Решение № 260296 от 15.02.2023, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. София, 15.02.2023 г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав, в открито съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: КЛАУДИЯ МИТОВА

ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА при участието на секретар Ирина Василева, като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 11275 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на ответника С.К.П., действаща чрез упълномощения представител – адв. М.А. от САК, срещу съдебно решение № 36587 от 10.02.2020г., постановено по гр. дело № 2767/2019г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 89 с-в, в частта относно упражняването на родителските права по отношение на детето М.М.П., както и в частта относно предоставяне ползването на семейното жилище, а при условията на евентуалност за съвместно ползване на семейното жилище. С въззивната жалба се иска, на основание чл. 57, ал. 2 от СК, съдът да определи размера на наема на семейното жилище, считано от влизане в сила на съдебния акт.

В жалбата са развити оплаквания за неправилност на постановеното решение, в обжалваните части, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Въззивницата твърди, че до 2018г. основните грижи за децата са полагани от майката С.П. и същата ще продължи да го прави ако бъде отстранено недоброжелателното вмешателство на бащата. Поддържа, че от психологическото изследване е установено наличие на синдром на родителско отчуждение към майката, като причина за това е приносът на бащата. Поддържа също, че не е съобразено от първата инстанция, че семейното жилище е съпружеска имуществена общност (СИО), а С.П. не разполага с друго жилище и доходи да заплаща свободен наем. Излага, че съдът формално е отчел, че майката страда от психично заболяване, както и че е в интерес на децата да живеят с двамата си родители. Твърди, че съдът не отчел и изследвал възможността за съвместно ползване на семейното жилище, както и че М.П. разполага с друго собствено жилище, където би могъл да живее след прекратяването на брака. Сочи нови доказателства. Претендира разноски, за което представя списък.

В открито съдебно заседание въззивницата, чрез пълномощника си, поддържа въззивната жалба само в частта за ползването на семейното жилище, както и в условията на евентуалност искането за определяне на наем по чл. 57, ал. 2 от СК. В хода на устните състезания, чрез пълномощника си пледира за предоставяне ползването на семейното жилище на въззивницата, както и присъждането на разноски по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият ищец М.Г.П., чрез упълномощената адв. Д. Ив. Б. от САК, е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, като неоснователна. В отговора не са направени доказателствени искания.

В открито съдебно заседание въззиваемата страна, чрез пълномощника си, поддържа отговора на въззивната жалба и иска потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част.

В срока по чл. 149, ал. 3 от ГПК всяка от страните е представила писмената си защита по съществото на спора.

С определение от открито съдебно заседание, проведено на 21.03.2022г., съдът е прекратил въззивното производство по въззивно гр. д. № 11257/2020 г., СГС, ГО, III въззивен брачен състав, в частта по въззивната жалба на С.К.П. срещу решение № 36587 от 10.02.2020 г., постановено по гр. д. № 2767/2019 г., по описа на СРС, III ГО, 89-ти с-в, относно упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете М.М.П., поради оттегляне на въззивната жалба, както и в частта, с която при условията на евентуалност е заявено искане на основание чл. 57, ал. 2 от СК съдът да определи размера на наема на семейното жилище с адрес: гр. София, ж.к. „****************, считано от влизане в сила на съдебния акт, като недопустима. Определението е влязло в сила на 29.03.2022г., като необжалвано.

Във въззивното производство са събрани нови доказателства.

От заключението по приетата от въззивната инстанция съдебна техническа експертиза (СТЕ), изготвена от вещото лице инж. А.Н.А., се установява, че семейното жилище на страните, находящо се в гр. София, ж.к. „****************, със застроена площ от 63.29 кв. м., състоящо се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, има само едно санитарно помещение и един самостоятелен вход. Според заключението на експерта не е възможна техническа поделяемост на жилището чрез обособяването на две реални части без общо ползване на сервизни помещения, без да се извършва значително преустройство и без да се извършва промяна на предназначението на отделните помещения (лист 105-106 от делото).

Съдът изцяло кредитира заключението на вещото лице, като обективно, безпристрастно дадено, неоспорено от страните и кореспондиращо със събраните по делото доказателства.

Във въззивното производство е представен и приложен по делото социален доклад от Д„СП“ - Младост от 09.06.2021 г., в чиято заключителна част се сочи, че при извършеното социално проучване е установено, че непосредствените грижи за отглеждането и възпитанието на непълнолетната М.М.П. се полагат от нейния баща М.Г.П. (лист 103-104 от делото).

В открито съдебно заседание от 16.05.2022г. с нарочно определение на въззивния съд е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните по делото, че семейното им жилище е с адрес: гр. София, ж.к. „****************, както и че същото се ползва от С.К.П. и М.Г.П., заедно с детето М.К.П. и пълнолетният син на страните.

В открито съдебно заседание от 30.01.2023г. с нарочно определение на въззивния съд е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните по делото, че непълнолетното дете на страните – М.М.П. ползва една самостоятелна стая от семейното жилище, заедно със сервизните помещения.

