Решение № 1600 от 27.06.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1600 гр. София, 27.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

ДИМИТРИНКА ИВ.

КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20211100512969 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20144235/22.06.2021 г., постановено по гр. д. № 33231/20 г. по описа на СРС, 164 състав, С.А. К. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД по предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ сумата от 798,25 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба – 24.07.2020 г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата от 124,95 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.11.2016 г. до 16.05.2019 г., като е отхвърлена като неоснователна претенцията на ищеца за присъждане на мораторна лихва, считано от 31.08.2016 г. Освен това с решението С.А. К. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 34,22 лв., представляваща цена за извършено дялово разпределение за периода от 01.04.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба – 24.07.2020 г. до окончателното плащане на вземането, както и 7,16 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.05.2016 г. до 16.05.2019 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 450,00 лв., представляваща разноски в производството пред СРС.

Постъпила е въззивна жалба от С.А. К. срещу решение

№ 20144235/22.06.2021 г., постановено по гр. д. № 33231/20 г. по описа на СРС, 164 състав, в частта му, в която предявените искове са уважени. Твърди, че решението е нищожно, недопустимо и 1 неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е изчислил обема на доставената топлинна енергия, както и наличието на облигационна връзка между потребител и доставчик на топлинна енергия. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част, и вместо това да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Претендира разноски.

Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:

Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правно основание ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. чл. 79,

Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че ответникът С.А. К. е бил собственик на следния топлоснабден имот: ап. 43, находящ се в гр. София, ж. к. ****, в периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г., и в това си качество се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди през процесния период. Посочва, че ответникът е ползвал доставената му топлинна еняергия в периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., като не е заплатил дължимата цена. Твърди, че топлоснабденият имот се е намирал в сграда – етажна собственост, в която разпределението на топлинната енергия се е извършвало от третото лице – помагач съгласно сключения договор между ЕС и дружеството. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 798,25 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 24.07.2020 г. до окончателното плащане, сумата от 124,95 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.08.2016 г. до 16.05.2019 г., сумата от 34,22 лв., представляваща цена за извършено дялово разпределение за периода от 01.04.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 24.07.2020 г. до окончателното плащане, както и сумата от 7,16 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.05.2016 г. до 16.05.2019 г. Претендира разноски.

Ответникът - С.А. К. твърди, че не ползва услугите на „Т.С.“ ЕАД, считано от 19.10.2012 г., като радиаторите в процесния имот са демонтирани. Моли за отхвърляне на исковете.

Третото лице – помагач - „Т.С.“ ЕООД счита, че исковете са основателни.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК – от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е 2 допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо – в обжалваната му част. Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на правилността на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 от ДР ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. / всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

3

По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди, касаещи процесния период, са били публикувани и са влезли в сила. Въззивникът не твърди да е възразил срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.

3 ЗЕ, поради което те го обвързват, без да е необходимо изричното им приемане.

По делото не се спори между страните, че въззивникът се легитимира като собственик на процесния имот, представляващ ап. 43, находящ се в гр. София, ж. к. ****, на основание наследяване по закон от майка му /1/6 ид. ч./ и дарение от баща му и сестра му /общо 5/6 ид. ч./, обективирано в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 114, том I, рег. № 1536, дело № 110/06 г. По делото не се установява въззивникът да се е разпоредил с процесния имот до м. 04.2018 г., поради което съдът приема, че той се легитимира като собственик на имота през процесния период.

В качеството си на собственик на процесния имот въззивникът се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, поради което между него и „Т.С.“ ЕАД е възникнало и съществувало облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при Общи условия, за описания по – горе имот, през процесния период.

По делото не се спори, че сградата, в която се намира процесният имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. Следователно не е необходимо да е налице изрично изявление от страна на потребителя, че желае да закупува доставената в имота от „Т.С.“ ЕАД топлинна енергия.

На следващо място, следва да се посочи, че съгласно задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с Тълкувателно решение № 2/16 г. по тълк. дело № 2/16 г. на ОСГК на ВКС, „за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с пар. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите“. В мотивите на Тълкувателно решение № 2/16 г. по тълк. дело № 2/16 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се взема с квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за 4 приложението на пар. 1 от ДР на ЗЗП.

По делото не се установява да е взето такова решение на ОС на ЕС, поради което доводите на въззивника в тази връзка, изложени във въззивната жалба, се явяват неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата през процесния период Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

От представения като доказателство по делото договор № 3867/19.09.2002 г., сключен между „Т.С.“ ЕООД, като изпълнител, и ЕС на сграда с адрес: гр. София, ж. к. Младост – 3, бл. 327, вх. 6 и 7, като възложител, се установява, че между СЕС и третото лице – помагач е налице договор за извършване на услугата дялово разпределение, за който няма данни да е прекратен. Ето защо, съдът приема, че през процесния период ФДР е извършвала разпределение на топлинна енергия в блока след отчет на уредите за дялово разпределение и на водомерите за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в СЕС.