Решение № 4519 от 26.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4519 гр. София, 26.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Хрипсиме Мъгърдичян

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100510695 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 16.03.2023 год., постановено по гр.дело №24436/2022 год. по описа на СРС, ГО, 177 с-в, е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Р. Ж. Б. срещу „ОББ И.“ ЕАД /с предишно наименование „И.“ АД/ иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 10 000 лв. – прехвърлено на ищеца вземане от трето лице „К.Т.“ ЕООД към ответника, представляващо част от дадена на отпаднало основание първоначална вноска в размер на 1 992 744.85 евро по силата на развален договор за финансов лизинг на недвижим имот с опция за прехвърляне право на собственост №13867/А от 19.02.2008 год., сключен между „К.Т.“ ЕООД и „ОББ И.“ ЕАД /с предишно наименование „И.“ АД/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.02.2022 год. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №10611/2022 год. по описа на СРС, ГО, 177 с-в/ до окончателното й изплащане, като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото за възнаграждение за един адвокат в размер на 996 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Р. Ж. Б.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд бил възприел, че мотивите на предходно постановено между страните арбитражно решение се ползват със сила на пресъдено нещо и са решили повдигнатия пред настоящия съд спор.

Безспорно мотивите на решението съдържали редица юридически или доказателствени 1 факти, но те не се ползвали със задължителна сила по отношение на тези факти и доказателствената сила на мотивите можела да се опровергава и доказва с всякакви доказателствени средства във всяко следващо съдебно производство между същите страни.

Мотивите нямали задължителната сила на решението и те не обвързвали друг съдебен състав с изложеното в тях. В разпоредбата на чл. 236 ГПК било уредено съдържанието на съдебното решение като с ал. 2 било въведено изискването съдебното решение да бъде мотивирано, като аналогично било и изискването на чл. 41 ал. 1 ЗМТА относно арбитражното решение. С тези разпоредби било направено ясно разграничение между двете понятия – решение и мотиви, което от своя страна означавало, че решението и мотивите на съда били две различни неща. Разбира се, те били неразривно свързани помежду си, тъй като не можело да съществува в правната действителност решение без мотиви и мотиви без решение. Мотивите имали за цел да посочат съображенията на съда, поради които той бил достигнал до дадено заключение, съдържащо се в диспозитива на решението. Мотивите на съдебния /арбитражния/ акт представлявали формираната воля на съда, а диспозитива – нейното външно изразяване. Следователно под съдебно /арбитражно/ решение следвало да се разбира тази част от съдебния акт, с която съдът се произнасял по съществото на спора въз основа на вече формираната си воля. Сами по себе си мотивите на съдебния /арбитражния/ акт не отразявали волята на съда по съществото на повдигнатия пред него правен спор, а само начина на формиране на тази воля, поради което не се ползвали със сила на присъдено нещо и не били задължителни за страните. За последните било задължително решението на съда относно спора между тях. Силата на пресъдено нещо и доказателствената сила на мотивите на решението се различавали. Докато силата на пресъдено нещо важала само относно спорното право между страните по делото и не можела да се оборва инцидентно, то доказателствената сила важала относно фактите, потвърдени или отречевни с мотивите, противопоставима била на трети лица и можела да се оборва инцидентно. Със сила на пресъдено ще се ползвало само решението, а с доказателствена сила – мотивите. В тази връзка следвало да бъдат съобразени разясненията по т. 18 от Tълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 год. на ОСГК на ВКС. В този смисъл повдигнатият пред първоинстанционния съд спор бил предявен за първи път и следвало да бъде решен по същество. На следващо място сочи, че СРС неправилно бил възприел фактическата обстановка по делото. Доказано било, че лизингодателят бил получил изцяло построена сграда от избрания строител, същата била въведена в експлоатация с акт. 16, като една значителна част от нейната стойност била заплатена на строителя. В случая от значение бил фактът на прекратяване на договора за строителство /строителят бил свързано с праводателя на ищеца лице/ и след окончателното прекратяване на договора за строителство през 2020 год. възниквал правният интерес от предявяване на настоящата претенция. Към датата на предявяване на иска лизингодателят бил изцяло собственик на построената сграда и чрез принудително изпълнение насочено срещу строителя и лизингополучателя бил влязъл във владение на същата, като упражнявал и към настоящия момент правото на собственост в неговия пълен обем. Същевременно по делото било безспорно установено, че праводателят на ищеца бил заплатил първоначална лизингова вноска в огромен размер и последващите многократни месечни лизингови вноски 2 по предмета на лизинговия договор. Първоначалната лизингова вноска била напуснала патримониума на праводателя на ищеца и била постъпила в патримониума на ответника на основание, което към момента на прекратяване на договора за строителство вече било отпаднало. Безспорно било налице разместване на имуществени блага между праводателя на ищеца и ответника. В случая праводателят на ищеца бил заплатил първоначалната лизингова вноска и за него било настъпило обедняване, доколкото за в бъдеще нямало да получи никаква насрещна престация за платената сума. В същото време ответникът се бил обогатил с постъпването на сумата в неговия патримониум и едновременното задържане в неговия патримониум на построената сграда и упражняването от негова страна върху нея в пълен обем на правото на собственост. Налице била и причинно-следствена връзка между обедняването на праводателя на ищеца и обогатяването на ответника. Освен това лизингополучателят /праводател на ищеца/ изобщо никога не бил получавал лизинговата вещ, не бил ползвал същата по предназначение и никога не бил реализирал блага и ползи от същата. В същото време само и единствено бил обеднял с размера на първоначално платената и размера на последващите лизингови вноски. Лизингодателят през цялото време бил собственик на лизинговата вещ /недвижимия имот/, като понастоящем придобивал блага от ползването на значителна част от същата и по този начин се бил обогатил. С оглед спецификата на договора за лизинг, но и с оглед на конкретния изцяло различен, специфичен лизингов договор, така и с оглед установената фактическа обстановка, праводателят на ищеца не разполагал с никакъв друг иск, с който можел да защити своите права и да възстанови патримониумите състоянието в което били преди неоснователното обогатяване, а само и единствено чрез провеждане на настоящия иск – чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Съответно със същите права и същите процесуални възможности разполагал и ищецът, който съгласно сключения договор за цесия, бил придобил възникналото вземане с всички негови принадлежности, изтекли, не изтекли лихви и т.н. Неправилен бил изводът на СРС, че договорът за цесия е нищожен на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД. Трайната и безпротиворечива практика на ВКС приемала, че вземането при наличие на осъществило се в обективната действителност неоснователно обогатяване възниквало от момента, в който то се било осъществило или от настъпване впоследствие на друг юридически факт /в случая договор за строителство/, на основание на който вземането възниквало. Вземането за неоснователно обогатяване можело да бъде предмет на договор за цесия. Следователно доказана била активната легитимация на ищеца. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „ОББ И.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че „К.-Т." ЕООД не притежавало вземане към ответника за връщане на посочената първоначална вноска към момента на сключване на процесния договор за цесия през 2020 год., което от своя страна обуславяло нищожност на процесния договор за цесия, поради липса на предмет.