В същото заседание от съда е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните, че въззивницата С.К.П. и въззиваемата страна М.Г.П. не могат съвместно да ползват семейното жилище, находящо се на адрес: гр. София, ж.к. „****************.

Пред въззивната инстанция не са изслушани страните по делото (чл. 59, ал. 6 от СК), тъй като въззивницата е десезирала съда от спора за упражняване на родителски права по отношение на детето М.М.П., след развода.

При изслушването от въззивния съд на детето М.М.П., с оглед изпълнение нормата на чл. 15, ал. 1 от Закона за закрила на детето, то е заявило, че живее в кв. „Младост 2“ с баща си и брат си. Заявява, че жилището е на родителите ѝ, но живее само с баща си, а майка ѝ живее в Божурище при нейните родители. Излага пред съда, че по принцип живеят заедно, но сега майка ѝ не е при нея заради проблемите, които са имали страните. Излага също, че си има стая в жилището, в което живее, в която стая спи майка ѝ, когато идва при тях. Когато майка ѝ нощува в жилището, няма легло за нея.

Заявява пред съда, че когато майка ѝ си е вкъщи не е спокойна и не е добре, защото се карат и не ѝ е приятно, когато майка ѝ е в жилището.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

С решение № 36587 от 10.02.2020г., постановено по гр. дело № 2767/2019 г. на СРС, ІІІ ГО, 89 състав, съдът е прекратил с развод гражданския брак между М.Г.П. и С.К.П., като дълбоко и непоправимо разстроен; постановил е след прекратяването на брака жената да продължи да носи брачното си фамилно име П.; предоставил е упражняването на родителските права върху родените от брака деца – непълнолетния Г.М. П. и малолетната М.М.П. на бащата М.Г.П., при когото децата ще живеят; определил е режим на лични отношения между майката и децата; осъдил е С.К.П. да заплаща на всяко от децата си месечна издръжка в размер от по 150 лева, считано от подаване на исковата молба до настъпване на законни причини за изменение или прекратяване на издръжката, заедно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, до окончателното ѝ изплащане.

С решението си в обжалваната част, първостепенният съд е предоставил ползването семейното жилище, придобито през време на брака в режим на СИО, находящо се в гр. София, ж.к. „****************, на бащата М.Г.П. и децата Г.М. П. и М.М.П., до навършване на пълнолетие от децата. Осъдил е всяка от страните да заплати на СРС по 25 лева – държавна такса за прекратяване на брака, а майката и държавната такса за присъдената издръжка за децата.

За да постанови решението си в обжалваната част, първостепенният съд е приел, че отношенията между родителите, както и между майката и децата са обтегнати, а жилището е малко и не позволява да се ползва съвместно от родителите и децата и защитавайки интереса на децата е предоставил ползването му на децата и бащата, който ще упражнява родителските права до навършване на пълнолетие от децата.

Въззивната жалба е подадена е в срока по чл.

259, ал. 1 от ГПК, от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим съдебен акт. Дължимата за въззивното производство държавна такса е внесена по сметка на СГС.

Преди даване ход на делото във въззивното производство съдът е допуснал съдебнопсихиатрична експертиза (СПЕ) по следните въпроси: 1. страда ли С.К.П. от психично заболяване или слабоумие и при положителен отговор да посочи какво е то и от кога има данни за същото, каква е неговата перспектива за развитие – подобряване, влошаване, без промяна?

2. при наличие на душевно заболяване или слабоумие при С.К.П. да отговори дали то позволява на С.К.П. да се грижи за своите работи, включително да изразява валидно воля за упълномощаване в производството по бракоразводния процес?

От заключението на СПЕ, изготвена от вещото лице д-р В.С.П. се установи, че въззивницата С.К.П. боледува от параноидна шизофрения, понастоящем в медикаментозна ремисия с добра перспектива за протичане на заболяването – без промяна на състоянието. Според заключението на вещото лице въззивницата може да се грижи за своите работи, включително да изразява валидно воля за упълномощаване в производството по бракоразводния процес (лист 61 от делото). В съдебно заседание вещото лице конкретизира заключението си, че медикаментозната ремисия при въззивницата П. би могла да продължи и цял живот, но обикновено ремисията продължава към пет-десет години. Експертът конкретизира, че ремисията е била прекъсвана, когато тя е спирала медикаментите, а след втората хоспитализация отново е влязла в ремисия. Вещото лице изрично сочи, че С.П. е била в ремисия и към датата на образуване на делото пред първата инстанция, т.е. тя е в ремисия при подаване на исковата молба и до момента (лист 73 от делото). Съдът изцяло кредитира заключението на вещото лице, като обективно, безпристрастно дадено, неоспорено от страните и събрано под страх от наказателна отговорност.

По изложените съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна, допустима и следва да се разгледа по същество.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и допустимо в обжалваната част, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Въззивната жалба е неоснователна.

По спора за ползването на семейното жилище въззивният съдебен състав приема следното: