Решение № 5087 от 14.08.2020, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 2192/2020
- Вид
- Решение № 5087
- Подписан
- 14.08.2020
- В сила
- 08.12.2020
- Състав
- ХРИПСИМЕ КИРКОР МЪГЪРДИЧЯН, ТЕМЕНУЖКА ЕВГЕНИЕВА СИМЕОНОВА, ДИМИТРИНКА ИВАНОВА КОСТАДИНОВА- МЛАДЕНОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 175 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 180 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 202 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 60 - 62 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 60 - 62 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 60 - 62 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 124 · Кодекс на труда
- чл. 187, т. 10 · Кодекс на труда
- чл. 188, т. 3 · Кодекс на труда
- чл. 189, ал. 2 · Кодекс на труда
- чл. 190, ал. 1, т. 7 · Кодекс на труда
- чл. 193 · Кодекс на труда
- чл. 193, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 194 · Кодекс на труда
- чл. 195 · Кодекс на труда
- чл. 195, ал. 1 и 2 · Кодекс на труда
- чл. 195, ал. 1 и 2 · Кодекс на труда
- чл. 225, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 225, ал. 1 и ал. 2 · Кодекс на труда
- чл. 330, ал. 2, т. 6 · Кодекс на труда
- чл. 335 · Кодекс на труда
- чл. 335, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 335, ал. 2 · Кодекс на труда
- чл. 344, ал. 1, т. 1 · Кодекс на труда
- чл. 344, ал. 1, т. 2 · Кодекс на труда
- чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 · Кодекс на труда
- чл. 347 · Кодекс на труда
- чл. 357, ал. 1, пр. 1 · Кодекс на труда
- чл. 414а · Кодекс на труда
- чл. 62, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 62, ал. 3 · Кодекс на труда
- чл. 62, ал. 4 · Кодекс на труда
- чл. 62, ал. 5 · Кодекс на труда
- чл. 62, ал. 7 · Кодекс на труда
- чл. 63, ал. 2 · Кодекс на труда
- чл. 75 · Кодекс на труда
- чл. 75, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 8 · Кодекс на труда
- чл. 16 · Конституция на Република България
- чл. 48 · Конституция на Република България
Р Е Ш
Е Н И Е гр.София, 14.08.2020 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2192 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 25.11.2019 год., постановено по гр.дело №80330/2018 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, е признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 357, ал. 1, пр. 1 КТ, че между В.К.П. и „И.“ ООД е съществувало трудово правоотношение в периода от 17.03.2017 год. до 19.09.2018 год. по силата на сключен трудов договор №42 от 17.03.2017 год., обявен в ТД на НАП – гр.София, с уведомление по чл. 62, ал. 3 КТ с вх.№22388173117981 от 17.03.2017 год., по което работникът е изпълнявал длъжността „Организатор продажби и реклама“, при пълно работно време от 8 ч. и с договорено основно трудово възнаграждение в размер на 1 000 лв.; признато е за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на В.К.П., извършено със Заповед №007 от 18.09.2018 год. на управителя на „И.“ ООД, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „Организатор продажби и реклама“ при „И.“ ООД; ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.
225, ал. 1 КТ сумата от 5 979.79 лв. – обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 02.11.2018 год. до 20.03.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.12.2018 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер и за периода от 20.03.2019 год. до 05.05.2019 год.; ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 571.72 лв. и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 339.19 лв. – държавна такса и сумата от 200 лв. – възнаграждение за вещо лице, а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 297.30 лв.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „И.“ ООД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционния съд основала извода си за съществуването на трудово правоотношение между страните само на косвени доказателства, като приел, че липсва запазен екземпляр от подписания трудов договор, както и на молбата за започване на работа, изхождаща от ищеца. Ищецът също не твърдял да е подавал и подписвал молба за започване на работа, както и да е подписвал трудов договор. В случая било несъмнено, че между страните нямало подписан договор.
Липсата на писмен договор не можела да бъде заместена от други документи – вписване в трудовата книжка, издадено уведомление до НАП по чл. 62, ал. 4 КТ. Съгласно чл. 62, ал. 1 КТ, за съществуването на трудово правоотношение било необходимо сключването на трудов договор в писмена форма, която била условие за действителността му и съответно със задължително съдържание в него. След като такъв липсвал, то без значение било внасянето на осигурителни вноски и подаването на уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ. С гласни доказателства също не можело да се установява наличието на трудов договор. На следващо място сочи, че за прекратяването на трудово правоотношение то същото следвало да е валидно съществуващо. Представената по делото Заповед №007 от 18.09.2018 год. не била подписана нито от работодателя, нито от работника, поради което същата нямала формална доказателствена сила съгласно чл. 180 ГПК, както и предвид разпоредбите на чл. 62, ал. 1 КТ и чл. 195, ал. 1 и 2 КТ, според които формата на документите, удостоверяващи както наличието на валидно трудово правоотношение, така и на неговото прекратяване, са писмени и трябва да съдържат подписи на страните, които удостоверяват техните волеизявления.
Следователно липсвало волеизявление на работодателя, поради което и искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ бил неоснователен, както и акцесорните претенции по чл.
344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата В.К.П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Безспорно било установено по делото, че бил работил в ответното дружество през периода от 17.03.2017 год. до 02.11.2018 год., като заемал длъжността „Организатор продажби и реклама“. През м.септември и м.октомври 2018 год. управителят на ответното дружество започнал да създава спънки за това ищецът да продължи да работи, като му бил препятстван достъпа до офиса на дружество и не му било изплатено трудово възнаграждение. С писмо от 18.10.2018 год. бил уведомен за резултата от извършена проверка и липсата на подписан трудов договор, поради което следвало да докаже съществуването на трудово правоотношение между страните, което съответно било предпоставка същото да бъде прекратено. Впоследствие работодателят бил издал процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, която му била връчена на 02.11.2018 год. и произвела действие съгласно чл. 335 КТ. Уволнението било незаконно. Работодателят бил признал съществуването на трудовото правоотношение, предвид отразеното в трудовата книжка на ищеца. Не бил извършвал дисциплинарни нарушения, процесната заповед не съдържала каквито и да било мотиви, т.е. налице било нарушение на чл. 195 КТ и не му били искани обяснения по реда на чл. 193 КТ.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от В.К.П. с искова молба, с която срещу „И.“ ООД са били предявени искове с правно основание чл. 357, ал. 1, пр. 1 КТ за признаване за установено съществуването на трудово правоотношение между страните през периода от 17.03.2017 год. до 02.11.2018 год., с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението на ищеца, извършено със Заповед №007 от 18.09.2018 год. на управителя на „И.“ ООД, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „Организатор продажби и реклама“ при „И.“ ООД и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати сумата от 7 560 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 02.11.2018 год. до 02.05.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. В исковата молба се твърди, че между страните е съществувало трудово правоотношение през периода от 17.03.2017 год. до 02.11.2018 год. – когато му била връчена процесната заповед за уволнение, по силата на което ищецът заемал длъжността „Организатор продажби и реклама“, но на 18.10.2018 год. бил уведомен от Инспекцията по труда, че при направена проверка няма подписан от него трудов договор. Дисциплинарното уволнение било незаконно, тъй процесната заповед не била мотивирана съгласно чл. 195 КТ, не била изпълнена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ – непредоставяне на възможност за даване на устни обяснения и не било налице твърдяното от работодателя нарушение на трудовата дисциплина.
Ответникът оспорва съществуването на трудово правоотношение между страните, поради което счита, че е невъзможно прекратяването на несъществуващо правоотношение, като отделно от това сочи, че процесната заповед за уволнение не е подписаната от него.
По отношение на иска по чл. 357, ал. 1 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 1 КТ трудовият договор се сключва в писмена форма, която е за валидност.
Необлеченият в тази форма трудов договор обаче не е правно нищо. Според чл. 63, ал. 2 КТ работодателят няма право да допуска до работа работника или служителя, преди да му предостави екземпляр от подписания от двете страни трудов договор и копие от уведомлението до НАП, но ако той в нарушение на закона допусне работника до работа и работникът положи труд, отношенията във връзка с положения труд няма да се уредят от правилата за гестията /чл.
60 – 62 ЗЗД/. Това е така, защото недействителността на трудовия договор е уредена в отклонение от общите правила на ЗЗД и това се отнася не само до т. нар. "специфични основания за недействителност" – противоречие и заобикаляне на закона или на приложимия колективен трудов договор, както и договорът с лице, ненавършило трудоспособна възраст, но също и до уредените основания за нищожност и унищожаемост в гражданското право, които са субсидиарно приложими и за трудовия договор.
Уредбата на недействителността на трудовия договор се отклонява много по-решително от общата уредба на нищожността в ЗЗД. Според чл. 75, ал. 1 КТ, когато трудовият договор бъде обявен за недействителен и работникът или служителят е действал добросъвестно при сключването му, отношенията между страните по договора до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат както при действителен трудов договор, т. е. отклоненията от общия режим на нищожността по ЗЗД са две: 1/ никой не може да се позове на недействителността на трудовия договор преди тя да бъде прогласена или обявена от съда и 2/ ако при сключването на договора работникът е действал добросъвестно, недействителността не е изначална, а занапред. Добросъвестността на работника по чл. 75 КТ е различна от добросъвестността по чл. 8 КТ. Тук добросъвестността се изразява в незнание на опорочаващите факти – тя се предполага, т. е. в тежест на работодателя е да докаже недобросъвестността по несъмнен начин.
Изискването на чл. 62, ал. 1 КТ за писмена форма на трудовия договор е удовлетворено, както когато е съставен документ, съдържащ двете насрещни волеизявления и е подписан от страните, така и когато е подадена писмена молба за приемане на работа и приемането на предложението от работодателя в писмена форма /заповед, акт или с друго название документ за назначение/ достигне до знанието на предложителя.
Обикновено подписаният от работодателя акт за назначение се връчва на работника срещу подпис, но това не е изискване на закона. Достигането на приемането до предложителя може да се доказва с всички доказателствени средства.
Работникът е добросъвестен, ако е подал молба или заявление за приемане на работа и е получил сведение от работодателя, че е приет на исканата работа /без да е видял копие от изявлението за приемане или да е държал оригинала/. Той може да не разполага с копие от молбата или заявлението с входящ номер, а и работодателят може да не води или да не води редовно дневник за кореспонденцията. Ако работодателят не представи или заяви, че е получил или не пази получената молба или заявление, работникът може да докаже както подаването на писмено предложение, така и неговото съдържание с всички доказателствени средства /доказването не е необходимо да е пълно, тъй като добросъвестността на работника се предполага/. Работникът не е длъжен също да съхранява до прекратяването на трудовия договор документа за приемане на предложението му. Той може да е неграмотен и да разчита на добросъвестността на работодателя по чл. 8 КТ, че е издал необходимите документи, пази ги и е извършил необходимите уведомления. Ако работодателят не представи или заяви, че не е приемал предложението или не пази съответния документ, работникът може да докаже както приемането, така и неговото съдържание с всички доказателствени средства, включително и чрез обстоятелството, че фактически е приет на работа и е изпълнявал трудовата си функция /доказването не е необходимо да е пълно, тъй като добросъвестността на работника се предполага/.
Разпечатката съдържа 32 от 68 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e07aea9d-505d-4131-b975-21d2950aa117