Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2663 от 10.07.2023, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно частно гражданско дело 1386/2023
Вид
Определение № 2663
Подписан
10.07.2023
В сила
10.07.2023
Състав
Невин Реджебова Шакирова, Николай Свиленов Стоянов, мл.с. Виляна Николаева Михалева

Цитирани разпоредби

  • чл.274 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.276, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.412, т.8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414а · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414а, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414а, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38 ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.68, б. "а" · Закон за задълженията и договорите

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2663 гр. Варна, 07.07.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на седми юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Невин Р. Шаки.ва

Членове:

Н. Св. Стоянов мл.с. Виляна Н. Михалева като разгледа докладваното от Н. Св. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20233100501386 по описа за 2023 година за да се п.изнесе, взе предвид следното:

П.изводството е по реда на чл.274 от ГПК.

Образувано е по жалба на „Е. – п. п..“ АД, ..................., срещу разпореждане №17642/12.05.2023г. по гр.д. №3211/2023г. на ВРС , 25-ти състав, в частта му с която не е прието възражението по реда на чл.414а от ГПК, депозирано от длъжника по заповедното дело „Е. – п. п..“ АД в частта за разноските в общ размер на 425.00лв., представляващи адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.1, т.2 ЗАдв и държавна такса по заповедното дело.

В жалбата се излагат доводи за неправилност на акта на ВРС, както и за постановяването му в нарушение на п.цесуалните правила, в обжалваната му част, по следните причини: Длъжникът не е станал повод за заповедното дело, тъй като след като е получил без основание главниците за такси спиране на ел. енергията на заявителя-потребител, последният не е отправил извънсъдебно искане за връщане на недължимо платените такси. В този случай кредиторът е следвало да обяви на своя длъжник, че иска да получи изпълнение – връщане на сумите, едва след което и след с.ка за изпълнение на което, длъжникът би бил причина за делото. Освен това заповедният съд не е разгледал доводите на длъжника за злоупотреба на заявителя с права, тъй като заповедното дело било образувано само с цел събиране на адвокатски хонорар от пълномощника на заявителя. Заповедният съд не бил изпълнил и задължението да обезсили изцяло или отчасти издадената заповед по чл.410 от ГПК. Моли за отмяна на акта на ВРС, в обжалваната му част, за приемане на възражението по чл.414 от ГПК в частта за разноските и за обезсилване на заповедта, евентуално моли за намаляване адвокатския хонорар на пълномощника на заявителя.

1

В с.ка по чл.276, ал.1 ГПК насрещната страна депозира отговор, с който оспорва изцяло подадената жалба, излага съображения за нейна неправилност и моли за потвърждаване на акта на ВРС в обжалваната му част.

При извършената служебна п.верка съдът намира жалбата за редовна и допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона с.к, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и съдържа изискуемите за нейната редовност реквизити, като отделно е надлежно администрирана, поради което следва да бъде разгледана.

По съществото на жалбата, като взе предвид изложените в нея доводи и оплаквания, събраните по делото доказателства и приложимата нормативна за случая регламентация, настоящият съдебен състав намира следното:

П.изводството пред ВРС е образувано въз основа на заявление с вх.

№19847/15.03.2023г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, депозирано от М. Б. Ч., чрез адв.Н. К., срещу „Е. – П. П..“ АД.

С Разпореждане №10109/16.03.2023г. искането на заявителя е уважено, като предвид оказаната безплатна правна защита и съдействие на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., длъжникът е осъден да заплати в полза на адв. Н. К. сумата от 400 лева адвокатско възнаграждение. Издадена е Заповед за изпълнение №1501/16.03.2023г., с която е разпоредено „Е. – П. П..“ АД да заплати на М. Б. Ч., ЕГН**********, сумата 152 лева, представляваща стойност на недължимо платени такси за възстановяване преноса на ел. енергия до обект на клиента, начислени по фактури №№ ТП33010614128/19.01.2021г.;

ТП

№3301614411/22.01.2021г.;

ТП

3301667514/16.08.2021г.;

ТП

3301694269/14.10.2021г.;

ТП

3301734808/17.03.2022г.;

ТП

3301756701/16.06.2022г.;

ТП

3301764448/13.07.2022г.; ТП 3301777159/13.09.2022г., както и сумата 25 лева, представляваща сторени в заповедното п.изводство разноски за заплатена държавна такса.

В с.ка по чл.412, т.8 ГПК е постъпило възражение от длъжника „Е. – П.

