Решение № 678 от 17.11.2023, Районен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 678 гр. Враца, 17.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Хр. Христова при участието на секретаря Наталия Мл. Петрова като разгледа докладваното от Калина Хр. Христова Гражданско дело № 20231420101760 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ.

Производството е образувано по искова молба от „Стоун Стафф“ ЕООД, ЕИК 205489482, чрез адв. В. Ч., против И. Й. Л., ЕГН **********.

В исковата молба се излага, че между ищцовото дружество като работодател и ответникът като служител бил сключен Трудов договор 091/30.07.2021 г., съгласно който ответникът заемал длъжността „************“, като договорът бил безсрочен.

Твърди се, че по силата на Заповед № 7/02.05.2023 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ ответникът бил дисциплинарно уволнен поради неявяване на работа в течение на повече от два последователни работни дни без уважителна причина. Сочи, че дори ответникът бил започнал работа на друго място без да уведоми работодателя, а просто престанал да идва на работа.

Заявява, че в чл. 6 от трудовия договор е уговорен срок на предизвестие от 90 дни за всяка от страните. Сочи, че в уволнителната заповед, връчена лично на ответника на 02.05.2023 г., се съдържала покана за заплащане на сумата от 4 274,51 лева.

Иска се постановяване на решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 4 274,51 лева, представляваща обезщетение при дисциплинарно уволнение по чл. 221, ал. 2 КТ, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 07.07.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

Претендира присъждане на сторените в производството разноски.

1

В срока по чл. *** ГПК от ответника Л. чрез адв. И. С. е депозиран писмен отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Не оспорва, че е работил при ищцовото дружество, но оспорва да е правил самоотлъчки през месец април. Заявява, че през м. април 2023 г. управляваното от ответника превозно средство се повредило, поради което работодателят му заявил, че ще бъде в неплатен отпуск, докато бъде отстранена повредата. Ответникът сочи, че не е подавал молба за ползване на неплатен отпуск, а работодателят му казал, че ще му позвъни по телефона кога да се яви на работа. След като минали повече от две седмици, ответникът отишъл при управителя на ищеца Д. Й., на когото заявил, че не може да си позволи да бъде в неплатен отпуск, поради което възнамерява да си търси друга работа и желае да прекрати трудовия си договор. В началото на м. май 2023 г. получил уволнителната заповед. Твърди, че не е получил сумите, записани в представените от работодателя фишове, поради което оспорва и размера на иска. Иска се отхвърляне на предявения иск и присъждане на сторените разноски.

В депозираната в дадения му от съда срок писмена защита по чл. 149, ал. 3 ГПК ответникът излага правни доводи по съществото на спора, като счита, че допълнителното възнаграждение от 1 200 лева не следва да се включва в брутното трудово възнаграждение.

Съдът, като взе предвид доводите на ищеца и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа следното:

С доклада по делото, неоспорен от страните, за безспорни и поради това ненуждаещи се от доказване са обявени обстоятелствата, че 1. между страните е съществувало трудово правоотношение по безсрочен Трудов договор № 091/30.07.2021 г., по което ответникът заемал длъжността „************“; 2. Трудовото правоотношение е прекратено със Заповед № 7/02.05.2023 г. едностранно от работодателя, като на ответника е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, както и че 3. посочената заповед е връчена на ответника на 02.05.2023 г. и законността на уволнението не е атакувана по съответния ред.

Горните обстоятелства се установяват и от приобщените по делото като писмени доказателства Трудов договор № 091/30.07.2021 г., Допълнително споразумение от 09.01.2023 г. и Заповед № 7/02.05.2023 г.

Видно от Трудов договор № 091/30.07.2021 г., срокът на предизвестието за прекратяване на договора е 90 дни. Работникът получава основно месечно възнаграждение в размер на 650 лева и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 0,6% за всяка година трудов стаж при този работодател.

Видно от Допълнително споразумение от 09.01.2023 г., считано от 01.01.2023 г., основното месечно възнаграждение е в размер на 780 лева.

2

Видно от приетите по делото фишове за заплати, брутното възнаграждение на ответника за м. февруари 2023 г. и за месец март 2023 г. е в размер на 1 984,68 лева /отработени 22 дни/, а за месец април 2023 г. – 305,15 лева /отработени 7 дни/.

Според вещото лице, изготвило заключението по ССчЕ, елементите на брутното трудово възнаграждение на ответника са: основна заплата в размер на 780 лева, допълнително възнаграждение за професионален опит в размер на 4,68 лева и допълнително възнаграждение за постигнати резултати съгласно Вътрешните правила в размер на 1 200 лева или общо сумата от 1 984,68 лева. В заключението е записано, че според чл. 9, т. 3 от Вътрешните правила на ищцовото дружество, в изчисляването на брутните месечни заплати са включени „полагащи се допълнителни възнаграждения съгласно КТ, регламентирани в нормативни актове и във Вътрешните правила“. Според вещото лице, допълнителното възнаграждение в размер на 1 200 лева има постоянен характер.

Според вещото лице, обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ е в размер на 4 274,51 лева и се получава, като брутното трудово възнаграждение в размер на 1 984,68 лева се умножи по 3 месеца.

Съдът не кредитира изготвеното заключение, тъй като намира същото за неправилно. На първо място, неправилни са аритметичните изчисления на вещото лице, тъй като ако брутното трудово възнаграждение в размер на 1 984,68 лева се умножи по 3 месеца, резултатът е 5 954,04 лева, а не 4 274,51 лева.

Освен това съдът не кредитира заключението на вещото лице, че допълнителното възнаграждение в размер на 1 200 лева има постоянен характер. Дали възнаграждението е с постоянен характер, е правен въпрос, на който отговор дължи съдът след преценка на представените от страните доказателства.

В случая ищецът не е представил Вътрешните си правила за изчисляване на работните заплати, а от съдържанието на цитираната от вещото лице в заключението клауза /чл. 9, т. 3 от Вътрешните правила/ по абсолютно никакъв начин не може да се заключи, че това възнаграждение действително има постоянен характер.

Съдът кредитира заключението на вещото лице единствено в частта, че ответникът не е плащал на ищеца суми за погасяване на процесното обезщетение.

Други относими доказателства в производството не са ангажирани.

При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от правна страна:

От ищеца „Стоун Стафф“ ЕООД, ЕИК 205489482, против И. Й. Л., ЕГН **********, е предявен иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4 274,51 лева, представляваща обезщетение за прекратяване на трудовия договор поради налагане на дисциплинарно наказание 3

„дисциплинарно уволнение“ в размер на брутното трудово възнаграждение на ответника за срока на предизвестието, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 07.07.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

Претендира присъждане на сторените в производството разноски.

Съгласно чл. 221, ал. 2 КТ, при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието – при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди – при срочно трудово правоотношение.

За основателността на предявения иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ в тежест на ищеца е да докаже следните кумулативни предпоставки: 1. Наличие на сключен между страните безсрочен трудов договор със срок на предизвестие за неговото прекратяване 90 дни; 2. Прекратяване на съществуващото между страните трудово правоотношение на посоченото основание – налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“, както и 3. Размера на последното получено от ответника брутно трудово възнаграждение.

От събраните по делото писмени доказателства се установи наличието на първата и втората предпоставки, обуславящи основателността на иска.

Съдът няма да обсъжда възраженията на ответника, свързани със законосъобразността на уволнението, тъй като същото не е предмет на настоящото производство. Заповедта за уволнение е връчена на ответника, не е оспорена по съдебен ред, поради което наказанието „дисциплинарно уволнение“ е наложено.

Спорни между страните са въпросите дали се дължи обезщетение и дали се дължи в сочения от ищеца размер, като правните доводи на ответника са, че не дължи обезщетението в претендирания размер, тъй като не е получил начисленото във фишовете възнаграждение; че брутното възнаграждение, база за пресмятане на обезщетението, следва да е това за месец април, тъй като уволнителната заповед е издадена през месец май, както и че допълнителното възнаграждение за постигнати резултати в размер на 1 200 лева не е с постоянен характер.

На първо място, неоснователен е доводът на ответника, че не дължи обезщетение на работодателя, тъй като не е получил начислените във фишовете суми.

Размерът на обезщетенията по чл. 228 КТ се определя според размера на полученото брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ възникването на основанието за обезщетение, но ако работодателят е изплатил по-късно някои допълнителни възнаграждения, дължими за съответния месец, или ако е начислил възнаграждението и бави плащането, или не е начислил възнаграждението, въпреки че го дължи, размерът на обезщетението се определя не от полученото, а от дължимото брутно трудово възнаграждение за съответния месец /в този смисъл Решение № 257/20.10.2014 г. по гр. д. № 7716/2013 г., ВКС, IV г.о./. Т. е. ако начисленото във фиша отговаря на 4 уговореното между страните в трудовия договор и вътрешните правила за заплати на работодателя, то това е релевантният размер, а реалното му получаване би могло да е предмет на претенция по чл. 128, т. 2 КТ. В случая възражението на ответника не е, че начисленото във фишовете не отговаря на уговореното с работодателя, а че фактически не е получил начислената сума, който довод е ирелевантен.

Неоснователен е и доводът, че брутното възнаграждение за пресмятане на обезщетението следва да е това за месец април, тъй като заповедта за уволнение е издадена на 02.05.2023 г. Според разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел, т.е. включително и това по чл. 221, ал. 2 КТ, е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. В случая се има предвид брутното трудово възнаграждение за последния отработен пълен месец, т. е. за месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни. Ако работникът или служителят не е работил през целия календарен месец, а само определени дни от него, то полученото възнаграждение не може да се определи като месечно /в този смисъл Решение № 490 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 342/2009 г., ВКС, IV г. о., Решение № 665 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 1688/2009 г., ВКС, III г. о./.

Следователно за изчисляване на обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ следва да се вземе брутното трудово възнаграждение за месец март 2023 г., през който работникът е отработил всички работни дни от месеца /22 дни/ и това е последният отработен от ответника пълен месец.

Основателен е доводът на ответника, че допълнителното възнаграждение в размер на 1 200 лева не следва да се включва в изчисляването на брутната трудова заплата за целите на изчисляване на дължимото обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ.

Въпросът кои са елементите на брутното трудово възнаграждение е правен и е по тълкуване на чл. 228 КТ, съответно чл. 17 НСОРЗ. Ако получаването на определено възнаграждение от работника/служителя е установено, няма пречка за разглеждане на възражения доколко въпросното възнаграждение се включва в приложното поле на чл.