Решение № 184 от 15.04.2024, Районен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 184 гр. Габрово, 15.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Т. Христов при участието на секретаря Даниела Ат. Марчева като разгледа докладваното от Христо Т. Христов Гражданско дело № 20234210100590 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано въз основа на обективно съединени установителен и осъдителен иск, подадени от Д. Ц. И., с ЕГН **********, с адрес: гр.

Габрово, ул."*********" № 41, ет. 2 срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, с ЕИК:

131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2, ап. 40- 46.

І. Искания и възражения на страните, сочени обстоятелства от значение за претендираните права и възражения:

1. От страна на ищцата:

Твърди, че на 18.06.2019г. сключила договор за паричен заем № 3555762 с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД. Страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 500,00 лева, видът на вноската била месечна, а размерът на месечния лихвен процент не бил посочен.

В чл. 4 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията отпуснала кредита. Поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто досие в ЦКР и др.

В ал. 2 от чл. 4 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по договора да предостави обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 250 лв. Неустойката се 1 заплащала от Заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

На ищцата била начислена неустойка в общ размер на 250 лева, тъй като същата не представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпването на тази недействителност. Същата имала характер на изначална недействителност, защото последиците й възникнали при самото сключване на договора и когато той бъдел обявен за недействителен, заемателят дължал връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗЗП при забава на потребителя кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК било установено, че при забава на потребителят кредиторът имал право само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Било налице заобикаляне на ЗПК, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата била нищожна. Клауза била нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Така договорена неустойката при непредставяне на обезпечение излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и водела до оскъпяване на кредита, а и не било ясно какви точно вреди на кредитора би покрила.

Същевременно кредиторът не включвал възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

Прави искане съдът да се счита за надлежно сезиран с възражение за нищожност на целия договор за паричен заем и в мотивите си на постановения съдебен акт да се позове на нея.

Неустоечната клауза по чл. 4 от Договора била изцяло неравноправна и нищожна и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

След приетото от съда увеличение на осъдителния иск, искането на ищеца е съдът да постанови решение с което:

- да признае за установено между страните, че чл.4 ал.2 от сключения между тях Договора за заем 3555762 е нищожна;

- да осъди на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД ответника „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД да заплати на ищцата сума в размер на 50 лева, като частичен иск от общо 250 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за паричен заем 3555762, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането, както и да му бъдат присъдени сторените съдебни и деловодни разноски, включително и адвокатско възнаграждение.

2

Сумите да бъдат заплатени по банкова сметка:

BG21INTF40012050647658.

2. От страна на ответника:

Ответникът, чрез процесуалния си представител, намира исковете за неоснователни и недоказани.

Недопустимо било възражението за нищожност на целия договор да бъде разглеждано от съда и той да се произнася по него.

Процесният договор за паричен заем бил действителен и бил в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2. Договорът бил сключен валидно.

При отпускане на кредита дружеството действало добросъвестно - на ищеца бил предоставен стандартен европейски формуляр, в който били описани параметрите на кредита и изрично било посочено, че трябва да се предостави едно от посочените обезпечения, т.е. преди да сключи съответния договор за кредит ищецът знаел, че трябва да представи обезпечение. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК, изискването да се предостави обезпечение на кредит било напълно допустимо и законно. Не било налице и неравновесие между правата и задълженията на страните - дружеството предоставило паричен кредит срещу обезпечение, а ищецът се задължил да върне заетата сума и договорената лихва.

В настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не намирала приложение и не било налице нарушение на нейните изисквания.

Претендираната неустойка за неизпълнение касаела едно допълнително задължение за предоставяне на обезпечение, като поради непредоставянето му била начислена същата. Периодът за който била начислена неустойка бил от изтичането на тридневния срок за предоставяне па обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва била за период от настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението, тоест за периода, за който се начислявала неустойка за неизпълнение на договорно задължение не се претендирало обезщетение за забава.

Въвеждайки твърдението, че неустойката е недействителна на основание чл.

21 ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които се покриват от ГПР, процесуалният представител на ищеца не съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която било предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Следвало заключението, че законодателят предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.

Годишния процент на разходите /ГПР/ бил посочен ясно в сключения договор за заем. Годишният процент на разходите на бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определен с постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на текущата година плюс 10 процентни пункта. ГПР представлявал „печалбата" на кредитора, под формата на „договорна лихва” и „другите разходи", пряко свързани с договора за потребителски кредит.

3

Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по кредита се изчислявал по формула съгласно Приложение № 1, като се вземали предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. По процесния договор за паричен заем ГПР бил фиксиран. Посочена била и общата сума за плащане по договора. Механизмът за пресмятане на ГПР бил по формула, съдържаща се в Приложение № 1 към ЗПК, като нямало законово изискване механизмът да бъде посочен и в договора за паричен заем. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че при посочване на годишния процент на разходите (ГПР) следвало да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин, следвало да се тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които щели да доведат до промяна в ГПР, а не простото повтаряне на всички изброени в т. 3. б. „а"' „м" от приложение № 1 на ЗПК допускания. В конкретният случай договорът за кредит не съдържал възможности за промяна в ГПР, като резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие на договора. ГПР бил изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата. Т. е. в договора не била уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не били предвидени и уговорени допълнителни допускания.

Поради това неоснователни били доводите на процесуалния представител на ищеца, че клаузата за неустойка целяла да заобиколи императивната разпоредба на закона. Законодателят предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.

Неустойката по своята същност представлявала форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението.

Процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение поръчител или банкова гаранция. Предназначението на посочената неустойка било да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинявало неизпълнението на парично задължение били пропуснатите ползи от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът щял да реализира, ако щял да получи в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът щял да дължи, ако си бил набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси).

Ако заемополучателят добросъвестно бил изпълнил поетото договорно задължение и предоставил такава гаранция, то кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи посочените вреди.

Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението без да било нужно те да се доказват. Фактическият състав, който следвало да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включвало следните елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е уговорена. Фактическият състав бил осъществен и неустоечните задължения валидно възникнали. Неустойката била нищожна само ако единствената цел, за която тя била уговорена излизала извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в настоящия случай не били налице, тъй като уговорената неустойка имала обезщетителна функция.

4

Неустойката сама по себе си не била част от печалбата на Кредитора, а било договорено между страните обезщетение за неспазване на договореното от страна на заемателя. Претендираната неустойка представлявала такава за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава.

Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не били обвързващи за потребителя съгл. чл. 6. параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално.