Решение № 1456 от 09.12.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1456 гр. София, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Павлина Ив. Христова като разгледа докладваното от Георги Иванов Въззивно гражданско дело № 20251000500550 по описа за 2025 година

Разгледа в съдебно заседание на 17.11.25г. /с участието на секретаря Христова/ въззивно гражданско дело № 550/25г. и констатира следното:

С решение на ОС - Монтана от 28.10.24г. по г.д. № 22/24г. /поправено при условията на чл. 247 от ГПК с решение от 21.01.25г./ е уважен /частично: до размера на сумата 23 840 лева – обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи/ иск по чл. 45 от ЗЗД на Ч. П. против И. Г..

Решението на СГС се обжалва и от двете страни както следва:

От Ч. П. – в отхвърлителната /негативната за ищеца/ част /ищецът претендира присъждане на допълнително обезщетение за имуществени вреди/.

От И. Г. – изцяло /в осъдителната – негативната за ответника/ част.

Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред ОС - Монтана и САС/.

Жалбата на Ч. П. е частично основателна. Жалбата на И. Г. е неоснователна:

Ищецът поддържа, че заради протИ.правно действие на ответника /успешно провеждане на производство по чл. 390 от ГПК, в рамките на което е била постановена обезпечителна мярка „спиране на въвод във владение“ спрямо собствения му имот/ е претърпял вреди /пропуснал е възможността да реализира парични доходи от имуществения актив – чрез отдаването му под наем/. С оглед това: Ч. П. претендира – имуществената отговорност на И. Г. да бъде ангажирана при условията на чл. 45 от ЗЗД.

Първоинстанционният съдия е изброил /описал/ конкретно /и подробно/ събраният по делото доказателствен материал и в контекста на съдържанието му е обосновал надлежен извод, че принципните предпоставки по чл. 45 от ЗЗД /позволяващи да бъде ангажирана имуществената отговорност на ответника/ се явяват удостоверени в процеса. Настоящият съдебен състав препраща /при условията на чл. 272 от ГПК/ към доводите на ОС - Монтана. В допълнение /и във връзка с конкретните възражения, съдържащи се в жалбата на И. Г./:

1

Възможността – имуществената отговорност на ответника да бъде ангажирана при условията на чл. 45 от ЗЗД /в хипотеза като процесната – при отричане на обезпечено при условията на чл. 390 от ГПК право с влязъл в сила съдебен акт/ е регламентирана изрично в правилото на чл. 403, ал. 1, предл. 1-во от ГПК /същата възможност произтича косвено и от постановките по чл. 403, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 391, ал. 3 от ГПК/. В този смисъл /предвид изложеното/: доводите на жалбоподателя И. Г. /относно отсъствие на предпоставката „протИ.правност“ от състава на заявената деликтна отговорност се явяват – неоснователни; същите не намират опора в изброените изрични законови редакции/.

От една страна:

Събраните в процеса доказателства установяват категорично – еднозначно /този факт на практика не е и спорен/, че: през процесния период /когато е „действала“ наложената обезпечителна мярка/ е била налице фактическа /физическа/ пречка – ищецът да ползва имота си лично /или да го отдава под наем и по този начин да реализира парични доходи от имуществения актив/.

От друга страна:

Процесният недвижим имот е индивидуализиран в документите за собственост като „офис“, т.е. вещта изначално е „възникнала“ /е била „създадена“/ като търговски обект на собственост. Факт е /този извод се явява и житейски обоснован/, че такъв тип имуществени активи /офиси/ не са предназначени за лично ползване, а се използват като средство /чрез отдаването им под наем/ за реализиране на парични приходи.

Посочените /в горните два абзаца/ обстоятелства /преценени в съвкупност/ обосновават извод, че наличният доказателствен материал „покрива“ изискванията по ТР № 3/23г. на ВКС /във връзка с ТР № 3 от 12г. на ВКС/ за „реално, а не хипотетично доказване“ на заявената имуществена вреда /пропусната полза/.

В последната връзка следва да се отчете и следното обстоятелство:

Тезата на жалбоподателя И. Г. /обоснована с принципните постановки на горните две ТР на ВКС/, а именно, че ищецът не е провел пълно доказване на иска си /предвид липсата на доказателства за реално сключени, съответно прекратени наемни договори/ не може да бъде споделена /в случая/ предвид следното:

Съобразно изложеното по-горе: за процесния /исковия/ период е била налице /доказана е/ фактическа /физическа/ невъзможност имотът да бъде ползван /лично или чрез трето лице/. За времето от 06.06.15г. /когато ищецът е придобил собствеността върху имуществения актив/ до 15.01.19г. /когато е била приведена в изпълнение процесната обезпечителна мярка/ също е била налице такава невъзможност – през този период е „действала“ друга обезпечителна мярка /наложена по г.д. № 1055 от 15г. на СГС/, която също е препятствала възможността на ищеца да ползва /лично или чрез трето лице/ имота си. В този смисъл /предвид изложеното/: Ч. П. не е имал възможност да сключи договор за наем /наемодателят не би могъл да изпълни основното си задължение по такава договорна връзка, а именно – да предаде имота на наемателя съгласно изискването на чл. 228 от ЗЗД/. Именно това обстоятелство на практика „освобождава“ ищеца от задължението да представи конкретни доказателства /сключени-прекратени наемни договори/ в подкрепа на защитната си теза.

Цитираната от жалбоподателя И. Г. съдебна практика /с която се обосновава частичното погасяване на иска по давност/ е неотносима към процесния казус: тази практика препраща към постановката по чл. 82 от ЗЗД /която касае хипотеза на договорна неизправност по смисъла на Раздел 3-ти, т. 2-ра от ЗЗД/; основанието на процесният иск /съответно на заявената имуществена отговорност/ обаче е „деликтно“ по смисъла на чл. 51, ал. 1, изр. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД във връзка с чл. 403, ал. 1 от ГПК/, а в хипотезата на изброените законови текстове е приложима общата давност по чл. 110 от ЗЗД /и поради това, че претендираното обезщетение е глобално по естеството си, а не периодично по смисъла на чл. 111, б. „в“, предл. 1-во от ЗЗД/.

Всичко изложено обосновава извод, че – искът се явява надлежно доказан по основание.

2

Искът е частично доказан и по размер за целия исков период – предвид горните съображения относно неоснователността на възражението за давност /до размера обаче на сумата 36 420 лева – съгласно изчисленията на вещото лице от допълнителната оценителна експертиза/. В случая следва да бъде съобразен този вариант на оценката - доколкото същата касае „р-н Оборище“ /на какъвто административен адрес се „води“ процесният имот – съгласно описанието на същия в процесното постановление за възлагане/.

С оглед изложеното: атакуваното решение следва да бъде ревизирано частично /в полза на ищеца следва да бъде присъдено допълнително обезщетение в размер на 12 580 лева – разлика между 36 420 лева и 23 840 лева/. Посочената допълнителна сума следва да се присъди заедно със законната лихва – за периода след завеждане на иска /както е предявена претенцията съгласно петитума на исковата молба и допълнителната молба по чл. 214 от ГПК/. Първоинстанционният съд е пропуснал да присъди такава лихва върху вече присъдената главница /но в тази част съдебният акт не може да бъде ревизиран – предвид липсата на производство по чл. 250 от ГПК/.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция: отговорността на страните за съдебни разноски /за производството и пред двете съдебни инстанции/ следва да бъде разпределена /при условията на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК/.

Възражения по чл. 78, ал. 5 от ГПК – не са заявени от страните /за производството пред САС/.

Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 от ГПК /касаещо производството пред първата инстанция/ е основателно: претендираният от ищеца адвокатски хонорар се явява прекомерен /преценен в контекста на: цената на иска; фактическата и правна сложност на процесния правен спор; вида, естеството и обема на осъществената правна помощ; актуалната практика на СЕС и на ВКС, които позволяват адвокатски хонорар да бъде присъден и под минимума под Наредба № 1/. С оглед това: спорното адвокатско възнаграждение /за производството пред първоинстанционния съд/ следва да бъде редуцирано до размера на сумата от 3 600 лева /с ДДС/.

Съдът,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение на ОС - Монтана от 28.10.24г. по г.д. № 22/24г./поправено при условията на чл. 247 от ГПК с решение от 21.01.25г./ в частта, с която искът по чл. 45 от ЗЗД на Ч.

В. П. ЕГН ********** против И. Д. Г. ЕГН ********** е отхвърлен за разликата над 23 840 лева до 36 420 лева и за периода до 16.01.21г., както и в частта, с която ищецът е осъден да плати на ответника съдебни разноски над 228 лева.

ОСЪЖДА И. Д. Г. ЕГН ********** да плати на Ч. В. П. ЕГН ********** допълнително обезщетение за имуществени вреди /пропуснати ползи/ в размер на още 12 580 лева /допълнително към вече присъденото от ОС – Монтана обезщетение в размер на 23 840 лева/ и законната лихва върху посочената главница за периода от 16.01.24г. до цялостното й изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение на ОС - Монтана от 28.10.24г. по г.д. № 22/24г. /поправено при условията на чл. 247 от ГПК с решение от 21.01.25г./ в частта, с която искът по чл. 45 от ЗЗД на Ч. В. П. ЕГН ********** против И. Д. Г. ЕГН ********** е отхвърлен за разликата над 36 420 лева до 38 600 лева.

ОСЪЖДА И. Д. Г. да плати на Ч. В. П. още 997 лева – съдебни разноски за производството пред ОС – Монтана /допълнително към вече присъдените от първоинстанционния съд съдебни разноски в размер на 4 237, 42 лева/ и 3 676 лева – съдебни разноски за производството пред САС.

ОСЪЖДА Ч. В. П. да плати на И. Д. Г. 234 лева – съдебни разноски /за производството пред САС/.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от 3 съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4