Решение № 21209 от 22.11.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21209 гр. София, 22.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело № 20241110150502 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на В. А. Т. срещу „Сити кеш“ ООД.

Ищецът твърди, че с ответника сключили договор за потребителски кредит № ********/10.06.2022г., съгласно който на ищеца следвало да бъде отпусната сумата от 800лв. със срок на погасяване 16.09.2022г. Размерът на ГЛП бил посочен като 40,05%, а на ГПР 49,93%. В чл. 5 от договора било уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант – отговарящ на условията, посочени в ОУ, или с банкова гаранция. При неизпълнение се дължала неустойка от 283,42лв., която била начислена.

Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като липсвал съществен елемент от съдържанието му, а именно ГПР. Същият бил посочен единствено като процент, като не било изпълнено изискването за посочване на компонентите, които го формират, за яснота и прозрачност. Отделно, същият бил посочен погрешно, тъй като действителният бил в по-висок размер, тъй като неустойката трябвало да бъде включена в него. Евентуално посочва, че клаузата за заплащане на неустойка е нищожна като неравноправна и противоречаща на добрите нрави.

С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че сключеният между страните договор за кредит е нищожен, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 11 от договора е нищожна, както и ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 283,42лв., представляваща недължимо платена сума по договора, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок.

Излага съображения и за неоснователност на исковете, като поддържа, че договорът отговоря на изискванията на ЗПК, и включвал ясно посочване на ГПР с неговите 1 компоненти. Твърди, че уговорената клауза за неустойка е действителна и обезпечава неизпълнението на задължението на ищеца. Последният разполагал с възможност да се откаже от договора и черпил права от собственото си неправомерно поведение.

Поддържа, че е налице индивидуално и добросъвестно договаряне. Посочва, че това бил пореден договор между страните и на ищеца му били известни клаузите. Счита, че всички платени суми от ищеца са на годно правно основание.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:

Предявени са за разглеждане установителен иск с правно основание чл. 124, ал.

1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По делото не е спорно, а и се установява от представените писмени доказателства, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ********/10.06.2022г., съгласно който ответникът е отпуснал на ищеца сумата от 800лв., подлежаща на връщане на 14 бр. погасителни вноски. В договора е посочено, че ГЛП е фиксиран и възлиза на 40,05%, ГПР възлиза на 49,93%, а общо дължимата сума по договора възлиза на 850,58лв. В приложение № 1 към договора е инкорпориран погасителен план, в който са описани размер на вноската, какво включва и нейния падеж.

Съгласно чл. 5 от договора, кредитополучателят се задължава в срок от три дни, считано от сключване на договора, да предостави поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които трябва да отговарят на редица кумулативни изисквания. В чл. 11, ал. 1 е предвидено, че при неизпълнение на задължението по чл. 5, кредитополучателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 283,42лв, която се начислява автоматично и се заплаща разсрочено съгласно посочения в погасителния план начин.

Сключеният между заемодателя и заемателя договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което в отношенията между страните приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като ответникът има качеството на потребител.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,93%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – начислената неустойка, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за 2 потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Процесната неустойка несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР по кредита, като същата е била изначално известна на кредитора, предвид че е начислена още със сключване на договора и е част от погасителния план. Тази неустойка попада в легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно, но ясно е посочено, че в ГПР се включват всички такси и разходи, свързани с договора за кредит. Ето защо, стойността на тази неустойка, която е изначално начислена още при подписване на договора, трябва да бъде включена при определяне на годишния процент на разходите в договора за кредит, тъй като е част от него. Очевидно обаче това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва. При включването на тази неустойка в ГПР, което е абсолютно необходимо, за да бъдат спазени изискванията на ЗПК, ГПР възлиза на 1195,43%, видно от експертното заключение. По този начин, същият надвишава максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.

По изложените съображения, съдът намира, че процесната неустойка отговаря на поставените в ЗПК критерии и следва да бъде включена в общия разход по кредита, което в случая не е сторено, а с нейното добавяне действителният ГПР по договора е значително по-висок от обявения в него. В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика).

3

Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав, сключването на тези клаузи към договора за кредит, в които се уговарят такси и неустойки при неизпълнение на несъществени задължения, представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.

Наведените от ответника доводи за злоупотреба с права от страна на ищеца и индивидуално договаряне са неоснователни. Обстоятелството, че между същите страни има сключени и други договори за заем не води до извод за индивидуална договореност. Отделно от това, включването на тези клаузи в поредица от договора показва трайно порочно поведение на кредитодателя, което явно може да бъде преустановено единствено чрез завеждане на искове от страна на потребителите.

Законът позволява потребителите да търсят защита по съдебен път на своите накърнени права.

След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.

По изложените съображения, съдът намира, че главният иск за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит се явява основателен. Предвид основателността на главния иск, не са налице предпоставки за разглеждане и произнасяне по евентуалния иск за нищожност на отделни клаузи.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни, както и други разходи по кредита като такси, неустойки и др. под. В този смисъл е и практиката на ВКС – Решение № 129/30.07.2024г. по т. д. № 630/2023г., I ТО на ВКС.