Решение № 145 от 18.12.2025, Районен съд - Раднево

РЕШЕНИЕ

№ 145 гр. Раднево, 18.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Асен Цветанов при участието на секретаря Росица Д. Д.а като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело № 20255520100519 по описа за 2025 година

Предявени са отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1 ЗПК и чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК и насрещен иск по чл. 9 ЗПК, съединен с евентуален иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК.

Производството е образувано по искова молба на С. П. Д., действащ чрез Д. Г., вписан в АК-Ловеч, срещу „Стик-Кредит“ АД, с която се предявяват искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 22 ЗПК вр. чл. 10а ЗПК и чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК.

Ищецът твърди, че между него в качеството на кредитополучател и „Стик-Кредит“ АД в качеството на кредитодател е сключен договор за паричен заем № *** от *** г., по силата на който „Стик-Кредит“ АД е следвало да предостави парични средства в размер на 1000 лева на С. П. Д., а той от своя страна да ги възстанови ведно с възнаградителна лихва. Твърди, че на 21.07.2025 г. ищецът е упражнил правата си по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК като е отправил искане към кредитора да му бъде предоставено извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния договор за заем, като ответното дружество е изпратило извлечение, от което били видни претендираните от ищцата суми. Твърди, че в случая ответното дружество 1 претендирало 4678,56 лв. по процесния кредит с главница от 1000 лв. Счита, че в договора за кредит кредиторът е включил клауза, с която доверителят му се задължил да предостави в изключително кратък срок практически невъзможно за предоставяне обезпечение от потребител, ползващ се от услугите на т.нар. „бързи кредити“, а именно – банкова гаранция или няколко поръчители при изключително завишени условия. Твърди, че в резултат при непредоставяне на това обезпечение на потребителя се начислявала неустойка в огромни размери, която макар и именувана неустойка е по същество скрита възнаградителна лихва. Твърди, че тази конструкция за оскъпяване на потребителски кредит чрез скрити лихви, именувани като неустойки, за да не бъдат включени в ГПР е служебно известна на съда, както и фактът, че същата е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, каквато е и константната съдебна практика по договори за кредит с този ответник.

Твърди, че претендираните 3678.56 лв. от общо претендираните 4678.56 лв. са недължими предвид недействителността на договора за заем и разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да установи недействителност на договор за паричен заем № *** от *** г., като изцяло недействителен поради нарушаване на закона на няколко основания.

Претендира разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от „Стик-Кредит“ АД, действащо чрез АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Н., У., М.“, код по БУЛСТАТ *****, чрез адвокат Х. М. – САК, в който взема становище за неоснователност на иска. Твърди, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея, а неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, договорена била да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Твърди, че евентуално, ако неустойката се приеме са нищожна, то същата следвало да се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР били неоснователни. Твърди, че валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма, като са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на ЗПФУР. Излага допълнителни фактически и 2 правни съображения за действителност на договора за кредит. Иска отхвърляне на иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Стик-Кредит“ АД, действащо чрез АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Н., У., М.“, код по БУЛСТАТ *****, чрез адвокат Х. М. – САК, предявява срещу ищеца С. П. Д. насрещен иск с правно основание чл. 9 ЗПК, а в условията на евентуалност по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК за сумата от 1000 лв. Твърди, че не спорят, че ищецът е усвоил преведената му сума в размер на 1000 лева по договор за паричен заем № *** от *** г. Твърди, че съгласно чл. 1 от договора и от погасителния план, неразделна част от договора, кредитополучателят се е задължил да върне главницата за срок за 12 месеца при лихвен процент от 36% на месечни падежи, посочени в погасителния план с първа вноска на 06.11.2024 г. и последна вноска на 06.10.2025 г. Твърди, че ищецът не е върнал заетата сума в размер на 1000 лв., не е дал обезпечението, което се е задължил да даде, не е правил никакви плащания по договора за заем. Твърди, че към настоящия момент С. П. Д. бил в просрочие на 10 вноски по кредита с падежи, както следва: 06.11.2024 г., 06.12.2024 г., 06.01.2025 г., 06.02.2025 г., 06.03.2025 г., 06.04.2025 г., 06.05.2025 г., 06.06.2025 г., 06.07.2025 г. и 06.08.2025 г., което било основание кредиторът да упражни правото си по чл. 26, ал. 1 от договора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Твърди, че задължението на ответника по насрещния иск било в размер на 5088,96 лева, от които 1000,00 лева главница, 254,46 лева възнаградителна лихва, 1406,42 лева договорна неустойка и 2428,08 лева други разходи. Поради това иска постановяване на решение за осъждане на ответника на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД да заплати на „СТИК – КРЕДИТ“ АД сумата от 1000 лева, представляваща неизплатено задължение за главница по договор за паричен заем № ***/*** г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане, а при условията на евентуалност, в случай че се приеме, че процесният договор е недействителен в цялост, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 ЗПК да бъде осъден С. П. Д. да заплати на „СТИК – КРЕДИТ“ АД сумата от 1000 лв., представляваща неизплатената чиста стойност на кредита по договор за паричен заем № ***/*** г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от С. П. Д., 3 действащ чрез Д. Г., вписан в АК-Ловеч, в който взема становище, че насрещният иск е неоснователен. Излага подробни съображения за недействителност на договора за кредит и за неравноправност на клаузи от същия. Иска отхвърляне на насрещния иск като неоснователен.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С протоколно определение от 11.12.2025 г. е обявен за окончателен проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между С. П. Д. в качеството на кредитополучател и „СТИК – КРЕДИТ“ АД в качеството на кредитодател е сключен договор за паричен заем № ***/*** г.при условията на ЗПК и ЗПФУР, по силата на който „СТИК – КРЕДИТ“ АД е следвало да предостави парични средства в размер на 1000 лева на С. П. Д., а тя от своя страна да ги възстанови ведно с възнаградителна лихва; усвояване на сумата от 1000 лв. от кредитополучателя; годишният лихвен процент на заема е 36 %.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест като не е възложил на ищеца да докаже по исковете други спорни факти /спорните въпроси са правни/.

Ответникът следва да докаже насрещните си твърдения за валидност на клаузите от договорите за кредит, чрез доказване на твърдените в отговора факти за това.

С оглед установените безспорни факти е видно, че между ищеца С. П. Д. в качеството на кредитополучател и „СТИК – КРЕДИТ“ АД в качеството на кредитодател е сключен договор за паричен заем № ***/*** г.при условията на ЗПК и ЗПФУР, по силата на който „СТИК – КРЕДИТ“ АД е следвало да предостави парични средства в размер на 1000 лева на С. П. Д., а той от своя страна да ги възстанови ведно с възнаградителна лихва, както и че сумата от 1000 лв. е усвоена от кредитополучателя С. Д., а годишният лихвен процент на заема е 36 %.

Сключеният между страните договор за кредит попада под правната регламентация на Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит.

4

Съдът намира клаузата на чл. 28 вр. чл. 19 от договора за кредит /л.4346/ за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение за нищожна като противоречаща и заобикаляща закона, нарушаваща добрите нрави и като неравноправна клауза, за която съдът следи и служебно /чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори/.

Клаузата за предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е настоящият случай и съответно клаузата, с която е уговорена е нищожна, поради противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД (т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., ОСТК, Р-74-2011, ІV г.о.; Р-88-2010 г., І т.о.; Р-702-2008 г. ІІ т.о.).

Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи и на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От съдържанието на процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка възлиза на значителна част от заемната сума за срока на целия договор. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка 5 вноска по договора. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечение на главното задължение. Т. е. и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително със значителна сума спрямо предоставената главница. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка.