Решение № 1243 от 12.10.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1243 гр. Пловдив, 12.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно гражданско дело № 20225300501412 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А. М. Х., ЕГН: **********, чрез пълномощника си по делото адв. Д. А., подадена против Решение № 260088 от 24.01.2022 г. постановено по гр.д.№ 5624 по описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, I гр.с., с което са отхвърлени предявените от А. М. Х. срещу „УЕСТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: 203200307, обективно съединени искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 7 650,84 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за м. март 2020г., ведно със зак. лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба в съда – 26.05.2020г. до окончателното й изплащане; сумата от 87,13 лева, представляваща лихва за забава върху дължимото неплатено труд. възнаграждение от 7650,84 лева за периода 16.04.2020г. – 26.05.2020 г.;

564,80 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд от 4 часа на 27.02.2020г. и 4 часа и 15 минути на 28.02.2020г., както и сумата от 1821,65 лева, представляваща обезщетение за неползван платен годишен 1 отпуск от 5 работни дни за 2020г.

Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че първоинстанционното решение е немотивирано, неправилно и незаконосъобразно. Поддържа се, че районният съд е допуснал съществени процесуални нарушения като е мотивирал решението си с документи, което не е допуснал като доказателства по делото. Излагат се доводи за неправилност на решението като се сочи, че ищецът е изпълнявал задълженията си от дома си и е отчитал извършената от него работа не на нарочна платформа на работодателя, а като е изпращал изработения програмен код /билет/ директно на работодателя без да разполага с явна следа за изпращането и отчитането на работата си - тоест без да може технически да направи извлечение, от което недвусмислено да се види обема на работата му. В този смисъл се сочи, че за ищеца е било обективно невъзможно да ангажира доказателства или да направи доказателствено искане за установяването на последното, тъй като не знаел в каква посока да насочи искането си. Посочва се, че достоверна информация в тази насока се намира в приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Поддържа се, че ищецът добросъвестно е изпълнявал трудовите си задължения, за което се позовава на изплатеното му трудово възнаграждение през периода от октомври 2018 г. до февруари 2020 г.включително. Моли да се отмени обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да се постанови друго такова, с което да се уважат предявените искове. Претендира разноски в съдебно заседание.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемото дружество „Уестум България” ЕООД, ЕИК: 203200307, чрез пълномощника адвокат М. А., с който взема становище за неоснователност на жалбата. Оспорва довода, че районният съд се е позовал на неприети доказателства, както и че ищецът не е могъл своевременно да се снабди с доказателства за положения от него труд. Позовава се на приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, от което намира, че се оборват ищцовите твърдения. Поддържа, че първоинстанционният съд е постановил правилно, законосъобразно и обосновано решение, поради което претенциите на въззивника се явяват недоказани и неоснователни с искане да бъдат отхвърлени. Моли се за потвърждаването на първоинстанционното решение.Претендира разноските по делото.

2

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД , като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законния срок, от страна имаща правен интерес да обжалва, поради което се явява процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224 КТ, чл.143 и чл. 86 ЗЗД от А. М. Х., ЕГН: **********, против „Уестум България” ЕООД, ЕИК: 203200307, за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 7 650,84 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за м. март 2020г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба в съда до окончателното й изплащане; сумата от 89,26 лева, представляваща лихва за забава върху дължимото и неплатено трудово възнаграждение от 7 650,84 лева за периода 16.04.2020г. – 26.05.2020 г.; 4 733,69 лева допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд от 4 часа на 27.02.2020г. и 4 часа и 15 минути на 28.02.2020г.; както и сумата от 1738, 64 лева, представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 5 работни дни за 2020г.

По реда на чл.214 ГПК е допуснато изменение в размера на иска за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд на 564, 80 лева; на иска за присъждане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск на 1821, 65 лева и на иска за мораторна лихва върху главницата за неплатени трудови възнаграждения на 87, 13 лева - с протоколни определения от 07.07.2021 г.и 17.01.2022 г.

Ищецът излага твърдения, че е работил по трудово правоотношение при „Уестум България” ЕООД, на длъжност „***”, по силата на трудов договор № 22, сключен между страните на 29.10.2018 г., на осем часово работно време при договорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 6 173, 08 лева. С допълнително споразумение трудовото възнаграждение на ищеца било увеличено на 7 302, 29 лева, считано от 01.11.2019 г., екземпляр от което не му било връчено. Твърди се, че за месец март 2020 г. на ищеца е начислено трудово възнаграждение в размер на 7 650, 84 лева. Трудовото правоотношение на ищеца било прекратено с едномесечно предизвестие от 3 него на предполагаема дата 31.03.2020 г. като заповедта за прекратяване не му била връчена. Твърди, че за периода от 01.03.2020 г. до 31.03.2022 г., включващ 22 работни дни, през който изпълнявал трудовите си задължения, не му било изплатено трудовото възнаграждение от 7 650, 84 лева. За периода от 01.01.2020 г. до 31.03.2022 г. ищецът не ползвал полагаемия си платен годишен отпуск, за който период работодателят му дължал обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за 5 работни дни в размер на 1738, 64 лева.

