да отричат правото й на собственост, за да бъде завършена реституционната процедура“. Въззивният съд е посочил, че първоинстнационният съд е уважил първоначалния иск за собственост, като се е позовал на фактически довод, който не съответства на доказателствата, а именно - липсата на идентичност между претендирания за възстановяване имот и този, който е описан в нот. акт от 1940 г. на праводателя на ответниците. САС не е споделил този решаващ извод на СГС за материална незаконосъбразност на реституционните актове на ответниците, намирайки че 4 има такава идентичност и припокриваща се площ от 1074 кв.м. между имот № **** и процесния имот, за която част е налице конкуренция на права между дарението, на което се позовава ищцата, и реституцията, на която се позовават ответниците. В заключение, въззивният съд е счел, че ищцата е обосновала правен интерес от установяване на своите права върху целия имот № ***, припокриващ се почти изцяло, с изкл. на западната граница, с процесния имот с идентификатор *****.****.***. Досежно частичното припокриване между имотите на страните в площта от 1074 кв.м., САС е посочил, че чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ има предвид разпоредителни сделки с получения в замяна имот, извършени преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, обнародван в ДВ, бр.17/01.03.1991 г. Доколкото дарението, на което се позовава ищцата е от 1993 г., т.е. след релевантния момент по смисъла на чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ, то е непротивопоставимо на ответниците, които имат право да реституират собственост, независимо дали реституцията е със завършен фактически състав (дали правоимащите са въведени във владение). Възражението на ответниците срещу правото на ищцата е намерил за основателно и решаващо за изхода на спора по същество, наред с фактическата констатация, че не е установена идентичност между имота, получен в замяна от праводателката на ищцата - Т. и имот № *** по индивидуализацията на акта за дарение от 1993 г.