Решение № 9085 от 16.05.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9085 гр. София, 16.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 77 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИВАНКА П. БОЛГУРОВА при участието на секретаря НАДЯ СТ. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ИВАНКА П. БОЛГУРОВА Гражданско дело № 20231110124319 по описа за 2023 година

Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.220, ал.1 КТ,чл.222, ал.1 КТ, чл.224, ал.1 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД и инцидентни установителни искове с правно основание чл.74, ал.1 и ал.4 КТ.

Ищецът К. Ю. З. твърди, че в периода от 01.02.2010г. до 05.05.2020г. е бил в трудово правоотношение с ответника „Уиз Еър – Унгария Црт – клон България“ КЧТ, по силата на което е заемал длъжността „стюард“. Поддържа, че съгласно уговореното в чл.5, б.„б“ от договора след всеки планиран и приключен сектор, работодателят ще заплаща на служителя т. нар. „секторно заплащане“, като сумата на първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се счита включена в размера на основната брутна заплата на служителя и ответникът няма да прави отделни плащания и за тях, а съгласно чл. 14 служителят има право на основен платен годишен отпуск и допълнителен отпуск за работа при ненормирано работно време в размер на 25 работни дни. Излага доводи, че ответникът е следвало да заплаща на ищеца както брутно трудово възнаграждение по чл. 5, б.„а“ от договора, така и „секторно заплащане“ за всеки изпълнен сектор, представляващо възнаграждение по чл. 16, ал. 2, т. 2 от НСОРЗ.

Поддържа, че през последния пълен отработен от него месец преди прекратяване на трудовото правоотношение – месец февруари 2020г. /а и преди това/, през който е прелетял 22 сектора, ответникът не му е заплатил дължимото „секторно заплащане“, като част от трудовото му възнаграждение, за първите два изпълнени от него сектора, позовавайки се на чл.5, б.„б“ от трудовия договор, поради което и същото не е включено и при определяне размера на дължимите обезщетения при прекратяване на 1 трудовото правоотношение по чл.220, ал.1 КТ и по чл.222, ал.1 КТ. Счита, че цитираната клауза на чл.5, б.„б“ от трудовия договор е недействителна, поради противоречието със закона – чл. 4, ал. 2 и чл.16, ал.2, т.2 от НСОРЗ, вр. чл.242КТ и чл.247 КТ, евентуално, че го заобикаля. Излага доводи, че за периода на действие на трудовия договор е имал право на удължен платен годишен отпуск съобразно пролетените часове през съответната календарна година, като твърди, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение е имал неизползван платен годишен отпуск в размер на 222 дни, от които ответникът е заплатил 34 дни като обезщетение по чл.224, ал.1 КТ, като дължимата сума е опредЕ. без да се вземат предвид „секторните заплащания“. Счита, че причина за непредоставянето, съответно за незаплащане на дължимото обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за останалите 188 дни е уговореното в чл. 14 от сключения между страните трудов договор, която разпоредба е недействителна поради противоречието със закона – чл. 30 от НРВПО, вр. чл. 155, ал. 5 КТ и чл. 156, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Моли съда да осъди ответника за му заплати сумата от 3754,19 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие по чл.220, ал.1 КТ, сумата от 1105,58 лв., представляваща лихва за забава, начислена върху претендираното обезщетение по чл.220, ал.1 КТ за периода от 01.07.2020г. до 04.05.2023г., сумата от 1282,96 лв., представляваща обезщетение при уволнение поради съкращаване в щата по чл.222, ал.1 КТ, сумата от 377,80 лв., представляваща лихва за забава, начислена върху претендираното обезщетение по чл.222, ал.1 КТ за периода от 01.07.2020г. до 04.05.2023г., сумата от 23787,10 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 188 дни за периода от 01.03.2010г. до 31.12.2016г. /съгласно уточнителна молба с вх. № 25652 от 26.01.2024г./, както и сумата от 6758,14 лв., представляваща лихва за забава, начислена върху претендираното обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 01.07.2020г. до 04.05.2023г. Моли съда да обяви за недействителни клаузите на чл. 5, б.„б“ и чл. 14 от сключения между страните трудов договор от 01.02.2010г. поради противоречието им със закона. Претендира разноски.

Ответникът „Уиз Еър – Унгария Црт – клон България“ КЧТ в срока за отговор по чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете.

Релевира възражение за погасяването им по давност на основание чл.358, ал.1, т.3 КТ.

Излага доводи, че при прекратяване на трудовото правоотношение е заплатил на ищеца всички дължими суми. По отношение на претендираните „секторните плащания“ твърди, че същите представляват допълнително възнаграждение с променлив характер, дължимо съгласно уговореното в трудовия договор след втория прелетян сектор, поради което не следва да бъдат включвани в базата за изчисляване на обезщетенията по чл. 220, ал. 1 КТ и по чл. 222, ал. 1 КТ. Оспорва и иска за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, като твърди, че длъжността, която е изпълнявал ищецът не е такава по чл. 30 НРВПО, но въпреки това работодателят му е предоставил удължен годишен отпуск за периода от 2017г. до 2020г., съгласно т.9 и т.10 от Политика за отпуските. Релевира възражение за погасяване по давност на основание чл.176а, ал.1 КТ на претендираното от ищеца 2 обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 2010г. до 2016г.

Счита, че при определяне на размера на дължимото обезщетение по чл.224, ал. 1 КТ също не следва да се взимат предвид „секторните плащания“. Оспорва твърденията за недействителност на оспорените от ищеца клаузи от трудовия договор от 01.02.2010г., като счита, че и искът за обявяване недействителността на чл. 14 от договора е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като договорът е прекратен и дори при уважаване на иска, това няма да доведе до промяна в правната сфера на ищеца.

Отделно от това заявява, че оспорената клауза не се прилага след приемането на Политика за отпуските през 2017г. Моли съда от отхвърли предявените искове.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че за периода от 01.02.2010г. до 05.05.2020г. между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „стюард“.

От предметното съдържание на представения трудов договор от 01.02.2010г., се установява, че в чл.5а от същия за работодателя е уговорено задължение да заплаща на служителя брутна годишна заплата в размер на 3500 евро, платима на 12 равни месечни вноски в зависимост от действително отработените месеци, която сума включва всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, включително брутна фиксирана сума за допълнителна работа, извънреден труд и работа по време на празници, брутна фиксирана сума за часовете, в които служителят е бил в режим на готовност, брутна фиксирана сума за следобедни и нощни смени, брутна фиксирана сума за прослужено време.

Страните са уговорили и че след всеки планиран и приключен сектор работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора, ще бъде в размер на 10 евро бруто, която сума, ще бъде заплащана всеки месец от работодателя допълнително. С анекс от 09.02.2018г. договорът е изменен, като размерът на основната брутна заплата, включваща горепосочените компоненти, се увеличава на 12 420 лв., съответно размерът на секторното плащане е увеличен на 40,09 лв., считано от 01.01.2018г. Към трудовия договор е сключен и анекс от 30.03.2020г., с който считано от 01.04.2020г. основната брутна заплата на служителя е увеличена на 14 407 лв.

Със заповед от 04.05.2020г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.2, пр.2 КТ.

За изясняване на спора по делото са изготвени и приети съдебно-счетоводна и допълнителна съдебно - счетоводна експертиза. Установява се, че последният пълен отработен месец, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца е месец февруари 2020г., в който същият има отработени 20 дни и възнаграждение в брутен размер 1761,93 лв., в което влизат и допълнителните възнаграждения, заплащани от работодателя /секторно плащане, секторен бонус и комисионна/.

Брутният размер на начислените и изплатени от ответника на ищеца „секторни плащания“ на пролетените от ищеца S, M, L и XL сектори през м. февруари 2020г. е в 3 размер на 80,18 лв., като при включването на секторните плащания за първите два изпълнени сектора в съответните дни, сумата, която ответникът е следвало да начисли и изплати за същия месец, възлиза на 801,80 лв. Констатира се, че ответникът е заплатил на ищеца следните обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение, както следва: по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазване на тримесечното предизвестие в размер на 3 601,77 лв., по чл. 222, ал. 1 КТ сумата от 1200,59 лв. и по чл. 224, ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 34 дни е изплатена сумата от 1759,50 лв.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

По иска по чл. 74, ал. 1 и ал. 4 КТ за прогласяване недействителността на чл.

5, б. „б“ от трудовия договор, по силата на който страните изрично се договарят и потвърждават, че сумата на първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се счита за включена в сумата на основната брутна заплата на служителя и че работодателят няма да прави никакво отделно плащане за тези сектори:

За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че оспорената клауза на трудовия договор противоречи или заобикаля императивна материално – правна норма.

Преюдициален за разглеждането на иска по същество се явява въпросът за действителността на уговорката в трудовия договор, регламентираща начина за заплащане на т.нар. „секторно възнаграждение“, във връзка с което е и предявеният инцидентен установителен иск.

Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда.

Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията на предприятието и др.

В конкретния случай страните по трудовото правоотношение са се съгласили, че при приключване на повече от два сектора на ден, работникът ще получава допълнително възнаграждение за положения труд, като първите два сектора за деня се включват в основната заплата, а следващите се заплащат допълнително. Уговорените „секторни плащания“ за всеки полет всъщност представляват допълнително трудово възнаграждение, част от което е включено в основното трудово възнаграждение, а друга част се заплаща отделно в зависимост от изпълнените летателни часове, поради което не може да става дума за противоречие със закона, тъй като клаузата касае единствено размера на допълнителното трудово възнаграждение и начина и условията за плащането му, което не е в противоречие с императивни правни норми. Освен това, както трудовият договор, така и анексите към него са подписани от работника, което обстоятелство не се оспорва от ищеца. Не може да се възприеме и становище за заобикаляне на закона посредством клаузата, тъй като с договорените изменения в трудовия договор не се цели постигането на забранен от закона резултат, доколкото от волята на страните по договора зависи дали ще се заплаща, при какви условия и в какъв 4 размер допълнително трудово възнаграждение.