П..“ АД, по чл. 414а ГПК за сумата от 152 лева, представляваща стойност на недължимо платени такси за възстановяване на преноса на ел.енергия, начислени по посочените фактури, придружено с доказателства за извършено плащане в полза на заявителя на сумата главницата. В същото, на осн. чл.414а, ал.2 от ГПК, е направено възражение срещу разноските в общ размер на 425 лева с аргументите, че дружеството-длъжник не е дало повод за завеждане на заповедното п.изводство и че заявителят и пълномощникът му са извършили злоупотреба с права при подаване на заявлението, с аргументи, аналогични на изложените в частната жалба.

На осн. чл.414а, ал.3 ГПК молбата, заедно с приложените доказателства за плащане на задължението, са изпратени на заявителя за становище в тридневен с.к. В предоставения с.к е постъпило такова. С него е направно признание за получено плащане на главницата по заявлението – стойността на 2 недължимо платените такси за възстановяване на преноса на ел. енергия, начислени по горепосочените фактури. Неплатени обаче са останали съдебноделоводните разноски, които се поддържа да се следват на заявителя.

С обжалвания съдебен акт ВРС е приел възражението по чл.414а от ГПК, в частта относно главницата по заявлението, но не е приел възражението по чл.414а от ГПК, в частта относно разноските, по съответни мотиви.

При тези данни и предвид възведените пред ВОС оплаквания, решаващи за предмета на обжалване са следните въп.си, по които настоящият състав на въззивния съд намира следното:

За обезсилването на заповедта при възражение по чл.414а от ГПК: Като правило в българския граждански п.цес е въведена забраната за съда, който е разгледал едно п.изводство, да си самообезсилва постановения именно от него краен съдебен акт. Изключенията от това правило са силно лимитирани и са предвидени в изрични законови разпоредби. С оглед императивния характер на обсъжданата п.цесуална регламентация, тя не може да бъде тълкувана разширително. Ето защо при липсата на изрична правна норма, при хипотезата на която да е предвидено правомощие съдът да обезсили постановен от него краен акт, подобна възможност е недопустима.

Предвидените в ГПК случаи на обезсилване на заповед за изпълнение са изрично предвидени – при липса на подадено становище от заявителя по възражението по чл.414а от ГПК (ал.4, изр.1 от същия чл.414а ГПК) и при липса на предявен положителен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК след дадени указания от съда (чл.415, ал.5 от ГПК). С тези норми обезсилването на заповедта за изпълнение е въведено като санкция за пасивното поведение на заявителя, във връзка с изпълнение на указания на съда при извършено плащане, подадено възражение от длъжника или дадени указания съобразно чл.415, ал.1 и ал.2 от ГПК, и то след като страната е известена за последиците при бездействие. Когато е подадено становище по чл.414а, ал.3 от ГПК, законодателят не е предвидил, а с това и за съда не е налице, правомощие, още по-малко задължение, за обезсилване на заповедта (така и Решение №119/11.02.2020г., по търг. дело №2108/2018г. ВКС, 1-во ТО). С оглед на това п.изнасянето на съда по чл.414а, ал.4, изр. вто. от ГПК, се свежда до преценката и п.изнасянето по основателността на самото възражение. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че самото доб.волно плащане е във връзка с издадената заповед по чл.410 от ГПК, при което с обезсилването й би отпадало п.цесуалното основание за плащането. А отпадането му е необосновано, с оглед правоустановителното му действие в отношенията между кредитор и длъжник, доколкото влязлата в сила заповед за изпълнение, в това число необезсилената такава, са пречка за повторното сезиране на съда, чрез заявление или иск, за същото вземане между същите страни. По тези съображения настоящият съдебен състав на ВОС приема, че при депозирано становище по чл.414а, ал.3 от ГПК, заповедният съд не е задължен да обезсили заповедта, а следва да се п.изнесе по реда на чл.414а, ал.4, изр. вто. от ГПК относно основателността или не на самото възражение, изцяло или отчасти, след което (след стабилизиране на което) да извърши 3 съответните на п.изнасянето действия в п.изводството.

За това дали длъжникът е станал повод за п.изводството: Нормата на чл.414а, ал.2 от ГПК е аналогична с тази на чл.78, ал.2 от ГПК поради което и в двата случая следва да се съобрази извънп.цесуалното поведение на двете страни по материалното правоотношение, последица от което е образуваното съдебно п.изводство. Принципът е, че когато към момента на подаване на исковата молба или заявлението, ответникът (длъжникът) е имал към ищеца (заявителя) изискуемо свое парично задължение, за което е знаел или е бил длъжен да знае и което е можел да погаси чрез някои от предвидените в закона способи, но въпреки това го е платил едва след образуване на делото, именно той е станал повод за делото и поради това остава задължен за разноските на ищеца. Положението може да бъде различно ако длъжникът е бил в обективна невъзможност да узнае за дълга, да плати въпреки усилията си и в случаите на кредито.ва забава, защото паричното задължение е носимо (чл.68, б. „а“ ЗЗД). Релевантни са и обстоятелствата при и след възникване на задължението. В настоящия случай се касае за начислени на потребителя, фактурирани от енегийното дружество, такси за възстановяване снабдяването с ел.енергия, въз основа на ОУ. Същевременно съдебната практика на ВКС, още с Решение №125/07.08.2015г. по търг. дело №990/2015г. на 1-во ТО на ВКС, приема за неравноправна клаузата за събиране на такса възстановяване на подаването на ел. енергия, като това разбиране е възприето и в последващата казуална практика на съдилищата. Въпреки това дружеството в случая е фактурирало и събирално такива такси от потребителя дори през 2021г. и през 2022г., при това не изолирано, а в поредица от случаи (п.цесните са няколко такси за през няколко месеца). Следователно единствената причина изобщо да се стигне до незаконосъобразното разместване на имуществени блага, е регулярното начисляване на таксите, без плащане на които потребителят не би възстановил и ползването на електричество в обекта си. На вто. място, след като все пак е събрало без основание поредица от такси, дружеството е било във възможност да ги възстанови, било чрез плащане по сметка на клиента(при данни за такава), било чрез пощенски запис в полза на потребителя до адреса му на потребление, било чрез трайно практикуваното прихващане с вземания от абонатите за последващи суми за потребена ел. енергия. След като първо е сбирало п.дължително във времето такси без основане, а след това изобщо не е предприело никакви действия за връщането им, то дружеството само се е поставило в ситуация на потенциална ответна страна по спо.ве за сумите,или е изчаквало липсата на такива за да ги задържи. Същевременно по арг. от т.7 ППВС №1/1979г. задължението за връщане на дадено без основание възниква със самото даване, а поканата за връщането му има значение за поставяне на длъжника в забава, но не и за изпъляемостта на задължението. В този смисъл да се твърди, че потребителят следвало да обяви на длъжника (лицензионното дружество на територията на севе.източна България), че иска да си получи обратно неоснователно събраните му суми, едва след което за дружеството би възникнало задължение за плащане, е необосновано. При коректно поведение на дружеството, то нито би събрало недлъжимите суми, нито би бездействало 4 за връщането им и тогава не би било повод за дело в защита на потребителя.

За злоупотребата с права на заявителя: Въведеният с чл.3 ГПК принцип изисква от страните и техните представители да упражняват п.цесуалните им права доб.съвестно и според добрите нрави. Принципът е с цел гарантиране на справедлив п.цес, а доб.съвестността на участниците в п.изводствата се предполага. Доб.съвестността е налице, когато едно п.цесуално право се упражнява с убеждението,че то, респ. защитимото чрез него материално право, съществуват и се притежават от страната. Злоупотреба с п.цесуални права се наблюдава когато страната знае, че правото не съществува и не й принадлежи, но въпреки това предприема действия по осъществяването му, или в случаите, при които съдебният п.цес е организиран единствено за да прикрие различна и неприсъща на него цел. И тъй като недоб.съвестността не се предполага, страната която я твърди трябва да я докаже. В настоящия случай не са налице доказателства в този смисъл. Заявителят очевидно притежава непогасено по доб.волен начин вземане от длъжника, което последният е признал, а дългът за разноски е законова последица от основателността на възведената пред съд претенция. Съдебният състав е напълно наясно, че пред ВРС и ВОС има други п.изводства с подобен характер, с участието на един длъжник и защитавани от един представител заявители, както вп.чем години наред имаше искови спо.ве за суми по корекции или скрити регистри, но от това не може да се обоснове пряк извод за злоупотреба с права по делото. Показателно е че отделните вземания за такси спиране не са предявени в отделни п.изводства, за всяко от които да се претендира отделен адвокатски хнорар, а нап.тив – интересът на страната е защитен в едно п.изводство. По тези причини и съобразно приетото по предходния решаващ за случая въп.с, възражението не може да се зачете за доказано по делото и да бъде споделено, по правни съображения.