Решение № 153 от 01.03.2025, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 153 гр. Благоевград, 01.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:

Миглена Кавалова-Шекирова при участието на секретаря Лилия Мл. Дренкарска като разгледа докладваното от Миглена Кавалова-Шекирова Гражданско дело № 20241210102675 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба, подадена от Е. А. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б, чрез адв. Д. Г., вписан в АКЛ служебен адрес: гр. Т седалище и адрес на управление: гр. С Твърди се, че на 14.09.2023 г. между Е. А. П., ЕГН **********, в качеството й на „кредитополучател“ от една страна и ответника „К, в качеството му на „кредитор“ от друга страна е сключен Договор за потребителски кредит № 928051 (накратко „Договорът за заем“) при следните условия: 1 000.00 лева главница; 47% фиксиран лихвен процент; 58, 32% годишен процент на разходите; 12 месечен срок за погасяване; 1 323.33 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя; обезпечение - поръчител или банкова гаранция уговорена в чл. 6 от договора. Сочи се, че съгласно чл. 18 (1) от Договора за заем в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 1 195, 72 лв. Твърди се, че за ищеца е било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка е начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема, като по този начин, в действителност общата сума, която ищецът следва да върне за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 1 323.33 лева, а значително по голяма - в размер на 2 519.05 лева. Твърди се, че ищецът към настоящия момент е погасил сумата в размер общо на 1 798.35 лв. Счита се, че т. нар. неустойка при непредоставяне на обезпечение е по същество разход, известен на кредитора, който е следвало да бъде посочен в ГПР, поради което според ищеца договорът за потребителски кредит е недействителен.

Счита се, че разликата от 798, 35 лв. между главницата от 1 000.00 и заплатената сума в размер на 1 798, 35 лв. е платена при изначална липса на основание. По отношение на начислената неустойка се сочи, че въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, а според ищеца е изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Сочи се, че кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. На следващо място се сочи, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и 1 излиза извън присъщата й обезпечителна функция. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение според ищеца се приема, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Отделно от това се счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл според ищеца уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Счита се, че посочената клауза, с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. На следващо място се счита, че е налице недействителност на договора за кредит, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Счита се, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите.

Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл.

68д, ал. 1 от ЗЗП. Навежда се, че тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, като в тази насока се цитира съдебна практика и решения на СЕС.

С оглед на гореизложеното, се иска от съда да признае за установено, че Договорът за потребителски кредит № от 14.09.2023 г., сключен между Е. А. П., ЕГН ********** и „К е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР и на основание чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД да осъди „Кда заплати на Е. А. П., ЕГН ********** сумата в размер 798, 35 лв. - сбор от заплатени при изначална липса на основание суми. В условията на евентуалност, се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено, че чл. 18, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 928051 от 14.09.2023 г., сключен между Е. А. П., ЕГН ********** и „К, уреждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Претендират се сторените разноски.

В законоустановения срок ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който се оспорват предявените искове, като неоснователни. Твърди се, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Сочи се, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Твърди се, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, а се сочи, че тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Твърди се, че в случай че неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни. Твърди се, че още преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му, поради което според ответника клаузите по процесния договор се явяват индивидуално договорени с конкретния потребител. По отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ се сочи, че са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Твърди се, че годишният процент на 2 разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Сочи се, че са неверни твърденията на ищеца, че неустойката представлява „добавка към възнаградителната лихва“. Сочи се, че лихвата по кредита е възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс и същата представлява задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на договора за кредит. Оспорва се и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. Твърди се, че ГПР е ясно посочен в договора, неустойката не е част от него и това недвусмислено е уговорено между страните. От договора и от Стандартния европейски формуляр е видно, че преди сключването и при подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита. С оглед на гореизложеното се сочи, че е налице действителност на самата клауза за неустойка по смисъла на ЗПК и с нея не се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК. Навежда се, че са неоснователни и аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя.

Навежда се, че такава проверка е извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. На следващо място се твърди, че оспорената неустойка е действителна, тъй като същата е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Сочи се, че неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. Твърди се, че не е налице неравноправност по ЗЗП, като всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, се сочи, че са неоснователни. Навежда се, че клаузите на договора, включително оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая се сочи, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Сочи се, че кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен размер. Навежда се, че всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на предоставения кредит са неоснователни, предвид фактът, че клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и последиците от обвързването с тях се сочи, че са недвусмислено посочени в договора, който съдържа и погасителен план на вноските за целия период на кредита. Твърди се, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител. На следващо място се сочи, че в периода 2023 г. - 2024 г. ищецът е сключил общо 2 договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при не предоставяне на обезпечение по кредита, като и двата договора съдържат съдържа оспорената в настоящото производство уговорка. Навежда се, че не е налице заблуждаваща търговска практика у ответника, както и не е налице неравноправност на договора, тъй като ищецът е сключил два договора с две еднакви уговорки и при идентични условия. По отношение на осъдителния иск се сочи, че при неоснователност на установителния иск за 3 обявяване на нищожност на договора в цялост и на доводите за недействителност на неустоечната клауза следва и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора, респективно клаузата за неустойка. С оглед на горното се иска от съда да отхвърли предявените искове, като неоснователни. Претендират се и сторените по делото разноски.

Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

Разпечатката съдържа 15 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e06314a9-b522-4203-89a6-00e99f467d29