Неоснователно било възражението на жалбоподателя, че повдигнатият пред първоинстанционния съд спор бил предявен за първи път и следвало да бъде решен по 3 същество, защото арбитражното решение, постановено по ВАД № 487/2013 год., по описа на АС при БТПП, не се ползвало със сила на присъдено нещо. В диспозитива на окончателното решение от 30.03.2015 год., постановено по посоченото арбитражно дело, точно и ясно било посочено, че се отхвърлят изцяло предявените от „К.-Т." ЕООД срещу „И." ЕАД /със сегашно наименование „ОББ И." ЕАД/ искове за заплащане на суми по договор за финансов лизинг на недвижими имоти с опция за прехвърляне на правото на собственост №13867/А от 19.12.2008 год. Предмет на това арбитражно дело била и предявена искова претенция от лизингополучателя за връщане от страна на лизингодателя на първоначалната вноска по договора за лизинг. Арбитражният съд бил приел, че тази претенция е неоснователна и отхвърлил иска. С оглед пределите на силата на пресъдено нещо, този въпрос не можел да се пререшава отново, като всякакви твърдения и възражения за противното били изцяло неоснователни. Влязлото в сила арбитражно решение категорично пораждало сила на пресъдено нещо. Арбитражът бил способ, предвиден в ГПК и ЗМТА, за разрешаване на правни спорове, като актовете на арбитражните съдилища пораждат сила на пресъдено нещо и били изпълнително основание. Договорът за финансов лизинг бил договор с периодично и продължително изпълнение, поради което развалянето му имало действие занапред, тъй като този договор бил такъв с периодичното и продължително изпълнение – чл. 88 ЗЗД.

Причината развалянето на тези договори да има действие за в бъдеще била, че по тях се дължали много еднородни по характер престации, през определен период от време, като договорът нямал еднократно действие, а обвързвал страните за един по-продължителен период от време. В случая плащането на първоначалната вноска било част от възнаграждението, което лизингополучателят дължал на лизингодателя, за закупуването на имота и реализираните разходи във връзка с това; за носенето на риска от придобиването на имот, който в течение на времето можел да се окаже с ниска ликвидност; също и за ползването на недвижимия имот, предмет на договора. Първоначалната вноска била предназначена да гарантира лизингодателя. Той закупувал определен недвижим имот, посочен от лизингополучателя, т.е., преценката за ликвидността на имота се правела не от лизингодателя, а от лизингополучателя. Договорът съдържал в себе си възможност за закупуване на недвижимия имот, но не било задължително тази възможност да бъде упражнена. Лизингополучателят можел да не закупува имота или в хода на изпълнение на договора да изпадне в състояние на финансово затруднение. Тогава лизингодателят щял да бъде поставен в ситуация, при която е собственик на недвижим имот, който не му е нужен и за чието преустройство е реализирал значителни разходи. Имотът, от своя страна, с течение на времето щял да е с намалена стойност и така лизингодателят щял да бъде поставен в икономически неравностойно и несправедливо положение. За да се избегне тази ситуация и да се възнагради носенето на риска, в договора било уговорено заплащането на първоначална вноска – чл. 6 и чл. 20. Съдебната практика приемала, че развалянето на договора за финансов лизинг има действие занапред. Правилни били изводите на първоинстанционния съд, че съществуването на претендираното вземане било отречено с едното арбитражно решение от 2015 год. /по ВАД №487/2013 год./, а след развалянето на договора с другото арбитражно решение от същата година /по ВАД №483/2013 год./ и 4 предвид характера на договора за финансов лизинг, това вземане ниго не било дължимо, както и че процесният договор за цесия е нищожен, поради липса на предмет. Според практиката на ВКС, за валидността на договора за цесия било необходимо прехвърляното вземане да е действително и съществуващо към датата на сключване на договора за цесия.