Решение № 494 от 16.10.2024, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно наказателно дело 528/2024
- Вид
- Решение № 494
- Подписан
- 16.10.2024
- В сила
- 16.10.2024
- Състав
- Румен Петров, Деница Вълкова, Валя Рушанова
Цитирани разпоредби
- чл.45 · Закон за задълженията и договорите
- чл.284, ал.1 · Кодекс на труда
- чл.123 · Наказателен кодекс
- чл. 123, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл.160, ал.1 · Наказателен кодекс
- чл.35, ал.1 · Наказателен кодекс
- чл. 54 · Наказателен кодекс
- чл.55 · Наказателен кодекс
- чл.55, ал.1, т.1 · Наказателен кодекс
- чл. 66, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл.102 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл.107 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл.107, ал.5 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл.14 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 189, ал. 3 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл.283 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 304 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл.327 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 348, ал. 1, т. 2 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл.348, ал.1,т.3 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл.353, ал.3 · Наказателно-процесуален кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 494 гр. София, 14.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Румен Петров
Членове:
Валя Рушанова
Деница Вълкова при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора Б. Г. Д. като разгледа докладваното от Деница Вълкова Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200528 по описа за 2024 година Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адвокат П.В. – защитник на подсъдимия Н. Д. В., срещу въззивно решение № 43 от 30.03.2024 г., постановено по ВНОХД № 210/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна.
В жалбата се поддържат касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК – нарушения на закона и съществени нарушения на процесуалните правила, които се обвързват с доводи за липса на доказателства за приетата от съдилищата фактическа обстановка относно задълженията на подсъдимия В. по инструктиране на работниците, предоставяне на лични предпазни средства и допускането им до строителния обект. Сочат се противоречия в мотивите на въззивното решение за разпределението на функциите на подсъдимите В. и С. като управители на търговското дружество – работодател на пострадалия, като се акцентира, че единствен координатор по Закона за здравословни и безопасни условия на труд (ЗБУТ), включително съгласно приетите като доказателства длъжностна характеристика и писмен договор от 03.04.2018г. между „Е.Е.Д.Г" ООД и „Е.Р.Г. ООД е бил покойният подсъдим С., който бил специално обучен за целта. На това възражение, както и на редица други за липсата на нарушения и виновно поведение от страна на подсъдимия В., Апелативен съд – Варна не е отговорил, а преповторил изводите на първоинстанционния съд без да съобрази, че подсъдимият В. нито е притежавал необходимата квалификация, нито са му вменявани изрично 1 задълженията по инкриминираните правни норми. Неизяснени или решени на недопустими предположения били въпроси, относими към обвинението, между които от къде е паднал пострадалият Т., от кого и дали действително му е била възложена работа на строителния обект, каква е била тази работа, като не е съобразено, че подсъдимият В. осигурил скелето със съответна документация, но не е възлагал на пострадалия изграждането му и не е допускал експлоатацията му без паспорт и без да отговаря на изискванията за безопасност. В жалбата се съдържа оплакване за неяснота във въззивното решение защо на подсъдимия В. е ангажирана наказателна отговорност, след като на обекта имало назначен технически ръководител и лице по ЗБУТ, както и че не е установена причинно следствената връзка между инкриминираните нарушения и настъпилия вредоносен резултат. Твърди се, че обективно не може да бъде установена такава, защото не е изяснено откъде е паднал пострадалият Т. и не е взето предвид заключението на вещите лица, че резултатът е щял да настъпи дори Т. да е носил каска. От въззивното решение не се разбирало защо и с кои свои действия или бездействия подсъдимият В. е осъществил изпълнителното деяние на престъплението по чл. 123, ал 1 от НК, предмет на обвинението.Твърди се липса на мотиви относно приетото от въззивния съд съпричиняване на противоправния резултат от страна на пострадалия, като се поддържа заявеното пред съдилищата, че ако пострадалият е паднал от скелето, той се е намирал на него по свое желание, а не защото му е била възложена работа там. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд защитниците на подсъдимия – адвокатите П.В. и Л.Р. мотивирано поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения и с направените алтернативни искания.
Частните обвинители и граждански ищци К. Т. С. и С. Н. С. и повереникът им – адвокат И.Т. не се явяват пред ВКС, редовно призовани и не изразяват становище по касационната жалба.
Представителят на Върховната прокуратура предлага да се остави в сила обжалваното решение, като изразява становище, че въззивният съд подробно е анализирал оспорените от защитата обстоятелства и независимо от опита й да прехвърли изцяло вината за смъртта на пострадалия върху другия подсъдим, който в хода на наказателното производство е починал, в решението ясно и точно е отграничена отговорността на подсъдимия В. за настъпилия инцидент.