Ищецът полагал извънреден труд на 27.02.2020 г. и 28.02.2020 г., за който му се дължало следното трудово възнаграждение: за извънреден труд на 27.02.2020 г. за 4 ч. - 2295, 24 лева и на 28.02.2020 г. за 4, 15 ч. -2 438, 69 лева. Моли за уважаване на исковете и присъждането на разноски.

Препис от исковата молба е редовно връчен на ответника, като в срока по чл. 131 ГПК не е постъпил писмен отговор. След изтичане на срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор от „Уестум България” ЕООД и искане за възстановяване на срока за подаване на отговор на исковата молба.

С протоколно определение от 19.01.2021 г., в развилото се производство по чл.66 и сл. ГПК, районният съд е оставил без уважение молбата на ответника за възстановяване на срока за подаване на отговор на исковата молба. Това определение е стабилизирано след като с влязло в сила разпореждане от 13.04.2021 г. е върната частната жалба на ответника срещу определението.

С постановеното по делото решение районният съд е приел за безспорно установено твърдяното от ищеца трудово правоотношение. За да отхвърли предявените искове районният съд е приел за недоказано престирането на работна сила от ищеца и извършената работа през процесните периоди, което е обосновал с липсата на отчети при дистанционното извършване на работата.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и на основание чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението съобразно посоченото в жалбата, както и при служебна проверка от въззивната инстанция за допуснато при постановяването му нарушение на императивни материалноправни норми.

4

По иска с правно основание чл. 128, ал.2 КТ: В разпоредбата на чл. 128 КТ е регламентирано основното задължение на работодателя да изплаща на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение, като насрещна престация за извършената от него работа в съответствие с уговореното по трудовото правоотношение. При неизпълнение на посоченото задължение се поражда потестативното право на работника или служителя да претендира от съда осъждане на работодателя за заплащане на възнаграждението. По този иск в тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно доказване, че е полагал труд по трудово правоотношение в претендирания период, а в тежест на ответника - че му е заплатил дължимото възнаграждение за положения труд.

Фактите, лежащи в тежест на ищеца по иск с правно основание чл.128, ал.2 КТ, се доказват в производството.

По делото не се спори и от фактическа страна се установява от представения трудов договор от 29.10.2018 г., че между страните е съществувало трудово правоотношение като ищецът е заемал длъжност „***” в ответното дружество, с уговорено основно месечно трудово възнаграждение от 6173,08 лева, на 8-часов работен ден, както и че възнаграждението за труд е следвало да се заплаща до 15-то число на месеца, следващ месеца, за който е дължимо. По силата на договора ищецът е изпълнявал задълженията си от разстояние, в избрано от него помещение, извън предприятието, като работата е следвало да се възлагала чрез електронната поща или чрез вътрешната система на работодателя, както и така да се отчита.

Изложеното се установява и от изнесените данни в приетата във въззивната инстанция справка от ТД на НАП - Пловдив с вх.№ 18238/07.07.2022 г., от която се установява по отношение на ищеца, че работодателят е подал Уведомление по чл.62, ал.5 от 30.10.2018 г. за сключен трудов договор на 29.10.2018 г. като безсрочен по чл.67, ал.1, т.1 от КТ, на посочена за ищеца длъжност разработчик софтуер. От същата справка се установява, че трудовият договор е прекратен на 06.04.2020 г. с уведомление на работодателя от 10.04.2020 г., по който въпрос няма спор по делото.

Във въззивната инстанция се събраха доказателства, че ищецът е престирал работна сила по трудовия договор през месец март 2020 г., за който претендира заплащане на трудово възнаграждение. Съгласно приетото от 5 въззивния съд заключение на съдебно-техническата експертиза на вещо лице Б. М., през март месец 2020 г. ищецът е правил обръщение към фирмения сървър през 17 дни, един от които е неделя. Вещото лице посочва, че за изследвания месец ищецът е работил по 13 задачи, за които е представил справка в заключението. При изслушването си в съдебно заседание, вещото лице заяви, че ищецът е качвал модифицирани файлове към служебния сървър на датите в заключението, от което заключава, че тази дейност е предхождана от етапна подготовка от ищеца и е изключително много положен труд. Така вещото лице сочи като пример, че на 17.03. са качени 43 файла, на 23.03. са качени 60 файла, от което намира, че между 14.03 - 23.03. ищецът е работил 4 дни, за да направи модификации и да ги качи в системата.

Въззивния съд кредитира заключението на СТЕ като обективно и компетентно изготвено, както и неоспорено от страните относно изнесените с него данни за престирания труд от ищеца през месец март 2020 г. От заключението на СТЕ по категоричен начин се доказва, че през месец март 2020 г. ищецът е качвал в сървъра на ответника изготвените от него модифицирани файлове по 13 задачи, броя на извършените обръщения към фирмения сървър, както и че същите са били обусловени от предхождаща етапна подготовка. Следователно по делото се доказва, че през месец март 2020 г. ищецът е престирал работна сила, поради което и след като се е намирал в трудовоправни отношения с ответното дружество, на ищеца се следва заплащане на трудово възнаграждение.