Решение № 521 от 11.07.2026, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 521 гр. Перник, 11.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симона Пл. Колева при участието на секретаря МИХАЕЛА М. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Симона Пл. Колева Гражданско дело № 20261720101178 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.

Образувано е по искова молба на И. С. Г. срещу „Булглас“ ЕООД.

Ищецът твърди, че на 26.06.2023 г. между страните бил сключен договор за заем, по силата на който ищцата предоставила в заем на ответното дружество сумата от 9900 лева, които ответното дружество се задължило да й върне до 31.12.2024 г., при уговорена месечна лихва 0,5%. Въпреки множеството разговори и обещания сумата не била върната на падежа.

При изложените твърдения и след допуснато по реда на чл. 214 ГПК изменение на петитума се иска ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 5061,79 евро – главница по договор за заем, сключен на 26.06.2023 г., както и сумата от 759,27 евро – договорна лихва за период от 30 месеца – от м. юли 2023 г. до м. декември 2025 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.

Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1 ГПК, изразява становище за недопустимост на предявените искове с мотиви, че има договорни правоотношения с „Регас Консулт“ ООД, чийто управител е И. Г., а не с ищцата като физическо лице. По същество исковете се оспорват като неоснователни. Твърди се, че представляваното от ищцата дружество „Регас Консулт“ ООД дълги години е водело счетоводството на ответника „Булглас“ ЕООД, като управителят на ответника периодично заплащал счетоводните услуги, без да получава отчетни документи от фирмата изпълнител.

Така през юни 2023 г. се натрупали „евентуални задължения“ на ответника към дружеството „Регас Консулт“ – без да бъдат установени по основание и размер. Тъй като предстояло годишно счетоводно отчитане и ответникът се намирал в условията на крайна нужда, приел, че „дължимите“ от него суми възлизат на 9600 лв. – за която сума и му била издадена фактура от „Регас Консулт“ ООД. В този смисъл твърди, че на ответника не е бил предоставян какъвто и да е заем – от ищцата или представляваното от нея дружество, нито ответникът реално бил получил въпросната заемна сума.

Поддържа се, че претендираните от ищцата неустойки под формата на лихви са 1 прекомерни, като освен това се претендират и лихви върху лихви, във връзка с което се иска съдът да ги приеме за нищожни, а исковете – за неоснователни. Моли претенциите да бъдат отхвърлени, като претендира разноски.

Възражението за недопустимост на исковите претенции предвид липсата на договорни правоотношения между ищцата и ответника, съдът намира за неоснователно, което становище е обективирано и в определението, постановено по реда на чл. 140 ГПК.

Процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете страни следва не от някакви обективни факти, които подлежат на доказване, а единствено от правното твърдение, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. Когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежната страна, той трябва да изхожда от правото, така както то се претендира или отрича от ищеца, като действителното правно положение подлежи на установяване едва с акта по съществото на спора.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд Перник е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари /или други заместими вещи//, а заемателят се задължава да върне заетата сума /или вещи от същия вид, количество и качество/. Договорът за заем за потребление (паричният заем) е неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден в зависимост от обстоятелството дали е уговорена възнаградителна лихва, и комутативен правните последици настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка - уговорената парична сума, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Необходимо е постигане на съгласие относно всички съществени елементи на договора – заем одателят да се съгласи да предостави паричните средства, размер на заетата сума, съгласие на заемателя да се задължи да върне парите, като е необходимо и уговорената сума да бъде реално предадена на заемателя. Договорът за заем се счита сключен с постигане на съгласие и предаване на паричната сума. Законът не предвижда особена форма на договора, поради което същият може да бъде сключен и устно, като писмената форма е само форма за доказване.

Основателността на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение по договор за заем, елемент от съдържанието на което е задължението на заемателя да върне сумата, предмет на договора, настъпила изискуемост на задължението и релевирано от длъжника неизпълнение на същото. С оглед общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за заем, предаването на заемната сума на заемополучателя, уговорения падеж и изтичането на срока на договора, наличието на валидно постигната договореност между страните за заплащане на договорно възнаграждение, както и размера на вземанията.

От представения договор за паричен заем от 26.06.2023 г. се установява, че на посочената дата И. Г. като заемодател и „Булглас“ ЕООД като заемател, представлявано от С.С.Г., са сключили договор, по силата на който заемодателят предава на заемателя сумата в размер на 9900 лева, а заемателят се задължава да върне заемната сума и да плати възнаграждение на заемодателя. В чл. 2 от Договора е уговорено, че заемателят дължи 2 възнаграждение на заемодателя под формата на месечна лихва в размер на 0,5% от заемната сума. Уговорен е падеж 31.12.2024 г., до който заемната сума следва да бъде върната. С чл. 6 е уговорена и неустойка в размер на 1% от заемната сума за всеки просрочен ден, ако същата не бъде върната в уговорения срок.

В тази връзка съдът намира за установено твърдението в исковата молба за възникнало между страните заемно правоотношение с твърдените в исковата молба права и задължения, включително задължението на ответника за връщане на получената парична сума в уговорения срок.

По делото е представен Разходен касов ордер от същата дата – 26.06.2023 г., издаден от И. Г., на който е отразено, че сумата от 9900 лв. се брои на С.С.Г. – като представител на „Булглас“ ЕООД, а в основание е посочено „паричен заем, съгласно договор от 26.06.2023 г.“ РКО за сумата от 9900 лв. е подписано както за лицето, броило сумата, така и за лицето, получило сумата, като подписите на посочения документ не са оспорени. В тази връзка намира за установен факта на реалното предаване от страна на ищцата на представител на ответното дружество на сумата от 9900 лв.

В тази връзка ответникът е релевирал правоизключващи възражения, че представляваното от ищцата дружество „Регас Консулт“ ООД дълги години е водело счетоводството на ответника „Булглас“ ЕООД, като през 2023 г. се натрупали „евентуални задължения“ на ответника към дружеството „Регас Консулт“ – без да бъдат установени по основание и размер, като с оглед предстоящото годишно счетоводно отчитане и ответникът се намирал в условията на крайна нужда, приел, че „дължимите“ от него суми възлизат на 9600 лв. – за която сума и му била издадена фактура от „Регас Консулт“ ООД.

По делото е представена фактура № 359 от 06.06.2023 г., издадена от „Регас Консулт“ ООД, подписана от И. Г. на „Булглас ЕООД“, подписана от С.С., на стойност 9600 лв. за счетоводни услуги и ГФО за 2022 г. По делото обаче не са ангажирани други доказателства, съгласно разпределената доказателствена тежест, в подкрепа правоизключващите твърдения на ответника за липса на заемни правоотношения по договор за заем между него и ищцата, за трайни търговски отношения, както и за различно основание за разместване на процесните имуществени блага – още повече, че размерът на сумите и датите на издаване на фактурата и процесния договор се разминават.

В тази връзка съдът намира, че по делото е установено възникването на облигационно правоотношение, по силата на договор за заем, поради което за заемополучателя е възникнало задължение да върне заемната сума при уговорените условия и срок.

По правилата за разпределянето на доказателствената тежест в гражданския процес изпълнението на правните задължения следва да се установи от страната, която навежда този положителен факт – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, чрез пълно и главно доказване. Този правен извод се извежда и от правната норма, регламентирана в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка, за да се снабди с писмено доказателство, установяващо точното и добросъвестно изпълнение на своето правно задължение. Тъй като ответникът не установи до края на устните състезания, че е изпълнил своето парично задължение, породено от процесния договор за заем, за връщане на заетата сума в размер на 9900 лева, предявеният главен иск следва да бъде уважен изцяло, а сумата – присъдена в равностойност в евро при прилагане на фиксирания валутен курс на българския лев към еврото – 1 EUR = 1.95583 BGN и закръгляване, съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България.

По отношение иска за заплащане на договорна лихва:

Съгласно чл. 240, ал.2 ЗЗД заемателят дължи лихва, ако това е уговорено писмено. В случая с чл. 2 от Договора е уговорено, че заемателят дължи възнаграждение на заемодателя под формата на месечна лихва в размер на 0,5% от заемната сума (тоест по 49,5 лв. месечно, определени по изчислителен път).

В тази връзка ответникът е релевирал възражения, че претендираните от ищцата неустойки под формата на лихви са прекомерни, като освен това се претендират и лихви върху лихви, във връзка с което моли съда да приеме клаузата за нищожна и да отхвърли 3 иска.

По икономическата си същност възнаградителната лихва представлява възнаграждение (цена), което се дължи за ползването на парична сума определено време и и представлява своеобразно възнаграждение на заемодателя за предоставената в заем парична сума. Още в класическото римско право като fructus е разбирана и лихвата, която се формира от дадени в заем пари – т. нар. граждански плодове. Лихвите са граждански плодове и имат както акцесорен характер, така и относителна самостоятелност. Заплащането на възнаградителните лихви не е обвързано с неизпълнение на главното задължение – те се дължат и когато заетата сума е върната от длъжника на падежа.

Срещу това, че заемодателят се лишава временно от парите си, той получава еквивалентно благо - лихва, поради което последната се определя като „възнаградителна“.

Поначало не е изключена възможността да е налице нищожност на договорната клауза за възнаградителна лихва поради липса на подобна еквивалентност на престациите и противоречие с добрите нрави, макар страна по сделката да е търговец, но границата на максималния размер на възнаградителната лихва по сделки между търговци, отвъд която същата би могла да се приеме за нищожна поради противоречие с добрите нрави, следва да бъде по-висока от тази, приложима към договорите между граждани. Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация – заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен и др.