Решение № 15091 от 02.08.2024, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 15091 гр. София, 02.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 71 СЪСТАВ, в публично заседание на десети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА ИВ. ДАНАИЛОВА като разгледа докладваното от КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА Гражданско дело № 20221110143443 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба на А. Н. Д. срещу „...........“ ЕООД, с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т.2 КТ за осъждане на ответника да заплати сумата 1537,43 лева представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м.09.2020г. ведно със законната лихва, считано от 11.08.2022г. до окончателното изплащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 145,20 лева, представляваща мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за периода 17.08.2021г.10.08.2022г., на сонование чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 935,20 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 08.05.2020г.-23.10.2020г., ведно със законната лихва, считано от 11.08.2022г. до окончателното изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 88,32 лева представляваща мораторна лихва върху неизползвания годишен отпуск за периода 17.08.2021г.-10.08.2022г.

В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на трудов договор №2 от 08.05.2020 г. сключен между страните ищецът е заемал длъжността „.....“ с основано месечно трудово възнаграждение 2578,00 лева. платимо до 25-то число на месеца, следващ месеца на полагане на труда. Страните договорили 30-дневено предизвестие при прекратяване на договора. Със заповед №14 от 22.10.2020 г. работодателят прекратил трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 вр. чл. 326, ал. 2 КТ. Поддържа, че останало незаплатено трудовото му възнаграждение за месец септември 2020 г., както и обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск през времето на работа при ответника, за което е сезирана Инспекция по труда. С писмо от 11.10.2021 г. Инспекция по труда – гр. Б е поставила срок за изпълнение на дадените разпореждания до 16.08.2021 г., но работодателят е извършил плащания, поради което ищецът претендира и обезщетение за забава , считано от 17.08.2021 г. до депозирана на исковата молба в съда. Претендира присъждане то на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор от ответника. Оспорва дължимостта на трудово възнаграждение и обезщетение, като сочи, че констатираното от Инспекция по труда е правно ирелевантно. Прави възражение за прихващане с вземане за обезщетение за имуществени вреди /т.1/, неоснователно обогатяване /т.2/ и сторени разноски /т.3/, последните две предмет на гр.д. № 8271/2021г. на РС-Б . Моли съда да отхвърли исковете.

Претендира разноски.

1

В съдебно заседание ответникът в изпълнение указанията на съда е конкретизирал направеното възражение за прихващане със сумата 3000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от неправомерно поведение на служителя и със сумата 7500,00 лева, представляваща предадена без основание сума на 24.04.2020 г. и 09.06.2020 г., както и сторените по гр.д. №8271/2021 г. по описа на РС Б разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По иска с правно основание по чл. 128, т. 2 КТ

Съгласно разпоредбата на чл. 124 КТ едно от основните задължения на работодателя е да заплаща възнаграждение на работника или служителя, който въз основа на сключен трудов договор е полагал труд. Следователно ищецът следва да установи в процеса, че е работил по трудово правоотношение с ответника през процесния период, че е полагал труд за периода, за който претендира да му се заплати трудово възнаграждение, размера на дължимото трудово възнаграждение за процесния период, падежа на вземанията, а в тежест на работодателя е да установи факта, че уговореното брутно трудово възнаграждение е заплатено.

Страните не спорят, а и се установява от представения трудов договор №2 от 08.05.2020 г., че ищецът е заемал „.....“ с основано месечно трудово възнаграждение 2578,00 лева, платимо до 25-то число на месеца, следващ месеца на полагане на труда. От събраните гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля М. И. Я. се установява, че ищецът е полагал труд при ответника, поради което наведените от ответната страна възражения в този смисъл съдът намира за неоснователни.

От заключението на съдебно – счетоводната експертиза, прието по делото без възражения от страните, което съдът цени като компетентно и обективно, се установява, че трудовото възнаграждение на ищеца за месец септември 2020 г. е било начислено във ведомостите за заплати в размер на 1946,39 лева, като след приспадане на дължимите осигуровки и данъци, нетният му размер възлиза на сумата 1537,43 лева, която не е изплатена на ищеца.

Обстоятелството, че трудовото възнаграждение на ищеца за месец септември 2020 г. не е изплатено е констатирано и от служители на Дирекция „Инспекция по труда“ – гр. Б при извършена проверка на ответника на 30.07.2021 г., за което е представено и писмо на ИА „Главна инспекция по труда“, Дирекция „Инспекция по труда“ – гр. Б с изх.

№21071797/11.10.2021 г.

При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира предявеният иск с правно основание чл. 128 КТ за основателен, поради което следва да бъде уважен цялост.

Върху дължимата сума за трудово възнаграждение следва да се присъди и законна лихва от предявяване на исковата молба в съда – 11.08.2022 г. до окончателното му изплащане.

По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху незаплатеното трудово възнаграждение.

Според уговореното в трудовия договор трудовите възнаграждения се заплащат до 25то число на месеца, следващ месеца на полагане на труда. Ищецът претендира обезщетение за забава за период след настъпване изискуемостта на вземането, а именно 17.08.2021 г. до предявяване на исковата молба в съда, чиито размер вещото лице по ССчЕ е изчислило, че възлиза на 153,32 лева, който размер е по-малък от претендирания от ищеца, поради което исковата му претенция за обезщетение за забава следва да се уважи в цялост.

По иска с правно основание чл.224, ал.1 КТ.

Съгласно разпоредбата на чл.224 ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на обезщетение за неползвания 2 платен годишен отпуск. Без значение за възникване на правото на обезщетение е основанието за прекратяване, както и причините, поради които полагащия се платен годишен отпуск е останал неизползван от работника.

Съгласно сключения между страните трудов договор размерът на платения годишен отпуск е уговорен на 20 дни. За времето, през което ищецът е работил при ответника 11.05.2020 г. – 23.10.2020 г. Не се твърди, а и не се установява по делото А. Н. Д. да е ползвал платен отпуск през времето на трувото си правоотношение, предвид това пропорционално на отработеното време неизползваният платен годишен отпуск е в размер на 9 дни, съгласно заключението на ССчЕ. Вещото лице е изчислило, че обезщетението за неизползван платен годишен отпуск възлиза на 994,37 лева, както и че след проверка ведомостите на ответното дружество същото не е било изплатено на ищеца. В този смисъл следва да се цени и установеното от служители на Дирекция „Инспекция по труда“ – гр. Б при извършена проверка на ответника на 30.07.2021 г.. При тези данни съдът намира, че исковата претенция на ищеца следва да се уважи в цялост.

Върху дължимата сума за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск следва да се присъди и законна лихва от предявяване на исковата молба в съда – 11.08.2022 г. до окончателното му изплащане.

По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

Действително като всяко парично задължение и задължението за заплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е лихвоносно, но липсата на плащане при прекратяване на трудовото правоотношение не поставя работодателя в забава. Предпоставка за дължимостта на мораторната лихва е отправена до работодателя покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, за което по делото не са представени доказателства от работника, поради което лихва следва да бъде присъдена само от деня, в който е предявена исковата молба. (така според решение №451 от 24.03.2006 г. по гр.д. № 2234/2003 г. на ВКС, трето ГО), а искът за обезщетение за забава за периода от 17.08.2021 г. до 10.08.2022 г. следва да се отхвърли.

По възражението за прихващане.

С оглед основателността на главните исковете, съдът дължи произнасяне и по направеното от ответника възражение за прихващане, което черпи своето основание в твърденията в отговора на исковата молба, че вследствие на неправомерното поведение на ищеца по време на работа на ответника са причинени неимуществени вреди, изразяващи се в уронване доброто име на ответното дружество, както и че на ищеца са предадени без основание суми, чиито титуляр е ответника по силата на сключен договор за цесия.

Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 ЗЗД когато две лица си дължат взаимно пари или едноредни и заместими вещи, всяко от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. При това материалноправно прихващане, двете насрещни вземания трябва да са еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от който момент двете вземания се считат за погасени. Ако насрещното вземане, с което се иска прихващане е спорно, т. е. не е ликвидно, е допустимо да се направи възражение за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, но погасителния ефект на прихващането ще настъпи, след като влезе в сила решението, тъй като от този момент вземането става ликвидно и безспорно. Предвид това в производството следва да се установи компенсируемостта на насрещното вземане след установяване на неговото съществуване (изискуемост и ликвидност. (вж. т.6 от ТР №1/04.01.2001г. по т.гр.д.

№1/2000г. на ОСГК на ВКС решение № 113 по гр.дело № 1274/2013г. на ВКС, ГК, ІІ ГО).

Съдебното възражение за прихващане на работодателя е всъщност искане на реализиране на пълна имуществена отговорност по съдебен ред, тъй като работодателят не е длъжен да предяви иск, когато може да се брани с възражение. Следва да се съобрази, че ограничената имуществена отговорност има договорен характер, тъй като възниква при неизпълнение на задължение по конкретно трудово правоотношение, а пълната имуществена отговорност има деликтен характер, тъй като има своето основание в неизпълнение на 3 общото задължение да не се вреди другиму. Според разрешенията на т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004г., ОСГК хипотезите на пълна имуществена отговорност по чл. 203, ал. 2 касаят деликт, отговорността за който се реализира по реда на чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД, както е прието и в практиката на ВКС (решение № 9 от 31.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1504/2017 г., IV г. о.; решение № 65 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 865/2012 г., III г. о.).

За основателността на направеното възражение за прихващане със сумата 300,00 лева ответникът следва да установи обстоятелствата, които обуславят възникване на вземането му, а именно: наличие на трудово правоотношение със служителя към момента на причиняване на вредата, деяние (действие или бездействие), противопоравност нa деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и че служителят е причинил умишлено сочената вреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения; съответно, че вредата е причинена поради небрежност при или по повод изпълнение на служебните си задължения и че са налице процесуалните предпоставки за надлежното осъществяване на ограничената имуществена отговорност на служителя.

След преценка на събраните по делото доказателства не се установиха действия или бездействия на ищеца, с които да е уронен престижа и доброто има на ответното дружество.

Напротив разпитания по делото свидетел Я. заяви, че не е виждал недоволни клиенти или действия на ищеца сочещи, че наливаните напитки не отговарят на поръчаното количеството, както и че е имало неотчетени количества напитки. В този смисъл не се установи да са настъпили и твърдените от ответника вреди, което е необходимо условие за реализиране имуществената отговорност на работника. Ето защо не следва да се преценяват останалите елементи от фактическия състав на вземането. С оглед изложеното съдът намира, че не са установи в процеса ответникът да има вземане, с което да може да се извърши съдебна компенсация, поради неосъществяване на предпоставките, при които би се ангажирала имуществената отговорност на служителя – пълна или ограничена.