Решение № 453 от 18.08.2025, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 453 гр. Благоевград, 18.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Гюлфие Яхова

Диана К. Ангелова при участието на секретаря Анастасия Фотева като разгледа докладваното от Диана К. Ангелова Въззивно гражданско дело № 20241200501218 по описа за 2024 година и за да се произнесе съобрази следното:

Производството е образувано по въззивна жалба с вх.№ 2508/21.03.2024 година, подадена от К. Г. П., ЕГН ********** и К. Х. П., ЕГН **********, и двамата с адрес: гр.Петрич, ул.“***“ №6, чрез адв.К. П., с адрес за призоваване: гр.Благоевград, ул.“***“ №8, ет.4, ап.16 против Решение № 32/02.02.2024 година, постановено по гр.дело № 784/2023 година по описа на Районен съд – Петрич.

С Решение № 32/02.02.2024 година, постановено по гр.дело № 784/2023 година по описа на Районен съд – Петрич, съдът е признал за установено съществуването на вземания на „ИНОВАТИВНИ ФИНАНСИ“ ООД, ЕИК 201257149, седалище и адрес на управление гр.

Варна, бул.“***“ № 201, СГРАДА МОЛ ВАРНА, Тяло Б, ет.4 в качеството на частен правоприемник на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК 831094393, от К. Г. П., ЕГН ********** от град Петрич, ул.“***“ № 6 и К. Х. П., ЕГН ********** от град Петрич, ул.“***“ № 6, в качеството на солидарни длъжници, за които е издадена Заповед по чл.417 ГПК за изпълнение на парично вземане с № 9664 /11.12.2020 г. по ч.гр.д. № 1320/2020 г. по описа на Районен съд -град Петрич, а именно:

- 4576,21 /четири хиляди петстотин седемдесет и шест евро и двадесет и един евроцента/ евро, представляваща просрочена главница, дължима по Договор за банков кредит № 022LD - R - 001260, сключен на 26.09.2011 година и обезпечен с Договори за поръчителство от 26.09.20111 година,, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 1 постъпване на заявлението в съда - 08.12.2020 г. до погасяване на вземането;

- 4724,14 /четири хиляди седемстотин двадесет и четири евро и четиринадесет евроцента/ евро, представляваща непогасена възнаградителна лихва, дължима на основание Раздел II, т.4 от Договор за банков кредит № 022LD - R - 001260, сключен на 26.09.2011 година, дължима за периода от 01.01.2012 година до до 25.11.2020 г.;

- 3418,63 /три хиляди четиристотин и осемнадесет евро и шестдесет и три евроцента/ евро, представляваща обезщетение за забава на просрочени плащания, дължими на основание Раздел II, т.10 от Договор за банков кредит № 022LD - R - 001260, сключен на 26.09.2011 година, за периодите от 01.01.2012 година до 12.03.2020 г. и 14.05.2020 г. до 25.11.2020 г.;

- 15,25 /петнадесет евро и двадесет и пет евроцента/ евро, представляваща законна лихва върху главницата, начислена за периода от 26.11.2020 г. до 07.12.2020 г.;

- 12,27 /дванадесет евро и двадесет и седем евроцента/ евро, представляваща разходи по кредита за връчване на покани.

В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че в хода на първоинстанционното производство са били допуснати съществени процесуални нарушения, вследствие които делото е останало неизяснено от фактическа страна и съответно е довело до необоснованост на изводите на съдебния състав.

Твърди се в жалбата, че не са правилни изводите на районния съд относно това, че в случая са изпълнени императивните изисквания на чл. 11 от ЗПК и не е налице нищожност по смисъла на чл. 22 от ЗПК на процесния договор за потребителски кредит в цялост и че не е налице неравноправност на клаузите в договора за потребителски кредит по смисъла на чл.

143 от Закона за защита на потребителите.

Твърди се, че в раздел 4 от Общите условия на „Първа инвестиционна банка“ АД за кредити на физически лица е договорена едностранна промяна на договорения лихвен процент и тези уговорки покриват критериите за нищожност поради неравноправие и противоречат на добрите нрави. Твърди се, че съгласно т. 4 от договора за кредит, за усвоения кредит, кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на банката в евро /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 8.51 пункта. Сочи се, че съобразно договора и ОУ, действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Сочи се, че в т. 4.4 от ОУ е предвидено, че в случай, че по време на действието на договора, банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски се променя едностранно от Банката, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят, с подписване на договора, дава своето неотменимо и безусловно съгласие.

Твърди се в жалбата, че в случая не е посочено на какво основание банката ще променя 2

БЛП, не е посочено, че е необходимо да е налице основателна причина за промяната, не са посочени и обективни критерии като пазарни индекси, котировки, курсове и пр., които ще водят до определена или определяема промяна, в т.ч. увеличение на размера на БЛП. Твърди се, че процесиите клаузи не съдържат достатъчно ясна и разбираема за потребителя информация за условията и начина на изменение на размера на лихвения процент по договора за кредит, като се сочи, че същите съдържат неравноправни уговорки по смисъла на чл. 143, т. 10 и 12 от ЗЗП, тъй като дават възможност на банката да увеличи едностранно лихвата, което е във вреда на потребителя, създават неравновесие в правата и задълженията на страните като поставят задължението на потребителя в зависимост от определянето на съдържанието на едно понятие само от банката и противоречат на принципа на добросъвестност.

Твърди се, че тъй като спорните клаузи не са индивидуално договорени, същите са нищожни, освен ако се установи наличие на някое от изключенията, визирани в чл. 144, ал.

3, т. 1, вр. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП или в чл. 144, ал. 2, т. 1, вр. 143, т. 10 от ЗЗП.

В жалбата се сочи съдебна практика, която се иска да бъде съобразена от въззивния съд. Поддържат се във въззивната жалба заявените и пред районния съд възражения относно недействителността на процесния договор за кредит.

С въззивната жалба отново както и пред районния съд се заявява възражение, че съгласно чл.138, ал.2 от ЗЗД поръчителство може да съществува само за действително задължение и щом договорът за потребителски кредит е недействителен, то същият не може да породи действително задължение, за което отговорност да носи поръчителя. Сочи се, че вземането на банката по чл. 23 ЗПК не е в изпълнение на договора, който е обезпечен от поръчителя, поради което не може да се претендира от поръчителя такова вземане на недействително договорно задължение.

С въззивната жалба отново се заявява възражение за изтекла погасителна давност по отношение на падежиралите вноски по договора за кредит, като се твърди, че претендираните вземания за главница съобразно погасителни вноски по договора за кредит изискуеми преди 08.12.2015г., съответно за лихви преди 08.12.2017г., са погасени по давност.

С оглед на горното се иска от съда да отмени обжалваното Решение № 32/02.02.2024г година, постановено по гр. дело № 784/2023г. по описа на Районен съд – Петричи присъди разноски в полза на въззивниците.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от въззиваемия, с който се оспорва заявеното във въззивната жалба и се иска от съда да потвърди съдебния акт, като присъди разноски в полза на въззиваемия.

Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна и обосновава следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите 3 въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо.

Следва да се посочи, че от една страна нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т. е. той може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства. Същото задължение има съда и по аргумент от разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК, съответно такова е и задължението на националния съдия и по смисъла на постоянната съдебна практика във връзка с чл.4, § 3 от ДФЕС, като всеки национален съдия разполага с възможността да се произнесе по основания за нищожност, които не са заявени от ответника, като се има предвид съдебната практика – така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98 до С-244/98,Осеаnо Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (С-241/98 до С-244/98), като в този смисъл националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата – така –решения по: дело С-240/98- С-244/98, т. 27- т. 28; дело С-168/05; дело С-40/08; дело С-137/08, дело С-243/08, т. 31, дело С-618/10, т. 41-42; дело С-472/11, т. 21-24, дело С-397/11, т. 26, дело С-415/11, т. 44-т. 46/.

Не може да се спори в казуса, че въззивниците ответници имат качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от Закона за защита на потребителите и съдът и по аргумент от разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК е длъжен и сам служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В този смисъл съдебната практика, приема, че поръчителят също има качеството на потребител в случай, че е изпълнен фактическия състав на диспозицията на §13, т.1 от Закона за защита на потребителите – така с Решение № 38/23.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2754/2015 г. на Първо ТО, ТК съдът дава отговор на въпроса физическо лице -съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, има ли качеството на потребител и може ли да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, по следния начин:

„Физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по смисъла на ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото, с оглед установяване на 4 качеството"потребител". Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън или независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални /връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. „. В този смисъл доколкото процесния договор е сключен от физическо лице, като е обезпечен с поръчителството на въззивниците, последните имат качеството на потребител и се ползват от императивната защита на Закона за защита на потребителите. Така и по аргумент от разпоредбата на чл.142 от Закона за задълженията и договорите.