Решение № 463 от 03.04.2026, Административен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 463

Габрово, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Габрово - II състав, в съдебно заседание на първи април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Съдия:

ЕМИЛИЯ КИРОВА-ТОДОРОВА

При секретар РАДИНА ЦЕРОВСКА като разгледа докладваното от съдия ЕМИЛИЯ КИРОВА-ТОДОРОВА административно дело № 20267090700079 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Делото е образувано по Жалба с вх. № СДА-01-513 от 04.03.2026 г., подадена от И. Л. В. от [населено място], с [ЛНЧ], против Заповед № ЗСПД/Д-ЕВ С/75/03.02.2026 г. на директора на Дирекция «Социално подпомагане», Севлиево.

С процесния административен акт на жалбоподателката е отказано отпускането на месечна помощ на родител /осиновител/, отглеждащ деца с трайни увреждания за детето В. В. за месец януари, 2026 г., т.к. е счетено, че семейството не отговаря на условията по чл. 3 от ЗСПД – изисква се постоянно пребиваване в страната, а съгласно чл. 16 от Директива 2004/38/ЕО на ЕП и Съвета от 29.04.2004 г. «семейството може да има право на постоянно пребиваване в страната, но лицата все още са с продължително такова».

Заповедта е обжалвана по административен ред и по нея е произнесено Решение№ 07-РД04-0062 от 16.02.2026 г. на директор РДСП Габрово, с което тя е оставена в сила. Според решаващия орган за да се получи исканото плащане е необходимо лицето да има право на постоянно пребиваване в Република България, каквото майката и детето нямат.

Жалбата е подадена на 27.02.2026 г. чрез административния орган – в законния срок. Като подадена от заинтересовано лице против подлежащ на съдебно оспорване ИАА, тя се явява редовна и допустима, поради което следва да се разгледа по същество относно нейната основателност.

Жалбоподателката се мотивира с чл. 2, чл. 3 и чл. 27 от Конвенцията на ООН за правата на детето, както и с чл. 5, ал. 4 от КРБ. Твърди се, че родителите и детето са френски граждани със статут на продължително пребиваване в Република България. Детето е с трайно увреждане, удостоверено с медицински документ – Решение на ТЕЛК, с призната степен на увреждане от 85% пожизнено и е ученик в дневна форма на обучение за настоящата учебна година. Майката е назначена за негов личен асистент и семейството е адресно регистрирано в [населено място].

Жалбата е депозирана в законния срок от заявителката и като подадена от заинтересовано лице, участващо в административното производство против подлежащ на съдебно оспорване пред административен съд индивидуален административен акт /ИАА/ същата се явява редовна и допустима, с оглед на което е разгледана по същество относно нейната основателност.

В проведеното по делото открито съдебно заседание жалбоподателката, редовно призована, се явява лично и с адвокат М. Д., които поддържат жалбата.

Ответната страна се представлява от З. Н. Л. – директор Дирекция «Социално подпомагане» - Севлиево.

За да се произнесе по основателността на жалбата съдът взе предвид от правна и фактическа страна следното:

Производството е започнало въз основа на Заявление-декларация, подадено от И. В. Л. до директор ДСП – Севлиево от 20.01.2026 г. за отпускане на месечна помощ за отглеждане на дете с трайно увреждане по чл. 78д от Закона за семейните помощи за деца /ЗСПД/.

Съгласно тази разпоредба, месечни помощи за отглеждане на дете с трайно увреждане до [възраст] възраст и до завършване на средното образование, но не по-късно от [възраст] възраст, се предоставят на родители (осиновители), когато отглеждат деца с трайни увреждания, независимо от доходите на семейството, при условие че „детето живее постоянно в страната“ и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Тези помощи целят да подпомогнат семействата в отглеждането на децата с трайни увреждания в семейна среда и тяхното социално включване.

Административният орган се е мотивирал с липсата на задължителна предпоставка за отпускане на помощта – детето не живее постоянно в държавата.

Детето, за което е заявена помощта, е В. В. Л., родено на 10.10.2010 г. По делото не е налице спор, че същото е освидетелствано и е издадено експертно решение на ТЕЛК № 90142 от 10 заседание от 15.01.2026 г. при УМБАЛ „Пловдив“ АД, [населено място], с което е призната степен на увреждане от 85% при водеща диагноза „детски аутизъм“. Детето е с родители – майка – настоящата жалбоподателка и баща – П. Н. Ш. М. В., видно от приложеното копие на Акт за раждане от 08.07.2022 г. Двамата родители имат право на продължително пребиваване в България. Детето учи в редовна форма на обучение в училище в страната. Към подаване на заявлението и постановяване на процесния ИАА то е непълнолетно. Майката е назначена по трудов договор, сключен с О. С. на 28.01.2026 г., като личен асистент на сина си В.. Семейството живее под наем в [населено място], за което представя наемен договор.

И. Л. притежава документ за продължително пребиваване № ********* от 05.08.2022 г. с валидност до 28.07.2027г. в Република България и е френски гражданин. Жалбоподателката не твърди, че член от семейството й има българско гражданство, нито право на постоянно пребиваване в България, но като живееща от три години в България с цялото семейство намира, че помощ за детето си с увреждания следва да й бъде изплащана тук, където то живее и учи и където тя полага грижи за него като родител и социален асистент.

Страните не оспорват гореизложените факти, потвърждават ги в проведеното открито съдебно заседание. Спорът е от правно естество – дали така посочения статут на майката и детето дават право да се получава съответния вид помощ.

Съгласно легалната дефиниция, установена в разпоредбата на § 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗСПД, "лице, живеещо постоянно в страната" е лице, което пребивава на територията на страната повече от 183 дни в рамките на 12 месеца. За такъв статут не се изисква постоянно пребиваване. По делото няма спор, че това фактическо условие е спазено. И двамата родители на В. имат продължително пребиваване в Република България, а той е член на тяхното семейство. Липсата му не е изтъкната като аргумент за постановения отказ. Т.е. в случая не е налице изискване за отпускане на помощта само на лица с постоянно пребиваване в страната. Изискването е лицето да живее постоянно в страната, което изисква не официален статут на постоянно пребиваване, а е от значение периода на пребиваването му фактически у нас. Според чл. 33 от ЗЧРБ разрешението за продължително пребиваване се издава за срок от една година. Продължителното пребиваване в България дава право на гражданите на ЕС и членовете на техните семейства на равно третиране с българските граждани по отношение на работа, образование и социално подпомагане.

Цитираната норма на чл. 16 от Директивата регламентира друго положение – кога гражданите на ЕС имат право на постоянно пребиваване, но не и кога се счита, че те „живеят постоянно в страната“ и какви конкретни социални права имат.

Съгласно нормата на чл. 24, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България, разрешение за продължително пребиваване, каквото има майката могат да получат чужденци, които притежават виза по чл. 15, ал. 1. Това е виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни, която може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България на едно от основанията, посочени в този закон. В случая разрешението е за продължително такова и то вече е налице. Разпоредбите на ЗСПД във връзка с предоставянето на исканата помощ следва да се тълкуват в съответствие с Конвенцията за правата на детето (Конвенцията; ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г. - ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г., обн., ДВ, бр. 55 от 12.07.1991 г., в сила от 03.07.1991 г.), която по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. Според чл. 2, § 1 от Конвенцията държавите - страни по нея зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Едно от основните права, признати от Конвенцията, е правото на жизнен стандарт. В чл. 27, § 1 от Конвенцията е предвидено, че държавите - страни по нея признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3 – че държавите - страни, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. С предоставянето на предвидените в ЗСПД семейни помощи се цели подпомагане отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях, каквато се явява майката.

Следва да се вземе предвид и това, че членовете на семейството са граждани на ЕС и за тях и държавите-членки важи законодателството на Съюза.

Съгласно съображение 15 от приложимата Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, задълженията на държавите – членки по тази директива следва да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея. В чл. 3, § 2 от Директивата е предвидено, че държавите-членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация, а съгласно чл. 13, § 2 държавите- членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила.

От анализа на описаната, приложима нормативна уредба следва да се направи извод, че децата ползващи се от временна закрила, не могат да се поставят в по-неблагоприятно положение от останалите деца /граждани на Р. България, чужденци със статут на бежанец или хуманитарен статут, чужденци с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Р. България, чужденци, на които е предоставено убежище, лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна/. Семейните помощи са сред основните помощи, гарантиращи правото им на жизнен стандарт в съответствие с техните висши интереси, поради което семействата им и/или лицата, полагащи грижи за тях, не могат да бъдат изключени от кръга на правоимащите по чл. 3, т. 5 от ЗСПД. Ограниченията предвидени в цитираната разпоредба, не съответстват както на Конституцията на РБ и Конвенцията, така и на Директивата, поради което и на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от КРБ и принципа на примата на общностното право, следва да останат неприложени.

По изложените съображения съдът намира, че процесната заповед е незаконосъобразна и на основание чл. 172, ал. 2, пр. 2 от АПК следва да бъде отменена. На основание чл. 173, ал. 2 от АПК преписката следва бъде изпратена на директора на ДСП – Севлиево за ново произнасяне по заявлението-декларация на И. В., при съобразяване с гореизложените мотиви, като предвид чл. 174, изр. 1 от АПК се определи и срок за произнасянето. Съдът намира, че срокът следва да бъде 14-дневен, считано от датата на получаване на заверен препис от решението.

При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК Агенцията за социално подпомагане (юридическото лице, в чиято структура е органът ответник) следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателката направените от нея разноски по делото за държавна такса в размер на 5.11 евро, както и да заплати 250.00 евро адвокатско възнаграждение за оказаната адвокатска помощ. При определянето на размера на адвокатското възнаграждение съдът съобрази, че делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност, и вида и обема на осъществените процесуални действия във връзка с предоставяне на адвокатската услуга, както и решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, в съответствие с което регламентираното в чл. 38, ал. 2 от ЗА ограничение, чрез посочване на установен минимум на размера на възнаграждението, не намира приложение.