Решение № 3269 от 28.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3269 гр. София, 28.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100512227 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 14078 от 17.07.2024 г., постановено по гр. д. № 45306/2023 г. по описа на СРС, 63- ти състав, е признато за установено, че Е. А. Й. дължи на „Макроадванс“ АД /в качеството му на цесионер по договор за цесия, сключен между него и дружеството „Райфайзенбанк (България)” ЕАД /понастоящем „Кей Би Си Банк България“ ЕАД – с правоприемник „ОББ“ АД/, следните суми: 1/ сумата от 2098.38 лева – главница по договор за банков кредит от 31.01.2008 г., сключен между „Райфайзенбанк (България)” ЕАД и Е. А.

Й. като съдлъжник и 2/ сумата от 602.79 лева – обезщетение за забава за периода от 12.01.2020 г. до 10.01.2023 г. включително, както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 2607/2023 г. по описа на СРС – 17.01.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 2607/2023 г. по описа на СРС, като са отхвърлени исковите претенции за 1/ за сумата от 1203.86 лева – разликата до пълния претендиран размер на главницата по договора за кредит от 3302.24 лева и 2/ за сумата от 404.86 лева – разликата до пълния претендиран размер на обезщетението за забава от 1007.65 лева, както и искът за същото за периода от 10.01.2020 г. до 11.01.2020 г. вкл., поради неоснователност на претенциите в отхвърлената част.

1

Решението е постановено с участието на трето лице помагач на страната на ответницата – С. Н. П..

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Е. А. Й. с излагане на съображения за неправилност на решението в установителната му част. Твърди се, че цесията, извършена от първоначалния кредитор към ищеца, няма действие спрямо ответницата, тъй като задължението на последната не е било цедирано – напротив, цедирано е само вземането срещу длъжника С. Н. П.. Посочва се, че ответницата не е уведомена за извършената цесия, а получаването на исковата молба при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК не е равнозначно на редовно уведомяване за цесия по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Излагат се съображения, че ако се приеме, че ответницата има качество на поръчител, макар и същата да е встъпила като съдлъжник за чуждо задължение, то следва да се приеме, че задължението й е погасено с изтичане на шестмесечния срок, регламентиран в чл. 147 ЗЗД. Сочи се, че с оглед клаузите на договора за кредит следва да се приеме, че задълженията на ответницата са погасени по давност още преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Навеждат се съображения, че в случая неправилно първоинстанционният съд е възприел извода, че давността за цялото задължение започва да тече от датата на падежа на последната вноска. При условията на евентуалност се посочва, че в процесния случай приложение следва да намери кратката 3- годишна давност, тъй като се касае за погасяване на кредит чрез периодични плащания. Твърди се още, че по отношение на мораторната лихва е изтекла погасителната давност, поради което същата не се дължи. Моли се съдът да отмени решението в обжалвана част и да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Макроадванс“ АД, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба. Претендират се разноски.

Решението в частта, с която са отхвърлени исковите претенции за 1/ за сумата от 1203.86 лева – разликата до пълния претендиран размер на главницата по договора за кредит от 3302.24 лева и 2/ за сумата от 404.86 лева – разликата до пълния претендиран размер на обезщетението за забава от 1007.65 лева, както и искът за същото за периода от 10.01.2020 г. до 11.01.2020 г. вкл., поради неоснователност на претенциите в отхвърлената част, като необжалвано от ищеца е влязло в законна сила.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса 2 на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивният съд първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. установи, че

По правилността на решението въззивният съд намира следното:

Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, от една страна, и С. Н. П. – в качеството му на кредитополучател, и Е. А. Й. – в качеството й на съдлъжник, от друга, на 31.01.2008 г. е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е отпуснала на кредитополучателя сумата в размер на 10 150,00 лева при годишна лихва в размер на 7,7 %, като между страните по договора за кредит е уговорено, че кредитът ще бъде погасен на една изравнителна месечна вноска в размер на 88,98 лева, дължима на 15.02.2008 г., и 119 равни анюитетни месечни вноски, всяка една в размер на 121,54 лева, дължими на 15- то число от съответния месец, считано от 15.03.2008 г. до 15.01.2018 г.