Изразява становище и относно наказанието, въпреки незаявено от жалбоподателя касационно основание по чл.348, ал.1,т.3 от НПК, като намира същото за справедливо с оглед приложението на чл.55 от НК и намаляването му поради прекомерна (почти шестгодишна) продължителност на наказателното производство.
Подсъдимият Н. Д. В., редовно призован, не се явява пред ВКС и не взема становище по касационната жалба на защитника. Делото се разгледа в негово отсъствие поради заявеното съгласие от защитниците и на основание чл.353, ал.3 от НПК, съгласно която разпоредба неявяването на страна в 2 касационното производство, без уважителни причини, не е пречка за това.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните в съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда № 1 3 от 21.03.2023 г., постановена по НОХД № 20223100200669 по описа за 2022 г., в трето по ред първоинстанционно производство, Окръжен съд - Варна е признал подсъдимия Н. Д. В., ЕГН **********, за виновен в това, че на 26.04.2018 г. в гр. Варна, като управител на „Е.Р.Г." ООД, на строеж на жилищна сграда, в условията на независимо съпричиняване с подсъдимия Р.Ж.С., който е починал в хода на наказателното производство и същото е прекратено спрямо него, причинил смъртта на Т.К. Т.
- на 33 години поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност - строително монтажни работи (СМР), представляваща източник на повишена опасност, като:
Допуснал пострадалият да извършва самостоятелна работа в строителния обект, без да му е проведен начален инструктаж, инструктаж на работното място и ежедневен инструктаж, в нарушение на чл. 3, чл.11, ал.1, чл.12, ал.1 и ал.2, чл.13, ал.1, чл.15, ал.1 и ал.3 Наредба № РД-07-2 от 16 декември 2009 г. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд (обн. ДВ. бр.102 от 22 Декември 2009 г.);
Не осигурил на пострадалия специално работно облекло (от две части и гащеризон) за работа на височина и лични предпазни средства (защитни каска, обувки и колан/сбруя с осигурително въже) в нарушение на чл.284, ал.1 от Кодекса на труда, чл. 5, ал. 1 от Наредба № 3 от 19.04.2001 г. за минималните изисквания за безопасност и опазване на работещите при използване на лични предпазни средства на работното място (обн. ДВ бр.
46/2001 г.) и чл. 60, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 2 от 22 март 2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи;
Не е извършил проверка на пострадалия на длъжност „работник строител на изолация" за ползване на такова специално облекло и лични предпазни средства, в нарушение на чл. 16, ал. 1, т. 7 от ЗБУТ (обн. ДВ бр.124 от 23.12.1997 г.) и
Допуснал изграждането и пускане в експлоатация на рамково скеле, без паспорт/проект на фасадно скеле и без да отговаря на изискванията за безопасност, в нарушение на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 и чл.89 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на СМР, поради което и на основание чл. 123, ал. 1 от НК и чл. 54 и чл.160, ал.1 от НК му наложил наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което, на основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила, както и лишаване от право за срок от една година да заема ръководна длъжност, свързана със СМР.
3
На основание чл. 304 от НПК подсъдимият В. е оправдан да е извършил деянието в условията на независимо съпричиняване с подсъдимата Т.Х.Й., която била изцяло оправдана с присъдата по повдигнатото й обвинение за извършено на същата дата, в качеството на технически ръководител на строителния обект, в условия на независимо съпричиняване с подсъдимите Н.
В. и Р.С., престъпление по чл.123, ал.1 от НК.
Съдът е уважил частично предявените граждански искове за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД от гражданските ищци К. Т. С. и С. Н. С., като осъдил подсъдимия Н. В. да им плати сумата от по 55 000 (петдесет и пет хиляди) лева за всеки от тях като обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на престъплението, ведно със законната лихва, считано от 26.04.2018 г., до окончателното им изплащане, като отхвърлил предявените от същите граждански искове за разликата над 100 000 лв. за всеки от гражданските ищци като недоказан, както и изцяло отхвърлил предявените граждански искове против оправданата подсъдима Т.Х.Й. като солидарен длъжник.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият Н. В. бил осъден да плати направените деловодни разноски, както и държавна такса върху уважения размер на гражданските искове.
По въззивна жалба на защитника (с искане подсъдимият да бъде оправдан) и въззивен протест на Окръжна прокуратура – Варна (с искане за осъждане на подсъдимата Й. и за завишаване на наложените на подсъдимия В. наказания), пред Апелативен съд – Варна е било образувано ВНОХД № 210/2023 година, по което е постановено въззивно решение № 43 от 30.03.2024 г., предмет на настоящата (първа по ред) касационна проверка, с което първоинстанционната присъда е изменена в наказателно-осъдителната част срещу подсъдимия В. и наложеното му наказание е намалено от една година на осем месеца лишаване от свобода, а в останалата част е потвърдена.
