Определение № 2895 от 11.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2895 гр. София, 06.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002901297 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Д. М. против решение № 10031/30.10.2023 г., постановено от Апелативен съд - София по в.гр.д. № 4979 по описа на съда за 2018 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение от 16.05.2018 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 12306 по описа на съда за 2015 г. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗАД „Армеец“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ за сумата над присъдените 24000 лв. до сума от 48000 лв. по главницата – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени вследствие ПТП, настъпило на 13.12.2014 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 13.12.2014 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Оспорват се изводите на въззивния съд за справедлив размер на дължащото се на касатора обезщетение от общо 48000 лв. и прието съпричиняване в размер на 50 %. Според касатора справедливият размер на дължащото му се обезщетение е 60000 лв., а степента на 1 съпричиняване – 20 %, при което му се дължи сума по главницата в размер на 48000 лв., а не присъдената му с въззивното решение такава от 24000 лв.

Иска се отмяна на обжалваното въззивно решение в частта му, с която същото потвърждава първоинстанционното такова в неговата част, с която искът на касатора по главницата е отхвърлен за сумата над 24000 лв. до 48000 лв. и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен и за тази сума, със законните последици.

В изложение на основания за допускане на касационното обжалване се сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно, което се дължи на процесуалното поведение на въззивния съд, на видимо тежко нарушение на закона и явна необоснованост, както и че по формулирани от касатора съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за спора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Поставят се въпросите:

1. Кои са предпоставките на чл.51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.266, ал.1 КЗ (отм.) обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?

2. Следва ли решаващият състав да прилага процент на съпричиняване от страна на пострадалия, когато се установи, че той е застанал зад потеглящ автомобил или следва във всеки отделен случай, при условията на пълно и главно доказване от страна на правещия това възражение, да се доказва, че пострадалият е знаел, че МПС ще потегли назад и това знание е допринесло за настъпването на вредите?

Сочи се, че в задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, обективирана в ППВС № 17/1963 г. /т.

7/ и в постановените по реда на чл. 290 ГПК от състави на ВКС решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. №35/2009 г. на II т.о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на II т.о., решение № 58 от 29.04.2011 г.

2 по т.д. № 623/2010 г. на II т.о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т.д. № 286/2010 г. на I т.о. и решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на II т.о., решение №137/20.11.2020 по дело № 1775/2019г. на II т.о. е застъпено становището, че за отчитане на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е достатъчно да се предполага причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия по време на произшествието и настъпилия вредоносен резултат, а е необходимо да е доказано конкретно поведение на пострадалия, с което същият е допринесъл обективно за резултата, създавайки условия или улеснявайки неговото настъпване. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос, след като извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на деликвента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Излага се, че в съответствие с дадените разрешения е и постановеното също по реда на чл. 290 ГПК решение № 98 от 24.06.2013 г. на ВКС по т.д. № 596/2012 г., II т.о., ТК и др., в които е прието, че не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Застъпено е разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие.

Съгласно константната и трайна практика на ВКС по прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД “изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт по правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с които то обективно да е способствало за появата на вредоносния резултат, като е създало условия за настъпването му или го е улеснило” (така и решение № 99/08.10.2013 г. по 3 т.д. 44/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и др.)

3. Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се т.

II на ППВС № 4/1968 г. и да посочи, обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, да ги съпостави реално с доказателствата по делото и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? По този въпрос се излага, че възприетото от въззивния съд разрешение е в противоречие със задължителната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС 4/1968 г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК от отделни състави на ВКС решения: № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 43/2010 г. на II т.о., № 259 от 19.12.2014 г. по гр.д. № 1746/2014 г., III г.о., № 104/25.07.2014 г., № 136 от 1.03.2012 г. по гр.д. № 414/2010 г. III г.о.; № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на II т.о., № 158/17.10.2014 г. по т.д. № 3594/2013 г. на I т.о. и др., която приема, че справедливото възмездяване на настъпилите от деликта вреди изисква задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти; че справедливото по смисъла на цитираната разпоредба обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства - емоционални и физически, които ноторно намират не само отражение върху здравето му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди.

Сочи се, че в случая не са отчетени всички специфични за случая обстоятелства, които имат значение при преценката на неимуществените вреди от получената при ПТП травма, вече претърпени, но както и бъдещи такива сигурни, с оглед липсата на доказани предпоставки за възстановяване на негативните емоционални изживявания от касатора, според когото изложеното налага извода, че въззивният съд не е спазил съдържащите се в ППВС № 4/1968 г. указания и се е отклонил от задължителната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, което обуславя допустимостта на касационното обжалване на постановения от него съдебен акт.

4

4. Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва?

Според касатора по този въпрос е формирана практика по реда на чл. 290 ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя към различен момент в зависимост от вида и характера на вредите и от това как е предявен искът. Първият момент, към който размерът на обезщетението може да бъде определен, е моментът на извършване на увреждащото въздействие, тъй като от него се отключват всички причинно-следствени процеси. Уврежданията, които са в пряка причинна връзка с осъщественото въздействие, възникват покъсно във времето, но деецът дължи обезщетение за всички вреди, които ще настъпят. Ако той плати веднага съответно обезщетение, друго обезщетение от него може да се претендира само при ексцес. Ако той плати обезщетението по-късно, дължи и обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение - Р. № 1 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр.д.

№ 1106/2010 г., IV г.о., докладчик Б.лав Белазелков. Когато се претендира пълно обезщетение за всички вреди (в т.ч. бъдещите), съдът взема предвид и новонастъпилите факти в хода на производството по делото Р. № 196 от 12.07.2011 по гр.д. № 1724/2009 г., ВКС, IV г.о. и Р. № 526 от 3.02.2012 г. по гр.д. № 681/2010 г., ВКС, IV г.о.), и може да определи размера на обезщетението към по-късен момент до приключването на устните състезания. Когато определя обезщетението към по-късен момент, съдът неизбежно отчита инфлацията, тъй като обезщетението трябва да е справедливо към момента, в който е определено. Деецът дължи справедливо обезщетение, определена парична сума той дължи при липса на споразумение едва след определянето на размера от съда. Законната лихва върху дължимото обезщетение има обезщетителен характер, но тя не е обезщетение за вредите от деликта, а обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. В този смисъл и други решения на ВКС: р. № 676 от 18.01.2011 г. по гр.д. № 1707/2009 г„ III г.о., р. № 390 от 8.01.2013 г. по гр.д. № 920/2011 г., IV г.о., р. № 9/7.03.2011 г. по гр.д. № 406/2010 г., I т.о., р. № 431 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г., Трето г.о., р. № 356 от 23.01.2014 г. по гр.д. № 3041/2013 г., III г. о.

Касаторът намира, че горното

5

/явно се има предвид предхождащото това изявление съдържание на изложението/ процесуално поведение на Софийския апелативен съд води до очевидна неправилност на въззивното решение - касационно основание по чл. 280, ал. 2, изр. трето от ГПК, както и че неспазвайки установените критерии за определяне на съотношение на съучастие по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, установени от трайната съдебна и застрахователна практика по подобен род въпроси, въззивният съд е допуснал нарушение, което води до очевидна неправилност на съдебното решение, тъй като е налице видимо тежко нарушение на закона и явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск в отхвърлената му част, въззивният съд, като е възпроизвел приетите за установени по делото обстоятелства от фактическа страна /които принципно не са спорни между страните/, е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение от правна страна, че: