Решение № 5 от 04.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№5 гр. София, 03.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена И.

Членове:

Ивета Антонова

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20211100510512 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „С.Б.”ЕООД срещу решение №

20135827/10.06.2021г. по гр.д.№ 31358/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 51 състав, с което са отхвърлени предявените по реда на чл.422 от ГПК срещу Т. И. Д., искове с правно основание чл.234 ал.3 т.2 от КТ вр. чл.92 от ЗЗД за сумата от общо 4200,00 лв., представляваща дължима неустойка за предсрочно прекратяване на договор за повишаване на квалификацията от 01.0.2019г. – чл. 12 от същия - 1800,00 лв. и договор а повишаване на квалификацията от 01.04.2019г. – чл.12 от същия – 2400,00 лв., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане.

В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд е формирал погрешни фактически изводи въз основа на неправилен анализ на представените по делото доказателства – писмени и гласни, съответно неправилно е приложил материалния закон. Сочи се, че от свидетелските показания и представените графици за обучение по категоричен начин се установява провеждане на обученията, съответно неизпълнение от страна на въззиваемата страна да работи при въззивника през определен период от време, поради което и неустойката уговорена между страните е дължима. Посочва, че районният съд неправилно е преценил характера на уговорката по чл.12 от договорите, която е по същността си неустойка, а не обезщетение за направените разходи за обучение от страна на работодателя и насрещна страна по договорите за повишаване на квалификация.

Въззиваемата страна Т. И. Д. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалваното решение - постановено при съобразяване на събраните доказателства, правилни и законосъобразни правни изводи, 1 съобразени и с практиката на ВКС. Счита, че решението следва да бъде потвърдено.

Претендира присъждане на разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а относно правилността му и във връзка доводите в жалбата, следва да се настоящият състав намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове, предявени по реда на чл.422 от ГПТК с правна квалификация чл.234 ал.3 т.2 от КТ, както следва:

-за сумата от 1800,00 лв. - представляваща дължима неустойка за предсрочно прекратяване на договор за повишаване на квалификацията от 01.0.2019г. – чл. 12;

-за сумата от 2400,00 лв. - представляваща дължима неустойка за предсрочно прекратяване на договор за повишаване на квалификацията от 01.04.2019г. – чл. 12; ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане.

Съдът намира за необходимо да уточни, че в разпоредбата на чл. 234 КТ, законодателят е предвидил възможност за сключване на договор за повишаване на професионалната квалификация и преквалификация на работника или служителя, като ал. 2 на посочената норма определя минималното съдържание на договора, а съгласно ал. 3, страните могат да уговарят и други допълнителни клаузи, отнасящи се до задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок и отговорността на работника или служителя при неизпълнението на това задължение. Договорът по чл.234 от КТ, макар и да има изрична правна уредба на КТ, по същността си е граждански такъв, а не трудов, поради което и във връзка с всички спорове и тълкуване на този вид договор, следва да се прилагат разпоредбите на гражданския закон, в какъвто смисъл е и трайната съдебна практика. Особеност на този договор е, че страните по него са обвързани и от трудово правоотношение.

Страните могат да уговорят отговорност за две форми на неизпълнение: незавършване на обучението и неизпълнение на задължението за работа през уговорения срок за задължителна работа.

Във връзка с чл.9 от ЗЗД страните по договора за повишаване на квалификацията са свободни да уговорят каква е отговорността за неизпълнение на задълженията по договора от страна на обучавания, съответно при липса на изрична договорка между страните, обучителят може да претендира вреди по общия граждански ред.

В настоящият случай от представените писмени доказателства, а и страните не спорят, че : между страните въз основа на сключен трудов договор № 930047/24.04.2013г. е възникнало трудово правоотношение, по силата на което ответника е изпълнявала длъжността „готвач, заведение за бързо хранене“; на 01.01.2019г. същите страни са сключили договор за повишаване на квалификацията, по силата на който ищецът в качеството си на обучаващ се е задължил да проведе курс за повишаване на квалификацията на ответника /курс за ефективни практики на управлението/, като са уговорени срок за провеждане, продължителност на курса в гр. София, получаване на сертификат, заплащане 2 на разходите за посещение в курса в гр. София, а в чл.11 – обучаващият е поел задължение да не прекратява трудовия договор и да полага труд при работодателя и обучаващ в срок от 18 месеца считано от подписване на договора т.е. до 01.07.2020г., а в чл.12 – отговорност при неизпълнение на задължението по чл.11; на 01.01.2019г. е сключено допълнително трудово споразумение, по силата, на което е изменена трудовата функция на ответника, като същата считано от датата на подписване на споразумението по чл.119 от КТ заема длъжността „салонен управител“ /и за подготовката, на която длъжност е бил сключен договора за повишаване на квалификацията он 01.01.2019г./ и увеличен размера на уговореното трудово възнаграждение; на 01.04.2019г. е сключен между страните втори договор за повишаване на квалификацията, като съдържанието му е идентично с договора от 01.01.2019г., като курса на обучение е различен и размера на отговорността за неспазване на задължението за работа при обучаващия и по трудовия договор за срок до 01.04.2021г., а именно – 2400,00 лв.; на 01.04.2019г. е сключено и допълнително споразумение към трудовия договор от 01.04.2019г., по силата, на което е изменена трудовата функция на ответника, като същата считано от датата на подписване на споразумението по чл.119 от КТ заема длъжността „първи асистент мениджър“ /и за подготовката, на която длъжност е бил сключен договора за повишаване на квалификацията от 01.04.2019г./ и увеличен размера на уговореното трудово възнаграждение; с молба с вх. № 857/12.06.2019г. ответника Т. Д. е направила изявление за прекратяване на трудовото правоотношение между страните считано от 31.07.2019г., без спазване на 2- месечния срок на предизвестието, като молбата е получена от работодателя на 12.6.2019г. и на 31.07.2019г. е издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение.

От гореизложената фактическа обстановка, несъмнено се установява, че в чл.12 от цитираните договори за повишаване на квалификацията страните се уговорили неустойка за неизпълнение на задължението й да полага труд при работодателя по трудовото правоотношение съответно обучаващия в определен период от време, по смисъла на чл.92 от ЗЗД.

Според разпоредбата на чл.92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, като функцията на това задължение е да обезпечи изпълнението на главното задължение, да обезщетени вредите от неизпълнението и да санкционира неизправната страна.

Отнесена към договора по чл.234 от КТ, за да е основателна претенцията за неустойка по същия е необходимо ищецът при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието на облигационна връзка – двустранна правна връзка, валидно договорно задължение, от което да възниква задължение за изпълнение; 2/ че кредиторът /ищецът/ е изпълнил задълженията си по сключения договор /или че е бил готов да ги изпълни/; 3/ уговорена по размер неустойка в случай на неизпълнение на задължението на ответника да работи при работодателя през уговорения срок.

Приетата за установена фактическа обстановка, доказва по несъмнен начин сключването на договори за повишаване на квалификацията, уговаряне на неустоечна клауза при неизпълнение на задълженията на обучавания да полага труд при работодателя за определен период от време и съответно неизпълнение на това задължение от страна на обучавания / трудовото правоотношение е прекратено в съответствие с разпоредбата на чл.326 ал.2 вр.чл.335 ал.2 т.2 от КТ от дата 31.07.2019г., като издадената заповед от работодателя, както и връчването й на работник на 07.08.2019. имат декларативно действие т.е. преди изтичане на сроковете по чл.11 от двата договора за повишаване на квалификацията./

Спорен между страните е въпросът дали лицето, в чиято полза е уговерена 3 неустойката е изпълнило задълженията си по договора – за провеждане на обучението и инвестиране на средства и разходи и дали неустоечната клауза в двата договора е валидна и действително обвързва страните и за което ответникът в отговора на исковата молба е направил изрично възражение за нищожност на същата – като противоречаща на добрите нрави и поради прекомерност.

От представените писмени доказателства – графици за обучения, както и от непротиворечивите показания на разпитаните по делото свидетели, преценени по реда на чл.172 от ГПК и настоящият състав кредитира като обективни, пълни, логични и кореспондиращи със събраните писмени доказателства, се установява, че ищецът е изпълнил задължението си за провеждане на обучение на ответника по двата уговорени курса, като уговореното в чл.4 по договор от 01.04.2019г., а именно курс в гр. София за 4 дни в края на годината, е както свидетелите обясняват – заключителен етап на обучението, предхождащ връчването на сертификатите. Показанията на свидетелите установяват, че обучението е извършвано на място в ресторанта, където е полагала труд ответника, съответно обучителите са имали график и са пътували от други населени места за провеждане на индивидуалното обучение именно на ответника Т. Д.. В случая, както и ответинка признава, неучастието в заключителния курс в края на годината, както и получаването на сертификат не е осъществено, но причината е обективна невъзможност за изпълнение на това задължение от страна на ищеца, поради прекратен трудов договор на 31.07.20109г. от работника/служителя.

Следователно, не се установява да е налице неизпълнение на задължението на ищеца като работодател и обучаващ както да провежда обучението, така и да осигури възможност ответинка да полага труд съобразно съответните изменени трудови функции за периода до края на срока уговорен в разпоредите на чл.11 от договорите за повишаване на квалификацията т.е. същия е изправна страна по договора.

Тук е необходимо да се посочи, че страните по договор за повишаване на квалификацията целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента, знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определената професия или специалност. В този смисъл и уговорката за неустойка при неизпълнение на задължението за полагане на труд от обучавания по трудовото правоотношение за определен период от време, не е обезщетение за разходите, които работодателят и обучаващ е направил – този извод следва както и същността на неустойката като правен институт, така и от целта на договора за повишаване на квалификацията инвестиция в квалифициран персонал с оглед повишаване качеството и ефективността на дейността на предприятието./в тази връзка е направено и сравнението с договора за ученичество по чл. 230 – 232 КТ в Решение № 141 от 27.06.2022 год. на ВКС по гр.дело № 3429/2021 год., ІV г. о., ГК /.