Определение № 2582 от 20.08.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2582 гр. София, 20.08.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно частно гражданско дело № 20261000502159 по описа за 2026 година взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.1 ГПК и се развива по частна жалба на „Метро България“ЕООД, чрез адв.К. К., насочена против Определение № 12840/12.06.2026 г., постановено по гр.д. № 3253/2026 г. по описа на СГС, ГО, с което исковата молба на частния жалбоподател, с която е предявен иск по чл. 2б от ЗОДОВ против Висшият съдебен съвет - съдийска колегия, за осъждането му солидарно с Административен съд София град да заплати на ищеца сумата 59 512,92 евро, представляваща обезщетение за причинени неимуществени и имуществени вреди в резултат на забавено правосъдие, е върната, като процесуално недопустима.

Поддържа се в жалбата, че атакуваното определение е неправилно, като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила - установените такива от чл.129 ГПК и чл.130 ГПК.

Поддържа се, че в условията на чл.130 съдът не бил оправомощен да преценява дали исковата молба е недопустима, поради липса на пасивна процесуална легитимация на ответника и респ. - да я върне на ищеца. В случай като процесния преценката дали посочените като пасивно легитимирани да отговарят по предявения иск лица налагало установяването, чрез доказване по надлежен ред в хода на съдебно дирене на фактите и обстоятелствата, относими към пасивната процесуална легитимация на ответника.

Адекватна преценка и произнасяне по посочения въпрос съдът можел да направи в решението си по делото или най-рано в доклада по делото след размяна на съдебните книжа. В случая отговорът на исковата молба, подаден от ВСС, не бил връчен на ищеца, което накърнявало правото му на защита.

Твърди се в мотивите на обжалваното определение първоинстанционният съд да се е позовал избирателно на част от мотивите на ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, постановено близо седем години преди влизане в сила на нормата на чл.2б, ал.1 ЗОДОВ - основанието на предявения иск.

Поддържа се тези мотиви да не отговарят на сегашната редакция на приложимия закон, както и на тълкуването му, извършено както от националния съд, така и от ЕСЗПЧОС, а СГС не издирил такава, вкл. и съдебна практика, довела до въвеждането на чл.2б ЗОДОВ.

Не се съобразил и с мотивите на ТР № 1/27.11.2023 г. по т.д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, постановено след влизане в сила на чл.2б ЗОДОВ, нито изложил конкретни мотиви относно 1 прилагането на последното, с оглед твърдените обстоятелства в исковата молба.

По подробно изложени доводи в подкрепа на тези оплаквания е поискано отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В отговора по жалбата насрещната страна поддържа правилност на обжалваното решение.

Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-ти състав, като съобрази данните по първоинстанционното дело, приема следното:

Предявената частна жалба е процесуално допустима, като депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от страна по висящото пред СГС дело – частният жалбоподател е ищец по първоинстанционното делото, срещу съдебен акт, подлежащ на последващ съдебен контрол по арг. от чл.274, ал.1, т.1 ГПК.

Разгледани по същество изложените оплаквания в жалбата за неправилност на определението на СГС в обжалваната му част настоящата инстанция приема за неоснователни, предвид следното:

Установимо е от данните по делото, че с исковата молба, по която е образувано първоинстанционното дело, „Метро България“ЕООД е предявило в условието на пасивно субективно съединяване осъдителен иск с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ против Административен съд София град /АССГ/ и Висшия съдебен съвет - съдийска колегия /ВСС - СК/, за осъждането им солидарно да му заплатят обезщетение в размер на 59 512,92 евро за причинени на дружеството вреди от забавено правосъдие, ведно със следващата се законна лихва.

В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че ищцовото дружество било страна по адм.д. № 12319/2013 г. по описа на АССГ, с докладчик съдия Р.

Б., чието разглеждане продължило неоправдано дълго - първото о.с.з. било проведено на 24.06.2014 г., а ход по съществото на делото бил даден на 21.07.2016 г. Съдия Б. не се произнесла със съдебен акт повече от три години след приключване разглеждането на делото, поради което ищцовото дружество депозирало жалба за бавност на 30.06.2018 г., която тя не администрирала до ВАС, нито постановила решение, за да отстрани забавянето.

Това поведение на съдията-докладчик довело до недопустимо забавяне на съдебното производство, по което ищецът бил страна, а и то не било единственото. ВСС, и по-точно СК на ВСС бил органът, който е назначил съдия Р. Б. в АССГ, поради което и следвало да носи отговорност за нейното непрофесионално отношение, изразяващо се в бездействие и неоправдано забавяне на множество дела, вкл. и това, по което страна е бил „Метро България“ЕООД. Нещо повече - наложено от председателя на АССГ наказание „забележка“ на съдия Б. за гореизложените неизпълнения на служебните й задължения било разгледано в ресорната комисия във ВСС, която на свое заседание не потвърдила налагането на посоченото наказание. След оспорване на това решение ВАС го отменил и като краен резултат наказанието на съдия Б. било потвърдено.

След като предприетите от органите на съдебната власт мерки срещу последната не дали резултат /защото били неадекватни/ в крайна сметка тя била освободена от заеманата от нея длъжност с решение на ВСС - СК, по протокол № 38/19.11.2019 г.

Поради последното по адм.д. № 12319/2013 г. бил определен друг съдия-докладчик, който го възобновил и в последствие постановил съдебен акт по съществото на спора.

Делото приключило окончателно на 26.03.2021 г., когато било постановено необжалваемото решение на ВАС по адм.д. № 8849/2020 г., с което решението на АССГ било потвърдено.

