Решение № 437 от 23.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 437 гр. София, 23.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Биляна Симчева при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Биляна Симчева Въззивно гражданско дело № 20231100505498 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 25015373/07.04.2023 г. на „П.К.Б.” ЕООД срещу решение № 20083817/ 17.03.2023 г., постановено по гр.д. № 15338/2021 г. на Софийски районен съд, 164 състав, с което въззивникът е осъден да заплати на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на „Т.К.“ ООД сумата от 675.30 лева, представляваща предадена без основание сума /сбор от заплатени възнаграждения за пакети допълнителни услуги по четири договора за потребителски кредити в размери от 131.40 лв., 254.46 лв., 63.70 лв. и 205.74 лв. и платена такса по тарифа в размер на 20.00 лв./ от страна на Б.Н. М. на ответника-въззивник „П.К.Б.“ в периода от 01.12.2015 г. до 04.03.2020 г., въз основа на нищожни клаузи по Споразумение за допълнителен пакет услуги към Договори за потребителски кредити с №№ 3027460507/16.01.2018 г.;

№

30035264642/21.02.2019 г.;

№

30036926543/16.05.2019 г. и № 30038284349/23.07.2019 г., които вземания са цедирани на ищеца-въззиваем „Т.К.“ ООД, съгласно Договор за вземания от финансови институции от 04.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 01.12.2020 г. до окончателното плащане.

Жалбоподателят излага подробни доводи за недопустимост и неправилност на решението на СРС. Твърди, че въпреки оставянето без движение на подадената искова молба, ищецът не е отстранил нередовностите 1 и е поддържал противоречиви твърдения, като незаконосъобразно СРС е допуснал изменение на основанието на иска въз основа на молба на ищеца в първото о.с.з, тъй като по този начин ищецът е предявил е изцяло нов иск.

Сочи, че решението е постановено по непредявен иск, недопустимо е и следва да бъде обезсилено. Счита, че съдът може да се произнесе по нищожна неравноправна клауза, само ако искът е за връщане на сума на това основание, поради което съдът се е произнесъл плюс петитум. Излага аргументи, че без да е бил сезиран, съдът е разглеждал въпроса за надвишения максимално допустим годишен процент на разходите /ГПР/. На следващо място сочи, че ищецът не е придобил вземания от физическото лице Б.М., като намира договора за вземания от финансови институции за нищожен /поради липса на предмет от гледна точка невъзможността да се цедират бъдещи, невъзникнали или неиндивидуализирани вземания, по чл.

26, ал. 2 ЗЗД /липса на съгласие/ , чл. 26, ал. 1 ЗЗД /противоречие с добрите нрави/ и както и като съдържащ нищожни /неравноправни клаузи/ на основания чл. 143 ал.2 т.3, 5, 6, т.15, т.19 и т. 20 ЗЗП. На следващо място сочи, че договорът за цесия е нищожен поради противоречие със закона, защото ищецът не е вписан в регистъра на финансовите институции по чл.3а ЗКИ. Допълнително твърди, че от страна на ищеца-въззиваем договорът за цесия е подписан от лице без представителна власт. Намира, че договорът за цесия не прехвърля вземания от въззивника, защото не е доказано, че именно Б.М. е отбелязала в приложението, че прехвърля вземания, които от въззивника. Сочи, че дружеството въззивник не е получило уведомление за цесията, а цесионерът /въззиваем/ няма право да извършва уведомяване за цесията, освен след упълномощаване от цедента. Намира, че дори ищецът – въззиваем да е имал право да изпрати уведомление за извършената цесия, то адв. Д. не е разполагал с такова.

На следващо място твърди, че по делото не е доказано Б.М. да е платила сумата от 675.30 лева въз основа на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към четирите договора за потребителски кредит, като твърди, че плащанията са извършени от трето лице и евентуално то може да иска връщане на сумите. Самите клаузи на споразумение за допълнителен пакет услуги са действителни и липсва противоречие с чл.10а ал.2 ЗП, тъй като пакета услуги не касае усвояване или управление на кредита. Услугите са индивидуализирани, дължат се безусловно от въззивника по споразумението и за тях има уговорено ясно възнаграждение от потребителя, т.е. липсва противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП. Намира, че клаузата за възнаграждение за пакета допълнителни услуги не е неравноправна, тъй като, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗД, е включена в основния предмет на договора, и в същото време е ясна и разбираема.

Правилата за предоставяне на услугите не са тежки и тромави, както е посочил първоинстанционният съд, а потребителят е имал право да използва услугите и не е възразил по тях.

По отношение на размера на ГПР, сочи, че е допустимо да се уговаря 2

ГПР до 5 /пет/ пъти размера на законната лихва – чл. 19 ал.4 ЗПК и не е актуална практика, че лихва повече от 3 /три пъти/ размера на законната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Счита, че възнаграждението за пакета допълнителни услуги не трябва да се включва в ГПР, а и такова основание ищецът не е релевирал. Намира, че възможността за предоставяне на допълнителни услуги срещу заплащане е предвидена в чл. 10а, ал.1 ЗПК и в случая не е нарушен чл. 19, ал. 4 ЗПК .

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК възззиваемата страна „Т.К.“ ООД е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба. Сочи, че по иск за неоснователно обогатяване ищецът заявява само, че даденото е без основание, с ответникът следва да докаже наличието на такова. С оглед на това счита, че първоначалната искова молба не е била нередовна. Намира за доказано в процеса, че липсва годно правно основание ответникът-въззивник да задържи процесната сума. Сочи, че чрез така наречените „такси по пакет допълнителни услуги“ ответникът прави опит да заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По отношение на договора за цесия, намира, че същият е валиден, като прехвърленото вземане е определяемо, а и въззивникът няма право да оспорва действителността на цесията . Сочи, че уведомлението за цесията, неоспорено от страната, е представено и като приложение към исковата молба и отново е връчено на ответника, като Ищецът - цесионер е упълномощен с надлежно пълномощно от цедента да съобщи цесията на длъжника. Сочи, че цената на прехвърлените вземания е определена в процент от размера на вземането, а плащането е под условие - събиране на вземането и платежоспособността на длъжника /чл.100 ЗЗД /, договорът за цесия е извън приложното поле на ЗЗП, в него липсват неравноправни клаузи и същият не е нищожен. Сочи, че дружеството въззиваем не е финансова институция и дейността му не попада под изискванията на чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ.

Намира, че вземането във връзка с така наречените „такси по пакет допълнителни услуги“ е във връзка с договора за потребителски кредит, като съдебносчетоводната експертиза установява плащания от потребителя по договора за кредит, без значение кой е бил наредителят им. Сочи, че таксите по пакет “допълнителни услуги“ са свързани с усвояването и управлението на кредита и са нищожни на основание чл. 10а, ал.2 ЗПК; отделните „допълнителни услуги“ не са разграничени и нямат отделни цени, което е в противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК; цената на „допълнителните услуги“ е несъразмерно висока според предлаганите „услуги“, а целта е получаване на допълнителни облаги от ответника във вреда на потребителите. Намира, че е налице противоречие с добрите нрави / чл.26 ал.1 ЗЗД/ и с чл. 143 ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП. Таксите за извънсъдебно събиране на дълга противоречат на чл.10а, ал. 2 ЗПК и чл. 33, ал.1 ЗПК. Намира, че посочването в договорите за потребителски кредит на погрешна - по-ниска стойност на ГПР е свидетелство за нелоялна търговска практика. Счита, че давността за процесното вземане е 5-годишна и не е изтекла .

3

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено по делото от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между него, в качеството му на цесионер, и Б.Н. М., в качеството й на цедент, е сключен Договор за вземания от финансови институции (договор за цесия) от 04.03.2020 г., с който сапрехвърлени вземания в размер на 5000 лв., произтичащи от неоснователно обогатяване, възникнали в периода от 01.12.2015 г. до дата на сключване на договора.

Твърди, че Б.М., в периода от 01.12.2015г. до 04.03.2020 г. е платила на ответника сума в общ размер на 5000 лв. без основание, при липса на сключен договор /поради грешка/. Вземанията за посочената сума, заедно с всички принадлежности са цедирани в полза на ищеца с посочения договор. Твърди, че изпратил уведомление за прехвърляне на вземанията до длъжника, за което бил надлежно упълномощен от цедента.

При така очертаната фактическа обстановка, ищецът предявява частичен осъдителен иск за сумата от 100 лв. /от общо 5000 лв./, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 01.12.2020 г. до окончателното й изплащане.

След предприето по реда на чл.214, ал.1 от ГПК изменение на иска по отношение на неговия размер, ищецът претендира да му бъде върната от ответника сумата от 675,30 лв., с която последният неоснователно се е обогатил и представлява недължимо платени такси по Пакет допълнителни услуги /ПДУ/ и неоснователно платени такси по Тарифа по четири Договора за потребителски кредит /ДПК/, сключени между ответника „П.К.Б.“ ЕООД и Б.Н. М..

В срока по чл. 131, ал 1 ГПК, по делото е постъпил отговор от дружеството ответник „П.К.Б.“ ЕООД с подробни аргументи за неоснователност на претенцията. Своевременно е заявено възражение за погасяване на процесните суми по давност.

По така предявените искове и заявените оспорвания, на основание чл.

154 ГПК, доказателствената тежест се между страните, се разпределя както следва:

В тежест на ищеца, е да докаже: 1/ плащане на процесната сума от 675.30 лв., извършено от цедента му /праводател/ Б.М. в полза на ответника „П.К.Б.“ ЕООД в периода от 01.12.2015г. до 04.03.2020 г.; 2/ сключване на валиден договор за цесия между ищеца и Б.М., по силата на който процесните вземания са цедирани в негова полза; 3/ надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия от цедента или от негов пълномощник, изрично упълномощен за извършване на описаното действие; 4/ По наведеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е да докаже настъпването на обстоятелства, обуславящи спиране или 4 прекъсване на давността по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.

В тежест на ответника е да докаже наличието на основание за имущественото разместване, т.е. наличие на годен юридически факт, от който да произтича валидно възникнало задължение за цедента за заплащане на посочената след изменението на иска сума от 675.30 лв., както и наличие на основание за задържане на полученото, което да не е отпаднало към момента на приключване на устните състезания.

С оглед на посоченото, по делото пред първоинстанционния съд са събраните следните релевантни за спора доказателства:

Видно от представения по делото в цялост договор за вземания от финансови институции от 04.03.2020 г., сключен между ищцовото дружество, в качеството му на цесионер, и Б.Н. М., като цедент, М. е прехвърлила на ищеца вземанията си, произтичащи от извъндоговорни източници /в това число плащания по нищожни клаузи по потребителски договори/, които има към ответното дружество в периода 01.12.2015 г. до 04.03.2020 г..

От представените по делото пълномощно от 04.03.2020 г. и уведомление от 07.05.2020 г., е видно, че М. е упълномощила цесионера да уведоми от нейно име длъжника /ответника по делото/ за цесията, по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД, както и че последният е уведомен, че считано от получаването на телепощата, ищецът заменя напълно М. като кредитор по вземанията.

Видно от приложеното по делото известие за доставяне от телепоща, ответникът е уведомен за извършената цесия на 18.05.2020 г. /л. 26/ От представените от ответника /по реда на чл.190 от ГПК/ документите, се установява, че през 2018-2019 г. Б.М. е сключила с ответното дружество четири договора за потребителски кредити, с номера както следва: