Решение № 260452 от 21.01.2021, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е

Ш Е Н

И Е

№……..................... гр. София, 21.01.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV- Б състав, в публичното заседание на десети декември, две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ:СТАНИМИРА ИВАНОВА мл.с.ЛОРА ДИМОВА при секретаря К.Лозева, като разгледа докладваното съдия Станимира Иванова въззивно гр. дело № 16910 по описа за 2019г. на СГС, за да се произнесе взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №

242129/14.10.2019г. по гр.д. № 16709 по описа за 2018г. на Софийски районен съд, 41-ви състав :

1. е отхвърлен като неоснователен иск, предявен с искова молба вх. № 2006385/12.03.2018г. на Х.З.В., ЕГН ********** със съдебен адрес: адв. В.,*** срещу „В.К.”ООД,

ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, АТЦ „Силвър Център”, ет.******и съдебен адрес: адв. А.Н.,***, офис 104 с правно основание чл. 26, ал., пр.1 от ЗЗД за прогласяване за нищожен поради противоречие със закона договор за паричен заем №

„Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г.;

2. е прогласен за нищожен на основание на чл. 26, ал.1,пр.3 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави договор за паричен заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г. по предявен иск от Х.З.В., ЕГН ********** срещу „В.К.”ООД, ЕИК ******;

3. „В.К.”ООД,

ЕИК ****** е осъдено да заплати на Х.З.В.,

ЕГН ********** на основание на чл. 55, ал.1 пр.1 от ЗЗД сумата от 11 848,66лв., представляващи платена в периода от 27.01.2017г. до 22.12.2017г. без основание по нищожен договор за паричен заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г. сума;

4. е отхвърлен като неоснователен иск, предявен с искова молба вх. № 2006385/12.03.2018г. на Х.З.В., ЕГН ********** срещу „В.К.”ООД, ЕИК ****** с правно основание чл. 49 вр. с чл. 52 от ЗЗД за заплащане на сумата от

5000лв., представляващи обезщетение за претърпени в периода от 27.01.2017г. до 22.12.2017г. неимуществени вреди

– стрес, притеснение, неудобства и унижение, в резултат на сключения нищожен договор за паричен заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г; като В.К.”ООД, ЕИК ****** е осъдено да заплати на Х.З.В., ЕГН ********** съдебни разноски от 1307,61лв., а Х.З.В.,

ЕГН ********** е осъдена да заплати на В.К.”ООД,

ЕИК ****** съдебни разноски от 351,80лв.

Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№ 5188403/13.11.2019г. по регистъра на СРС от ответника по исковете – „В.К.”ООД, ЕИК ****** в частта, в която исковете са уважени. Изложило е съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон. Посочило е, че по делото било установено сключване на договора за кредит, предоставяне на сумата по него и предсрочното й погасяване от ищеца, правилно районният съд бил приел, че договора съответства на разпоредбите на закона. Неправилно районният съд бил приел, че уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и че същото води до нищожност на целия договор, съответно че се дължи връщане на платената по договора сума. Ищцата била запозната с условията по договора за кредит и се била съгласила с посочения в чл. 4 от договора размер на договорната лихва, това била цената на услугата по предоставянето на заема, а не само възнаграждение за ползването на главницата.

В случая предоставените средства не били набрани с публично привличане на влогове и други възстановими средства, поради което и уговорения размер на лихвата не противоречал на добрите нрави. Достъпът на ищеца до заемните средства бил бърз и лесен, тези ползи имали своята цена и същата била уговорена от страните. Учредяването на ипотека, плащането на сумите по договора установявали съгласието на ищеца с така уговорената лихва. Убеждението на ищеца, че лихвата противоречи на добрите нрави следвало да я препятства да сключи договора, но това не било направено. Нямало ограничение на максималния размер на договорната лихва, ограничение имало само за годишния процент на разходите, част от които е договорната лихва, но в случая не бил превишен максималния размер на ГПР.

Договорната свобода позволявала уговаряне на лихва от 40,56%. Съдебната практика посочена от СРС била за правоотношения, които не се регулират от ЗПК след измененията му от 28.07.2015г. и не била приложима. Паричните средства по договора ищецът използвал за да погаси свои задължения по други договори, както и да получи банков заем при по-ниски лихвени проценти, поради което и не можело да се приеме, че има злоупотреба с права и неоснователно обогатяване от ответника. Да се приеме, че договор, който е в съответствие със закона противоречи на добрите нрави било житейски нелогично. Предоставянето на потребителски кредит от търговец, който извършва тази дейност по занятие била с цел печалба и същата може да се уговаря съобразно срока на предоставеното ползване на главницата. Уговорената лихва от 40,56% не генерира свръхпечалба за сметка на икономически по-слаб субект, защото същото е направено на свободен пазар при свободно достъпна информация за оферти за лихва, ясно разписани клаузи по договора. Ограниченията по ЗПК на ГПР са съобразени със застрашеността за небанковите институции от висока степен на несъбираемост на сумите, като приходите от лихвите следва да покрият загубата от същото.

Подчиняването на договорната лихва със законната лихва за забава било правен абсурд, защото същите били несравними правни институти. Възнаградителната лихва като цена за ползване на паричните средства се определяла от разходите на търговеца за предоставяне на сумата, конкуренцията на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение на кредитополучателя. Собствените средства на търговеца също имали своята цена. Ускорената и опростена процедура по предоставянето на заема водело до повишаване на риска от невръщане на сумата и увеличавали цената му. Дори да се приемело че тази клауза е нищожна, то същата не влечала нищожност на целия договор, защото можела да бъде заместена с посочената от районния съд съдебна практика, сочеща че не противоречи на добрите нрави възнаградителна лихва в размер на двукратния размер на законна лихва за забава. По аргумент от по-силното основание от чл. 4,ал.1, т. 5 от ЗПК недопустимо било небанкова финансова институция да предоставя кредити без възнаградителна лихва или срещу такава в размер на законната лихва, а нарушение на правилата на Закона за защита на конкуренцията би било да предоставя кредити при възнаградителна лихва в размер на двукратния размер на законната лихва.

Законодателят можел да ограничи размер на възнаградителната лихва до двукратния размер на законната лихва за забава, но това не било направено, ограничението било за годишния процент на разходите /ГПР/, който включвал възнаградителната лихва, така реално законодателят ограничил и размер на възнаградителна лихва. В случая ГПР бил по-нисък от законово определения максимален размер, което обосновавало извод, че уговорената възнаградителна лихва не е прекомерна.

Неправилно било прието, че нищожна е клаузата за неустойките по договора за кредит по същите съображения. Ищецът бил запознат предварително с условията по договора и се бил съгласил с тях, тези клаузи не водели до неоснователно обогатяване, съответствали на типичните функции на неустойката по чл. 92 от ЗЗД. Претендирало е разноски. Оспорил е поради прекомерност претенцията на ищеца за разноски за адвокат.

Въззиваемият-ищец

Х.З.В., ЕГН **********

, в предоставения срок е оспорила жалбата. Посочила е, че решението в обжалваната част е правилно. Договорът не съдържал разбивка на всяка погасителна вноска показваща погасяването на лихвата и на главницата, на други задължения. Договорът противоречал на добрите нрави, защото противоречал на разходите на заемодателя, риска , който той носи, размер на добросъвестно очакваната от сделката печалби, че вземането е обезпечено с ипотека. Претендирал е разноски.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. №

2006385/12.03.2018г. на Х.З.В., ЕГН ********** със съдебен адрес: адв. В.,*** срещу „В.К.”ООД,

ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, АТЦ „Силвър Център”, ет.******и съдебен адрес: адв. А.Н.,***, офис 104 с която е поискала от съда на основание чл.

