Решение № 4975 от 28.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4975 гр. София, 28.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-III-Б, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Михаил Стоянов като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100507271 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 435 – чл. 438 от ГПК.

Образувано е по жалба от 04.05.2023 год. на длъжника Столична община, чрез юрисконсулт Н. М. /надлежно упълномощен/, срещу постановление от 12.04.2023 год. по изпълнително дело №20238510401198 по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с рег.

№851 на КЧСИ, с което е отказано намаляване на размера на направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение до 200 лв. и намаляване на размера на пропорционалната такса по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители /ТТРЗЧСИ/.

Жалбоподателят поддържа, че законодателят бил предвидил кумулиране на възнаграждението по чл. 10, т. 1 и по чл. 10, т. 2 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения само при наличието на определени действия от страна на процесуалния представител на взискателя, а именно образуване на изпълнително дело и процесуално представителство. В разглеждания случай по делото били извършени единствено действия по образуване на изпълнителнотопроизводство. Искането за налагане на запор на банкови сметки на длъжника, съдържащо се в молбата за образуване на изпълнително производство, не представлявало действие по процесуално представителство.

Други действия не били извършени от страна на пълномощника на взискателя. Освен това претендираният от взискателя адвокатски хонорар бил прекомерен, тъй като изпълнителното дело не представлявало никаква правна или фактическа сложност.

Длъжникът бил погасил задължението си доброволно, поради което и не било необходимо 1 предприемането на действия по принудително удовлетворяване на вземането на взискателя.

По делото нямало и доказателства, че взискателят действително бил направил разноски за адвокатско възнаграждение. На следващо място сочи, че при определяне на размера на дължимата пропорционална такса по т. 26 ТТРЗЧСИ не била съобразена нормата на т. 27а от тарифата. Под парично вземане по смисъла на т. 26 ТТРЗЧСИ следвало да се разбира само вземането, което било предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който било образувано изпълнителното производство, но не и таксите и разноските по изпълнението.

Взискателят С.С.С. счита, че жалбата следва да бъде оставена без уважение. Поддържа, че дължимият адвокатски хонорар бил начислен на основание чл. 38 ЗА с ДДС съобразно Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Длъжникът имал възможност да заплати доброволно задължението си преди образуване на изпълнителното дело, което не бил сторил. Поради това взискателят се бил снабдил с изпълнителен лист и образувал процесното изпълнително дело. Упълномощеният адвокат извършил следните действия: изготвяне на молба за образуване на изпълнително дело, образуване на изпълнително дело и процесуално представителство, защита и съдействие по делото. Между взискателя и адвоката /който бил регистриран по ДДС/ бил сключен договор за правна помощ на основание чл. 38 ЗА.

В мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК частният съдебен изпълнител заявява, че жалбата е процесуално допустима, но се явява неоснователна. По делото бил представен договор да правна защита и съдействие, от който било видно, че уговорен и заплатен от взискателя адвокатски хонорар в размер на 400 лв. Това възнаграждение било обосновано и съответствало на фактическата и правна сложност на изпълнителното дело. Размерът му бил по-нисък от минимално предвидения в чл. 10, т. 1 /200 лв./ и т. 2 /564.96 лв. без ДДС и 677.96 лв. с ДДС/ от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. Обемът на работата на процесуалния представител и видът на действията, които той трябвало да извърши по делото, били неизвестни към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, тъй като неизвестно било какво щяло да бъде поведението на длъжника. Единственото известно обстоятелство било, че длъжникът не бил платил своевременно – след влизане в сила на изпълнителното основание и бил дал повод за образуване на изпълнителното дело срещу него. В частност действията, които адвокатът на взискателя бил предприел се изразявали в получаване на съобщения и книжа по делото, следене на движението на изпълнителното дело, извършване на справки по него по телефона, изготвяне на възражение по подадената от длъжника жалба. По отношение на таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ, същата се начислявала върху събраната сума. Направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение се включвали в понятието „материален интерес“ по смисъла на чл. 83, ал. 1 ЗЧСИ, така и в понятието „събрана сума“ по смисъла на т. 26 ТТРЗЧСИ, поради което се включвали в базата за изчисляване на пропорционалната такса. По процесното изпълнително дело таксата по чл. 26 ТТРЗЧСИ възлизала на 473.12 лв. /с ДДС/, като същата била начислена върху сумите по изпълнителния лист и адвокатското възнаграждение.