Поради изложеното е поискано да се ангажира отговорността и на двамата посочени от ищеца ответници - АССГ и ВСС - СК по предявения иск за репариране на причинените му вреди от нарушеното право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и е поискано те да бъдат осъдени солидарно да му заплатят претендираното обезщетение в размер на 59 512,92 евро, ведно с лихвата за забава върху търсената главница.

В отговора на исковата молба ответникът ВСС-СК, чрез процесуалния си представител, 2 е оспорил надлежната си легитимация по предявения иск с твърдения, че не е надлежно пасивно легитимиран да отговаря по него.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че ВСС-СК не е надлежно пасивно процесуално легитимирано да отговаря по предявения иск, основавайки се на задължителните постановки в т.6 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС в насока, че по иска, с който е сезиран, пасивно легитимиран е държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на вредата, е в трудови или служебни правоотношения, а в случая това е АССГ. Затова прекратил производството по делото по отношение на ВСС - СК.

Решаващият въззивен състав намира, че действайки по гореописания първоинстанционният съд не е нарушил установените от ГПК съдопроизводствени правила касателно правомощията му при сезиране с недопустим иск.

На първо място въззивната инстанция намира за необходимо да посочи, че мотивите на т.6 от ТР № 3/2004 г. на ОСГТК на ВКС са задължителни и за него, поради което и изложените доводи от първоинстанционния съд в насока надлежно пасивно процесуално легитимиран по предявения иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ в случая да е единствено АССГ изцяло се споделят.

Следва да се подчертае във връзка с оплакванията в частната жалба, че вкл. след изменението на ЗОДОВ, чрез приемането на чл.2б /ДВ бр.92/2012 г./, по въпроса относно надлежната пасивна процесуална легитимация по предявен иск с посоченото правно основание не е налице изменение на възприетото вече разбиране, че пасивно легитимиран по исковете за обезщетение за вреди причинени на гражданите и юридическите лица е винаги държавният орган- юридическо лице, с който съответното длъжностно лице, пряк причинител на вредата, се намира в трудови или служебни отношения.

Напротив - това разбиране продължава да се възприема трайно в съдебната практика и почива на общите постановки на делктното облигационно право, съобразно които отговорността е винаги за възложителя на работата тогава, когато трето лице е увредено при или по повод на изпълнението й.

Разгледани на плоскостта на приложимия материален закон - чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, тези постановки предпоставят пасивно легитимиран по предявен иск с посоченото правно основание да е държавния орган - конкретния съд /в случая АССГ/, с който прекия причинител /съдия Р. Б./ е била в служебни отношения. Последното, защото именно АССГ има качеството на възложител на работата на конкретния съдия, който правораздава в посочения съд - т.е. от името на последния и в качеството си на съдия в него.

ВСС-СК не е нито работодател, нито възложител на работата на съдиите в отделните съдилища, независимо че по арг. от чл.160 ЗСВ той избира, повишава, премества и освобождава съдиите от длъжност /с изключение на председателите на ВКС, ВАС и Главния прокурор/, както и че разполага с дисциплинарна компетентност по отношение на тях /арг. от чл.130 от Конституцията на РБългария/. По отношение на това разрешение е налице последователна практика на касационната инстанция, вкл. след 2012 г. /напр. Определение № 63 от 6.02.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 529/2014 г., I г. о., ГК/, а въпросите, разрешени с ТР № 1/27.11.2023 г. по т.д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС не се отнасят до пасивната легитимация по предявен иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ.

Ето защо и изводът на СГС, че вторият посочен от ищеца ответник по иска в случая ВСС - СК, не е пасивно процесуална легитимиран по предявения иск, е правилен и е основан на точното приложение на материалния закон.

Същият е изведен и при стриктно съблюдаване на приложените процесуални правила, установени от чл.127 - чл.130 ГПК, вкл. при съобразяване изложеното от ищецажалбоподател в обстоятелствената част на исковата молба.

Именно във връзка с наведените от „Метро България“ЕООД твърдения в исковата молба за поведение на съдия, правораздавал в АССГ, които не е изпълнявал добросъвестно служебните си задължения, от което именно поведение са произтекли вреди за ищеца, се извежда и процесуалната легитимация на ответника АССГ. На тях е основано и искането за присъждане на парично обезщетение за понесените вреди, причинени му от недопустимо забавяне на съдебното производство, по което ищецът бил страна.

3

Ето защо и в случая надлежно пасивно процесуално легитимиран е единствено АССГ, а ответникът ВСС- СК не е субституент на държавата в ангажиране на отговорността й да носи гражданска отговорност за поведение, свързано с изпълнение на служебните задължения на определен съдия, от което следва, че предявеният иск срещу него е недопустим.

При това положение решаващия съд няма задължение да образува и да движи производство по недопустим иск, а образуваното, като недопустимо, подлежи на прекратяване във всеки един етап от производството, когато съдът констатира недопустимост на предявения иск - било то при проверка на исковата молба или по-късно в хода на процеса - в случая, след размяна на книжата.

За процесуалната допустимост на производството съдът е длъжен да следи служебно във всеки един етап от производството и процесуалното поведение на останалите участници в него е без значение за посоченото му задължение. В този смисъл и обстоятелството, че на ищеца не е връчен препис от отговора на исковата молба, няма отношение към правилното разрешаване на процесуалния въпрос относно допустимостта на производството спрямо ответника ВСС - СК. С невръчване на отговора на исковата молба не се е нарушило правото на защита на ищеца-жалбоподател, защото с постановяване на обжалваното определение първоинстанционният съд е упражнил предоставените му от ГПК правомощия сам да извърши проверка на допустимостта на производството по делото по реда на чл.130 ГПК, за което процесуалните действия, извършени от страните след подаване на исковата молба, са ирелевантни.

Разпечатката съдържа 42 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e0a21631-8d67-468a-882a-a4aa76756f3a