26, ал., пр.1 от ЗЗД да прогласи за нищожен поради противоречие със закона договор за паричен заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г.; да прогласи за нищожен на основание на чл. 26, ал.1,пр.3 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави договор за паричен заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г. ; да осъди ответника да й заплати на основание на чл. 55, ал.1 пр.1 от ЗЗД сумата от 11 848,66лв., представляващи платена без основание по нищожен договор за паричен заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г. сума за периода от 27.01.2017г. до 22.12.2017г.; да осъди ответника да й заплати на основание чл. 49 вр. с чл. 52 от ЗЗД сумата от 5000лв., представляващи обезщетение за претърпени в периода от 27.01.2017г. до 22.12.2017г. неимуществени вреди –стрес, притеснение, неудобства и унижение, в резултат на сключения нищожен договор за паричен заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г. Навела е твърдения, че сключила договора с ответника, но не й била дадена възможност да се запознае със съдържанието му и да направи възражения срещу клаузи по него, договорът бил предварително подготвен, като не й било позволено да променя клаузите, едва при сключването на договора за ипотека за обезпечение на задължението при прочитането на същия от нотариуса разбрала, че условията били неизгодни и била измамена от ответника, чиито служители и посочили, че лихвата и договора са изгодни. Клаузите, формиращи задължението по договора били неравноправни и нищожни, целият договор бил такъв. Размерът на договорената лихва противоречал на добрите нрави и на добросъвестността, предпоставка на нееквивалентност на престациите. Задължението да осигури и допълнително обезпечение освен ипотеката било реално неизпълняемо, за същото не била уведомена предварително, неустойката за неизпълнение на това задължение била нищожна поради прекомерност и противоречие със закона и добрите нрави. Месечната вноска се оказало че била по-голяма от посоченото в договора, странно било как се отпуска кредит с месечния вноска от 591,50лв. за първите 12 месеца и 1076,08лв. за следващите 24 месеца при доход на кредитополучател по 300-400лв. месечно. Започнала да изпълнява задълженията по договора, независимо че се чувствала измамена, защото ежемесечно била уведомявана от служител на ответника, че неизпълнението ще доведе до образуване на заповедно съдебно дело, в края на 2017г. погасила предсрочно задълженията, за да пресече възможност за да бъде осъдена и да й бъде продадено единственото жилище без да разбере. Уговорената възнаградителна лихва и неустойката за неосигуряване на солидарен длъжник били нищожни, защото престациите били нееквивалентни, размер бил прекомерен. Не били спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 7-12 от ЗПК, чл. 24, ал.1, т. 7-9 от Закона за кредитиране на недвижими имоти на потребителя. По договора платила 29 348,66лв., а получила 17500лв., поради което и разликата между тези суми от 11 848,66лв. била платена без основание.

Претърпяла неимуществени вреди от сключването на договора и необходимостта да осигурява средства за погасяване на задълженията, справедлив размер на обезщетение за същите бил 5000лв. Претендирала е разноски. Оспорил е поради прекомерност претенцията на ищеца за разноски за адвокат.

Ответникът „В.К.”ООД,

ЕИК ****** в предоставения му срок за отговор е оспорило иска. Посочил е, че договора и клаузите по него са валидни, платените суми имали своето основание. Преди сключването на договора на ищеца била предоставена необходимата информация съгласно изискванията на ЗПК, ищецът имал възможност да се запознае със същите и да вземе решение дали да сключи договора, дори ищецът признавал, че нотариусът му е прочел съдържанието на договора за ипотека, инкорпориращ клаузите на договора, тоест можел е да откаже да сключи договор за ипотека, но въпреки това го сключил, получил и сумата по кредита, което доказвало че е знаел и е бил съгласен с договора. За размер на договорната лихва, неустойките , разходите било постигнато съглашение между страните, ГПР, включващ договорната лихва бил в рамките за законоустановения размер и тези клаузи били валидни. Договорната свобода позволявала съглашение със съдържание по оспорените клаузи. Предоставянето на потребителски кредит от търговец, който извършва тази дейност по занятие била с цел печалба и същата можело да се уговаря съобразно срока на предоставеното ползване на главницата. Уговорената лихва от 40,56% не генерирала свръхпечалба за сметка на икономически по-слаб субект, защото същото е направено на свободен пазар при свободно достъпна информация за оферти за лихва, ясно разписани клаузи по договора. Ограниченията по ЗПК на ГПР били съобразени със застрашеността за небанковите институции от висока степен на несъбираемост на сумите, като приходите от лихвите следва да покрият загубата от същото. Валидни били уговорените неустойки по договора, защото били съобразени с типичните функции на неустойката. Не дължал плащане на обезщетение за неимуществени вреди, защото поведението му било добросъвестно.