Решение № 314 от 03.12.2025, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 314 гр. Стара Загора, 03.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова-Янчева

Членове:

Николай Ил. Уруков

Атанас Д. Атанасов при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева като разгледа докладваното от Атанас Д. Атанасов Въззивно гражданско дело № 20255500500686 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 от ГПК и сл.

Образувано e по въззивна жалба на С. Р. Ж., ЕГН – **********, с адрес: гр. С.З., *** срещу решение № 260000/10.01.2025 г., постановено по гр.д.№ 4729/2020 г. по описа на Районен съд – Стара Загора.

Решението се обжалва в частта му, в която е уважен предявеният от Ю. Д.

С. срещу обикновеният другар С. Р. Ж. установителен иск по чл.422 от ГПК, като недопустимо, а евентуално като неправилно поради допуснато съществено процесуално нарушение.

Излагат се оплаквания за недопустимост на решението поради несъответствието на претендираната от ищеца с исковата му молба защита, а именно признаване съществуването на вземането му от 9500 лв. от ответниците С. Р. Ж. и Д. И. Ж. при условията на пасивна солидарност, с издадената срещу тях заповед за изпълнение, съгласно която двамата ответници са осъдени да заплатят тази сума при условията на разделна отговорност.

По отношение на неправилността на решението се излагат оплаквания, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички релевантни доказателства, в частност извлечение от банкова сметка на Г.Д.П. /праводател на ищеца/, което установява две плащания към него, за суми съответно от 3000 лв. и от 1000 лв., които не се оспорват от него.

1

Претендира се обезсилването на обжалваното решение, а евентуално – неговата отмяна, както и присъждането на направените в производството разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца и въззиваем Ю. Д. С., действащ чрез адв. И. З., с който жалбата е оспорена като неоснователна.

Изложени са доводи за допустимост на обжалваното решение, предвид съответствието на неговият диспозитив с издадената срещу ответниците заповед за изпълнение.

С оглед на това според въззиваемия е без правно значение обстоятелството, че с исковата си е претендирал признаване на вземането при условията на солидарна отговорност, както и оспорва това да е повлияло негативно на ответниците при упражняване на процесуалните им права.

По отношение на правилността на постановеното от Районен съд – Стара Загора решение са изложени доводи, че първоинстанционният съд е обсъдил в пълнота всички относими доказателства и въз основа на обоснованите си изводи за наличието на документ от 03.04.2015 г., доказващ, наличието на признание на С. Р. Ж., че не е погасил задължението си към Г.Д.П., е приел, че документираните плащания нямат погасяващ ефект по отношение на претендираното с исковата молба вземане.

Претендира се потвърждаване на обжалваното решение.

В проведеното открито съдебно заседание въззивникът С. Р. Ж. не се явява и не се представлява от процесуален представител.

Другият обикновен другар на страната на ответниците – Д. И. Ж., не се е присъединила към подадената от С. Р. Ж. въззивна жалба, и не е подала лично въззивна жалба, поради което по отношение на нея първоинстанционното решение е влязло в сила.

Въззиваемият Ю. Д. С. се представлява в откритото съдебно заседание от пълномощника си – адвокат, чрез когото оспорва жалбата и пледира за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част.

След обсъждане на твърденията и възраженията на страните, и събраните доказателства, на основание чл.235, ал.3 от ГПК съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима, т.к. е подадена в предвидения в закона срок за обжалване от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол в съответната му част съдебен акт.

Разглеждайки я по същество съдът намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

Фактите от правно значение за настоящият правен спор са били установени в пълнота от първоинстанционният съд, в съответствие с установените процесуални правила за събиране на доказателствата, а направените фактически изводи са обосновани, поради което въззивният съд препраща по реда на чл.272 от ГПК към мотивите на обжалваното решение в тази им част.

2

Оплакването във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение в обжалваната му част e неоснователно, а съображенията за това са следните:

По заявление на Г.Д.П. е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 4012/07.11.2017 г. по ч.гр.д.№ 5992/2017 г. по описа на Районен съд – Стара Загора срещу С. Р. Ж. и Д. И. Ж., с която е разпоредено двамата длъжници да заплатят разделно на кредитора сумата от 9500 лв. – главница, 5000 лв. – неустойка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.10.2017 г. до окончателно изплащане на вземането, и разноските в заповедното производство от 290 лв.

– платена държавна такса и 1694,60 лв. – адвокатско възнаграждение.

Със заявлението си кредиторът е претендирал да бъде разпоредено двамата длъжници да му заплатят вземанията при условията на солидарна отговорност.

С разпореждане № 14378/07.11.2017 г. заявлението е отхвърлено по отношение на искането за солидарната отговорност на двамата длъжници.

Като документ по чл.417 от ГПК със заявлението е бил представен нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, в който е инкорпориран договор за заем от 21.02.2014 г., по силата на който Г.Д.П. е дал в заем на заемополучателите и ипотекарни длъжници С. Р. Ж. и Д.

И. Ж. сумата от 9500 лв., която те са се задължили да му върнат в срок до 21.02.2015 г.

С нотариалният акт са удостоверени изявления на заемополучателите, че са получили дадената им в заем сума от 9500 лв.

В срока за възражения по чл.414 от ГПК всеки от двамата длъжници е подал възражение, с което е бланкетно е заявил, че не дължи изпълнение по издадената срещу него заповед.

В периода от време между издаване на заповедта за изпълнение и връчването й на длъжниците Г.Д.П. е прехвърлил с договор за цесия от 01.09.2020 г. вземанията си, обективирани в заповедта, на Ю. Д. С..

За станалата цесия всеки от двамата длъжници е уведомен с нарочно уведомление, приложено към заповедта за изпълнение, с връчването й от съдебния изпълнител.

В срока по чл.415 от ГПК Ю. Д. С. е предявил установителен иск, с който е претендирал признаването за установено по отношение на двамата ответници, че при условията на пасивна солидарност му дължат сумите, удостоверени в заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 4012/07.11.2017 г. по ч.гр.д.№ 5992/2017 г. по описа на Районен съд – Стара Загора.

С обжалваното решение Районен съд – Стара Загора е уважил частично исковете, като е признал, че С. Р. Ж. и Д. И. Ж. дължат разделно на Ю. Д. С. сумата от 9500 лв., представляваща невърнат заем, предоставен им от неговия праводател Г.Д.П..

Отхвърлил е исковете по отношение на претендираната солидарна 3 отговорност на длъжниците, и по отношение на вземането от 5000 лв. – неустойка.

Решението не е недопустимо, т.к. неговият диспозитив съответства на очертаните с издадената заповед за изпълнение субективни и обективни предели по отношение на вземането за невърнат заем от 9500 лв., при отчитане на настъпилата след издаване на заповед промяна на страната на кредитора, и установената нищожност на клаузата за неустойка.

Претендираната с исковата молба солидарна отговорност на ответниците - длъжници представлява относимо към материално-правната легитимация на ответниците обстоятелство, а не такова, което касае надлежното упражняване на правото на иск на ищеца.

Тази солидарна отговорност би обусловила недопустимост на решението в случай, че с него съдът уважи предявените искове като признае за установено, че ответниците дължат на кредитора вземането при условията на солидарност, което би се явило свръхпетитум, доколкото в издадената заповед за изпълнение е предвидена разделна отговорност на длъжниците.

В случая обаче петитумът на решението по отношение на отговорността на С. Р. Ж. и Д. И. Ж. за сумата от 9500 лв. и законната лихва за забава върху нея съответства на обективните предели, очертани в заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 4012/07.11.2017 г. по ч.гр.д.№ 5992/2017 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, поради което не е налице недопустимост на решението.

Неоснователно е и оплакването на въззивника за неправилност на решението в обжалваната му част.

На първо място от доказателствата безспорно е установено наличието на заемното правоотношение между Г.Д.П. като заемодател и С. Р. Ж. и Д. И. Ж. като заемополучатели.

С подписите си, положени в нотариалният акт за учредяване на договорна ипотека, двамата са удостоверили както съгласието си да сключат договор за заем за сумата от 9500 лв., така и получаването на тази сума.

Липсва отразяване в нотариалният акт, че е договорена солидарната им отговорност, или че задължението е поето за задоволяване на нуждите на семейството им, т.е. че солидарността произтича от разпоредбата на чл.36, ал.1 от Семейния кодекс.

Безспорно е доказано и преминаването по силата на сключеният договор за цесия между Г.Д.П. и Ю. Д. С. на произтичащите от този договор вземания, както и уведомяването на длъжниците за извършената цесия.

Договорът за цесия е действителен, т.к. прехвърленото с него вземане е ликвидно и изискуемо, и е индивидуализирано в достатъчна степен, като посочването в договора за цесия на приблизителен размер от 18 671 лв. произтича от наличието на изтекла върху главницата законна лихва за забава, чийто конкретен размер за периода на забавата не е бил известен на страните по договора.

От съдържанието на договора обаче е безспорно, че предметът му се 4 отнася до вземанията, произтичащи от договора за заем, за събирането на които е образувано изпълнително дело срещу длъжниците, които включват дължимата главница, неустойка, лихви и разноски, т.е. е налице предмет на сключеният договор за цесия.

В доказателствена тежест на длъжниците е доказването на фактите, които обуславят погасяване на задължението им чрез плащане.

Приетите като доказателства по извлечения от банковата сметка на Г.Д.П. удостоверяват, че на 14.04.2014 г. и 07.07.2014 г. С. Р. Ж. е превел по сметката на П. суми в размер на 3000 лв. и на 1000 лв., с основание „захранване на сметка“.

Посоченото от наредителя на плащанията основание „захранване на сметка“ не покрива правното основание договор за заем, поради което не може да се приеме за доказано при условията на пълно и главно доказване, че тези плащания касаят частични погашения именно на произтичащото от процесния договор за заем задължение за връщане на заетата сума от 9500 лв.

По изложените съображения въззивният съд намира, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Относно разноските:

При този изход на делото на основание чл.78, ал.3 от ГПК въззиваемата страна има право на разноски.