Между страните във въззивното производство не се спори, а и от приетото и неоспорено от страните заключение на допуснатата по делото съдебно- счетоводна експертиза, което въззивният съд кредитира на основание чл. 202 ГПК като обосновано, пълно и компетентно изготвено, се установява, че отпуснатата по силата на процесния договор за кредит сума е била усвоена на 31.01.2008 г. по сметка на кредитополучателя при „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, както и че последното погасено задължение по процесния кредит за главница и договорна лихва е било за падежна дата 15.09.2015 г.

Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и ищцовото дружество „Макроадванс“ АД е сключен договор за цесия, по силата на който „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е прехвърлило на ищеца свои вземания, които не се погасяват редовно от длъжниците, като изрично е уговорено, че по смисъла на договора „вземания“ са всички дължими на продавача /„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ от негови неизправни длъжници суми, ведно с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, включително и с изтеклите лихви. В договора за цесия е уговорено още, че под „длъжник“ следва да се разбира всяко физическо лице или юридическо лице – кредитополучател, картодържател, съдлъжник или поръчител, което е задължено към продавача /„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ за изплащането на конкретно вземане, предмет на прехвърляне съгласно договора за цесия. От приложенията към договора за цесия е видно, че на ищеца са били прехвърлени вземания по процесния договор за кредит в размер на 4 046,53 лева, от които: 3 302,24 лева – главница; 174,77 лева – лихва, и 499,98 лева – законна лихва.

Спорно между страните във въззивното производство е дали сключеният договор за цесия между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и ищцовото дружество е породил действие и спрямо ответника в качеството му на солидарен длъжник.

3

Според разпоредбите на чл. 99, ал. 1 и 2 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това, като прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.

Според практиката на ВКС, обективирана в решение № 241 от 20.02.2018 г., постановено по т. д. № 985/2017 г. на ВКС, I I т. о., която настоящата инстанция изцяло споделя, не само поръчителството, а и всеки вид пасивна солидарност съставлява обезпечение за кредитора. В тази връзка следва да се посочи, че действително в разглеждания случай в приложението към договора за цесия, в което е описано вземането по процесния договор за кредит, в графа „имена на длъжника“ е отбелязано единствено името на кредитополучателя С. Н. П.. Както вече беше посочено обаче, в договора за цесия фигурира изрична клауза, че вземанията, предмет на договора и представляващи дължими суми от неизправни длъжници, се прехвърлят, респ. придобиват заедно с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, включително и с изтеклите лихви, а под „длъжник“ следва да се разбира всяко физическо лице или юридическо лице – кредитополучател, картодържател, съдлъжник или поръчител, което е задължено към продавача /„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ за изплащането на конкретно вземане, предмет на прехвърляне съгласно договора за цесия. В представения по делото договор за кредит е посочено, че ответникът се задължава в качеството на солидарен длъжник.

Следователно и доколкото пасивната солидарност по своето естество е обезпечение за кредитора и между страните по договора за цесия е изрично уговорено, че вземанията, предмет на договора, се прехвърлят заедно с обезпеченията, то следва да се възприеме изводът на първоинстанционния съд, че в разглеждания случай ищцовото дружество е придобило вземанията срещу всички длъжници по процесния договор за кредит, а именно – кредитополучателя и ответника в качеството му на солидарен длъжник.

Според разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне, а прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.

Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение – да изпълни задължението си точно, като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия кредитор /цесионера/. Допустимо е обаче по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. В този случай представителната власт възниква по волята на представлявания – цедента, съгласно 4 разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът й се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Не е възможно уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от цедента да бъде заместено от съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй като заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от цедента нито от негов пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, не може да бъде игнорирано. Следователно с връчване на уведомлението в хода на исковото производство цесията има действие спрямо длъжника /така решение № 114 от 07.09.2016 г., постановено по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о./.