Определение № 104 от 20.02.2024, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 104 гр. Монтана, 13.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Аделина Тушева

Таня Живкова като разгледа докладваното от Таня Живкова Въззивно частно гражданско дело № 20241600500057 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 413, ал. 2 от ГПК, образувано по частна жалба на „ххххххх А Д против разпореждане № 33 от 04.01.2024 г. по ч. гр. д. № 17 /2024 г. по описа на РС Монтана, с което е отхвърлено искането на заявителя „ххххххххАД в частта за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 410 ГПК срещу А. Н. Г. за следните суми: 216,77 лева договорна лихва , както и относно сумата 1 326,20 лева - възнаграждение по гаранционна сделка, както и относно сумата 12 лева - разходи и такси за извънсъдебно събиране, както и относно сумата 199,78 лева - мораторна лихва върху главницата за периода от 23.01.2023 г. до 19.12.2023 г., произтичащи по Договор за паричен заем №ххххх от 24.03.2022 г. и договор за предоставяне на гаранция хххх от 24.03.2022 г. между заемателя и “ххххх“ ЕООД

Жалбоподателят хххх“ ООД обжалва разпореждането само в частта, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение относно възнаградителната и законната лихва. Подчертава, че ГПР е договорен на 47,89 %, което е в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. ГПР включва в себе си договорната лихва наред с други преки и косвени разходи, комисиони и възнаграждения. Законодателството не съдържа ограничение за максималния размер на договорната лихва, а само на ГПР и след като в случая възнаградителната лихва по конкретния договор не надвишава ГПР, то тя е законосъобразно опредЕ.. Твърди,че в случая с оглед представените доказателства не следва да се приеме,че при сключване на договора не е налице нарушение на добрите нрави при определяне на лихвите, тъй като същите са предмет на свободно договаряне .Жалбоподателят моли разпореждането да бъде отменено в атакуваната част и вместо него МОС да постанови издаване на заповед за изпълнение и за тази сума.

Доказателствата по делото са писмени.

Съдът,като обсъди събраните писмени доказателства във връзка с изложените в жалбата доводи , приема за установено следното:

Частната жалба е подадена в законния срок от легитимирано да обжалва лице, поради което е процесуално допустима, но по същество е неоснователна.

1

Производството по ч. гр. д. № 17/2024 г. по описа на РС – Монтана се е развило по заявление на хххххххх“ АД за издаване на заповед за изпълнение срещу срещу А. Н. Г. за следните суми :1380,38 лева - главница, ведно със законната лихва от 03.01.2024 г.; 216,77 лева - възнаградителна лихва за периода 03.04.2022 г. до 22.01.2021 г.; 1 326,20 лева възнаграждение по гаранционна сделка, 12 лева - разходи и такси за извънсъдебно събиране, 199,78 лева - мораторна лихва върху главницата за периода от 23.01.2023 г. до 19.12.2023 г.

Заповедният съд ,изследвайки Договор за паричен заем № ххх от 24.03.2022 г . и договор за предоставяне на гаранция ххххот 24.03.2022 г. между заемателя и “ххххххЕООД /които формално представляват самостоятелни договори, но следва да се разглеждат като едно цяло/ е приел,че договорът за кредит е недействителен, като е изложил подробни съображения в тази насока ,поради което и е уважил искането само по отношение на главницата , а в останалата част е отхвърлил същото.

Въззивният съд, като извърши собствен анализ на представения договор за кредит, намира, че той съдържа неравноправни клаузи и достигна до същия краен извод като МРС, поради което потвърждава разпореждането в обжалваната част.

По делото няма спор че ответното дружество е небанкова финансова институция по чл. 3 от ЗКИ, която отпуска кредити със средства, набрани не чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, а ищцата от друга страна е физическо лице, което при сключване на договора не е действало в рамките на осъществявано от него професионална или търговска дейност. Следователно страните имат качествата на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК и потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, а договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.1 от същия закон.

Настоящата частна жалба не касае разпореждането, в частта, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по отношение на сумата 1300 лв.,дължима по договор за предоставяне на гаранция 4437547 от 24.03.2022 г. между заемателя и “хххххЕООД , н о съдът ще се спре на същия, тъй като това е от значение за извършване на преценката за действителност на договора за потребителски кредит и вероятността за наличие на неравноправни клаузи, които влияят върху преценката за дължимостта на претендираните вземания.

По отношение на валидността на сключения договор за паричен заем настоящият състав в синхрон с гореизложените съображения категорично споделя изводите на РС, че сключеният между "ххххх АД и длъжника договор е недействителен .

Договорът за предоставяне на гаранция има акцесорен характер по отношение на договора за паричен заем. Договорът за гаранция няма характер на потребителски договор, тъй като е сключен между две търговски дружества. Дружеството – гарант "хххх ЕООД е търговско дружество, вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие, а съобразно разпоредбата на пар. 13 от ДР на ЗЗП - потребител е физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Договорът за предоставяне на гаранция обаче има пряка връзка с договора за паричен заем, сключен е, за да се поеме задължение да се поръчителства/гарантира по договора за паричен заем между физическо лхххххххххх ххххАД/, сключило договора с длъжника, като част от своята търговска дейност в частния сектор.

Поради това длъжникът има качеството потребител по този договор и заповедният 2 съд следва служебно да прецени дали искането се основава на неравноправни клаузи от договора. В тази връзка, макар и всеки един от договорите, представени на съда със заявлението по чл. 410 от ГПК, а именно: договорът за кредит – паричен заем и договорът за предоставяне на гаранция , формално да представляват самостоятелни договори, при внимателния им анализ се установява договорна обвързаност между кредитора и поръчителя, което е видно както от уговорката за сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя ЮЛ – гарант (сключването на договора за гаранция в същия ден), така и от изричната уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по основното задължение по кредита, изрично посочено в чл. 3, ал. 3 от договор за предоставяне на гаранция . В този смисъл дългът по кредитното правоотношение, с така уговорените акцесорни плащания следва да се разглеждат като едно цяло, тъй като е видно, че задължението към гаранта е неделимо от основното задължение по кредитното правоотношение. От формулировката на клаузата на чл. 4 от представения със заявлението договор за паричен заем следва, че потребителят сам избира дали да предостави обезпечение по кредита и ако да - съгласно клаузата може да избира между поръчителство от две физически лица, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. При внимателен прочит на всички текстове от договора следва, че ако поръчителят е заявил обезпечение чрез поръчителство с одобрено от заемодателя "ххххх АД юридическо лице - дружество - гарант, то заявлението му за сключване на договора за кредит се разглежда и одобрява преоритетно.

Тоест, налице е неравноправно третиране на бъдещи клиенти на кредитора с оглед на срока на разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с поръчителство на ЮЛ - дружество гарант, което освен това и следва да е одобрено от кредитодателя. Клаузите относно обезпечеността на кредита не сочат на доброволност при избора на обезпечение, дори напротив. Освен всичко изложено се налага и извода, че в конкретния случай договорът за гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК, изискване към доставчика на финансова услуга - да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. В конкретния случай ситуацията е точно такава. Потребителят, с оглед голямото различие в сроковете за разглеждане на обезпечени и необезпечени кредити, е житейски оправдано и нормално да предпочете обезпечения кредит, който обаче се предлага с поръчителство от одобрено от кредитодателя ЮЛ – дружество гарант, т. е. в случая се установява наличие на клауза, която е съставена предварително и върху съдържанието на която потребителят не би могъл да влияе. Отделно 3 от това, уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция се дължи, независимо дали отговорността на гаранта ще бъде ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не, като възнаграждението е почти равно на 1/2 от задължението, което длъжникът следва да върне по договора за паричен заем, поради което правилно първоинстанционния съд е отхвърлил заявлението изцяло. Недействителността на сключения договор за паричен заем води и до недействителност на облигационни договори във връзка с него, в т. ч. на договорът за предоставяне на гаранция между "хххх АД и длъжника и на самия договор за гаранция между "хххххх" АД и "хххх" ЕООД. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че по делото липсват доказателства хххххх" ЕООД да е изпълнило задължението си към "ххххх" АД по сключения помежду им договор в уверение на това, че задълженията на кредитополучателя по сключения договор за паричен заем са погА.и от гаранта. Такива доказателства биха били единствено банкови платежни документи, каквито по делото не са представени. Договорът за цесия, въз основа на който заявителя претендира процесните суми със заявлението, предполага действително съществуващо вземане към момента на сключването на цесията, което в случая не е налице.

При положение, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, гаранта не може да прехвърля на заявителя "хххххЕАД права, с които не разполага.

Следва да се отбележи също така,че размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранцията е включена като падежно вземане. По този начин се заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 от ЗПК при определяне ГПР ,който от посочения в Договора 47,89 % нараства значително и безспорно ще надвиши много повече от пет пъти размера на законна лихва /чл.19, ал.4 ЗПК/ .