Присъдата не е обжалвана/протестирана относно пълното оправдаване на подсъдимата Й., поради което в тази част е влязла в сила (т. 4 от ТР №5/2018 г. по т.д. №5/2017г., ОСНК на ВКС).
Касационната жалба на защитника е допустима, а разгледана по същество е основателна, макар не по всички изложени в нея съображения.
На първо място ВКС намира за основателно оплакването на жалбоподателя за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните по чл.348, ал.3, т.2 от НПК – липса на мотиви, което самостоятелно налага отмяна на постановеното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд.
Констатира се липса на мотиви, включително служебно от ВКС извън конкретните доводи за това в касационната жалба, която се проявява в две направления:
1. След като въззивният съд е приел, че няма основание „да се внасят корекции и да се преразглежда установената от Окръжен съд – Варна фактология“, той е пренесъл в мотивите на обжалваното решение установената в първоинстанционната присъда фактическа обстановка, 4 като по този начин е възпроизвел и съдържащите се в мотивната й част съществени противоречия относно значими факти от предмета на доказване по чл.102 от НПК, свързани с правилното решаване на делото, а именно имало ли е разграничение на функциите на подсъдимите В. и С. в организацията на работата на търговското дружество, изпълнител на строежа, както и кой от двамата е отговарял за безопасността на труда на пострадалия работник. На стр.8 от въззивното решение е посочено, че функциите на подсъдимите като съуправители на търговското дружество „Е.Р.Г.“ ООД (изпълнител на строежа) са били фактически разграничени по устни уговорки помежду им. Покойният подсъдим С. се занимавал с техническата дейност по изпълнение на строителните работи, а подсъдимият В. – с документооборота, който включвал и „инструктажни книги“. Принципно воденето на иструктажните книги е относимо към изискванията за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, с част от които е обвързано обвинението, поради което въпреки така установеното разграничение на задълженията на съуправителите подсъдими следва, че двамата са били отговорни за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на строителния обект, където станал инцидентът с пострадалия. На стр.21 отново е посочено, че подсъдимият В. изпълнявал „функциите на координатор по здравословни и безопасни условия на труд на обекта“. По - нататък обаче са изведени обратни фактически изводи, а именно, че единствено отговорен за безопасността на пострадалия работник във връзка със СМР и инструктирането му за безопасна работа на височина е бил покойният подсъдим С.. В потвърждение на това обратно фактическо положение, на стр.12 от обжалваното решение въззивният съд е посочил, че С. бил назначен за „Координатор по безопасност и здраве“ на процесния строеж след като завършил периодично обучение през месец август 2017 г. и определянето му за такъв станало преди инкриминираната дата - със заповед от 22.08.2017 г. На стр.13 е посочено, че по силата на чл.10 от договора за довършване строителството на процесната сграда координаторът по безопасност и здраве също бил подсъдимият Р.С., като по длъжностна характеристика (л.165-166, т. 3 от ДП) той трябвало да координира, организира и контролира изпълнението на изискванията по ЗБУТ и другите нормативни актове в тази област. На стр.22 от въззивното решение е прието, че подсъдимият В. назначил подсъдимия С. за координатор по безопасност и здраве на обекта и му възложил задълженията да извършва инструктаж на работещите, което последният не сторил. Това противоречи на приетото непосредствено преди това, че подсъдимият В. трябвало да извърши „реални действия по инструктаж, осигуряване и предоставяне на лични предпазни средства и работно облекло“. Така веднъж въззивният съд приема, че отговорен за инструктажа на пострадалия по установения в инкриминираните правни норми ред е подсъдимият В., а след това, че това било изключително задължение на другия подсъдим. Макар да е безспорно между страните, че търговското дружество – изпълнител на строежа и работодател на 5 пострадалия е притежавано, управлявано и представлявано от двамата подсъдими „заедно и поотделно“, след като отговорността на подсъдимия В. е ангажирана поради неизпълнение на задълженията му да проведе обучение и инструктаж на пострадалия строителен работник и че не му предоставил специално облекло за работа на височина и лични предпазни средства, все нарушения на правилата за здравословни и безопасни условия на труд, с които е обвързано обвинението, въззивният съд е следвало да изведе непротиворечиви фактически изводи имал ли е подсъдимият В. такива задължения или същите са били възложени само на покойния понастоящем подсъдим С.. Видно от възпроизведените в сравнителен план части от мотивите на атакувания съдебен акт това не е направено въпреки изобилните доказателствени материали в тази насока.
Разпечатката съдържа 34 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e0b8f021-1e05-4152-b4a5-a6276a5a9e51