2

Софийският градски съд, след като взе предвид доводите на жалбоподателя, възраженията на взискателя и мотивите на частния съдебен изпълнител и прецени данните по делото, приема за установено следното от фактическа страна:

Изпълнително дело №20238510401198 по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с рег.№851 на КЧСИ, е било образувано по молба от 31.03.2023 год. на взискателя С.С.С., чрез адв. Я.С. /надлежно упълномощен/, въз основа на изпълнителен лист от 22.02.2023 год. по гр.дело №29961/2017 год. по описа на СРС, издаден срещу Столична община за следните суми: 2 528.19 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 23.01.2017 год. до окончателното изплащане, 147.06 лв. – разноски по делото и 29.30 лв. – допълнително направени разноски по делото. С молбата е било поискано налагането на запор върху банковите сметки на длъжника и събирането на разноски за адвокатски хонорар по чл. 38 ЗА /с ДДС/.

Към молбата е бил приложен и договор за правна защита и съдействие, в който е отразено, че правната защита се предоставя безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

На 03.04.2023 год. на длъжника е била надлежно връчена покана за доброволно изпълнение за заплащане на следните суми: 5 258.08 лв., от които главница в размер на 2 528.19 лв., ведно със законната лихва в размер на 1 605.84 лв. за периода от 23.01.2017 год. до 14.04.2023 год. и присъдени разноски в размер на 176.36 лв., 405 лв. – разноски по изпълнителното дело и 542.69 лв. – такси по ТТРЗЧСИ, в т.ч. такса по т. 26 в размер на 475.60 лв. /виж и постановление за разноски от 31.03.2023 год./.

Своевременно длъжникът е подал молба до съдебния изпълнител, с която е поискал на основание чл. 78, ал. 5 ГПК да бъде намален поради прекомерност размерът на разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение до размер на 200 лв., както и съответно да бъде намален размерът на таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ. Искането е било оставено без уважение с обжалваното постановление от 12.04.2023 год., което е било надлежно връчено на длъжника на 20.04.2023 год.

Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Жалбата е подадена в двуседмичния срок по чл. 436, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител /чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК/, поради което се явява процесуално допустима.

Жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.

Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І „Общи правила”. Тази част важи, както за исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство – задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в разпоредбата на чл. 79 ГПК.

Според последната, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство и изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда, а според новата т. 3 на 3 посочената разпоредба /изм. и доп., бр. 86 от 27.10.2017 год./, и когато разноските, направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са приложени.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.

78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.

Според приетото в т. 6 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, взискателят прави разноски по образуването на изпълнителното дело, по осъществяването на изпълнителния способ, постъпленията от който се разпределят, по осъществяването на други изпълнителни способи, както и разноски за възнаграждение на един адвокат, от които /при възражение на длъжника или от някой от присъединените кредитори/ се признава тази част, която съответства на действителната и правна сложност на изпълнителното дело с оглед различната роля на адвоката при възлагането на изпълнението на държавен съдебен изпълнител, който няма право да определя изпълнителния способ; и ролята на адвоката при възлагането на изпълнението на частен съдебен изпълнител, комуто може да е възложено да определя изпълнителния способ.

В разглеждания случай молбата за образуване на процесното изпълнително дело е била подадени от взискателя чрез адвокат, за чиято представителна власт са ангажирани надлежни доказателства, както и такива, че предоставената правна помощ е била договорена като безвъзмездна на основание чл. 38, ал. 1, т. 1 ЗА. Съобразно разпоредбата на чл. 38, ал.

2, изр. 2 ЗА, при безплатна правна помощ възнаграждението на адвоката се определя от съда, а когато е предоставена в изпълнителното производство – от съдебния изпълнител.

Изпълнението е образувано за събиране на вземания по изпълнителния лист в общ размер на 4 310.39 лв. /главница, законна лихва и съдебни разноски/. Съобразно чл. 10, т. 1 от Наредба №1 от 09.07.2004 год., минималният размер на възнаграждението за образуване на изпълнителното дело е 200 лв.

Доколкото е несъмнено, че процесните изпълняеми права не са били погасени преди образуване на изпълнителното производство, то взискателят има право на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв. – каквито и длъжникът не оспорва, че дължи и доколкото липсват каквито и да било данни по делото, че упълномощеният адвокат е регистриран по ЗДДС.

Съгласно чл. 10, т. 2 от наредбата, минималният размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителството, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания – 1/2 от съответното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, като дължимостта на възнаграждението е 4 предпоставено от осъществяване на процесуална защита, изразяваща се в извършването на действия по изпълнителното дело, различни от подаване на молба за образуване на изпълнително производство.

Видно е от данните по изпълнителното дело, че такива действия – извън подаването на молбата за образуване на изпълнителното дело с необходимото съдържание по чл. 426, ал. 2 ГПК – посочването на начин на изпълнение, иначе би била нередовна /виж чл. 426, ал. 3 вр. с чл. 129 ГПК, както и разясненията по т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК/, не са предприемани, а същевременно длъжникът не отговаря за разноските на взискателя, направени по изпълнителни способи, които не са приложени. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че длъжникът не следва да носи отговорност за заплащане на направени от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 10, т. 2 от наредбата.