Решение № 4081 от 26.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4081 гр. София, 26.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена А.а

Членове:

Петър Ив. Минчев

Анна Кофинова при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100512225 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 17127 от 24.09.2024г., постановено по гр.д. № 1446/2024г. на СРС, 41-ви състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Г. М. Г. за сумата от 396,85 лева, представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2019 г. до 30.04.2020 г. до топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. ********* аб.№ 443532, инсталация 4000401352, ведно със законна лихва за период от 17.01.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 90,50 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2020 г. до 14.12.2022 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 3315 от 29.01.2023 г. по ч.гр.д. № 2409/2023 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав, като е отхвърлен предявеният установителен иск за мораторна лихва за разликата над 90,50 лева до пълния претендиран размер от 105,90 лева. Със същото решение Г. М. Г. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 411,98 лева - разноски в първоинстанционното производство и сумата от 72,70 лева - разноски в заповедното производство.

Срещу така постановеното решение в частта, с която исковете са уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника Г. М. Г. чрез назначения му особен представител на основание чл. 47, ал. 2 ГПК, в която са развити съображения за неправилност на решението в посочената част. Жалбоподателят твърди, че по делото не се установявал обемът на доставената топлинна енергия и не било посочено в кой имот била потребена. Искът бил недоказан по размер, тъй като приетите по делото фактури били частни документи, издадени от ищеца, които не установявали обстоятелства в негова полза. Неправилно съдът бил приложил нормата на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП по отношение на погасителната давност, която била неприложима спрямо „Топлофикация София“ ЕАД. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца 1

„Топлофикация София“ ЕАД, който оспорва същата като неоснователна и счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Третото лице – помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не е изразило становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Не са нарушени императивни материалноправни норми.

По отношение на неговата правилност при изложените във въззивната жалба оплаквания, съдът намира следното:

За уважаването на предявените искове, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането, а също така изпадането на ответника в забава и размера на мораторната лихва.

Във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания относно наличието на облигационно правоотношение между страните. В тази насока от приетия нотариален акт за учредяване право на строеж срещу задължение за построяване № 97, том II, рег. 15413, дело № 280 от 08.09.2008г. съобразно който ответникът Г. М. Г. е запазил правото на строеж за процесния апартамент № 23, находящ се в гр. София, бул. „*********, и нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 165, том I, рег. № 3488, дело № 142/2020г. от 26.05.2020г., по силата на който ответникът е прехвърлил собствеността върху същия апартамент на трето лице, се установява, че през процесния по делото период от 01.05.2019г. до 30.04.2020г. собственик на процесния имот е бил ответникът Г. М. Г.. Видно от съдържанието на нотариалния акт за дарение, сградата, в която е разположен имотът, е въведена в експлоатация на 14.05.2013г. – преди началото на процесния по делото период.

Следователно съобразно действащата нормативна уредба ответникът Г. М. Г., е бил потребител на топлинна енергия за битови нужди за процесния по делото имот и период – от м.05.2019г. до м.04.2021г. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/.

Поради изложеното и предвид елемента на административно регулиране в чл. 153, ал.

1 от ЗЕ, съдът приема, че през процесния период между „Топлофикация София“ ЕАД и ответника са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ. Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал.

2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни наследодателката на ответницата да е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.

Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно правоотношение между ищеца и ответника за процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на стойността на ползваната от него услуга.

2

Спорът в настоящото производство се концентрира върху количеството на доставената топлинна енергия и нейната стойност. В тази насока оплакването на жалбоподателя, че съдът е изследвал единствено съдържанието на издадената от ищцовото дружество обща фактура, за да достигне до извод за обема на доставената енергия и нейната стойност, е основателно. Въпреки че първоинстанционният съд е посочил в мотивите си, че е установил потреблението при съвкупна преценка на общата фактура с останалите писмени доказателства по делото, при извършената от въззивната инстанция проверка се установи, че на практика е кредитирана единствено издадената от „Топлофикация София“ ЕАД обща фактура. Това е така, защото съдържанието на общата фактура не кореспондира с издадената от „Техем Сървисис“ ЕООД индивидуална изравнителна сметка след извършения отчет на уредите в имота за процесния период.

От представените от третото лице – помагач писмени доказателства – протокол за главен отчет и индивидуална справка за дялово разпределение се установява, че са издадени именно за процесния имот – апартамент № 23, находящ се на адрес: гр. София, бул.

„********* с абонатен номер 443532, и касаят процесния по делото период от 01.05.2019г. до 30.04.2020г. Видно от тяхното съдържание, при извършен отчет в имота на индивидуалния разпределител /ИРРО/, монтиран на единственото отоплително тяло, и на водомера за топла вода, е установено нулево потребление на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване. Начислена е единствено топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, в размер на 302,774 квтч., която е на стойност 25,39 лева без ДДС, т.е.

30,47 лева с включен ДДС. Тези обстоятелства не кореспондират с общата фактура, в която е посочено, че за процесния период е потребена топлинна енергия за отопление на имота и за битово горещо водоснабдяване на обща стойност 525,29 лева с ДДС.

Представените от третото лице – помагач в качеството му на фирма за дялово разпределение протокол за главен отчет и индивидуална изравнителна сметка представляват единствените преки доказателства по делото за количеството на доставената в имота топлинна енергия и нейната стойност. Едностранно подписаната фактура представлява изходящ от ищеца първичен счетоводен документ, който не може да се ползва за установяване на обстоятелства в полза на ищеца, освен при доказване редовността на водените счетоводни записи, каквото в случая липсва. Следователно обемът и стойността на потребената в имота енергия следва да бъдат определени въз основа на предоставените от третото лице – помагач писмени доказателства, а не на издадената от ищеца фактура. Ето защо съдът приема, че стойността на реално доставената и потребена през процесния период топлинна енергия в имота се равнява на 30,47 лева.

Както е приел и първоинстанционният съд, обаче, на стр. 2 от представеното с исковата молба съобщение към фактура № 1005616136 от 31.07.2020г. е посочено, че преди издаването на общата фактура, потребителят е платил главници по месечните прогнозни фактури за периода от 01.05.2019г. до 30.04.2020г. на стойност 45,24 лева. В тази си част съобщението към фактура има характера на извънсъдебно признание на неизгоден за ищеца факт, което при преценката по реда на чл. 175 ГПК не се опровергава от останалата доказателствена съвкупност по делото. Видно от изложената по-долу на стр. 2 от съобщението таблица, това плащане погасява всички вземания по издадени през периода прогнозни месечни фактури. При така извършеното плащане в размер на 45,24 лева и като се вземе предвид факта, че изравнителният резултат за периода е сума за възстановяване в размер на 14,77 лева, се налага заключението, че стойността на реално доставената през периода топлинна енергия от 30,47 лева е изцяло платена преди завеждането на делото.

Предвид гореизложеното, предявеният иск за сумата от 396,85 лева, представляваща стойност на доставена в имота топлинна енергия за периода от 01.05.2019г. до 30.04.2020г. е неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.

Неоснователен е и установителният иск за мораторна лихва върху тази главница в обжалваната част до размера от 90,50 лева, тъй като плащането на реално доставената топлинна енергия е извършено преди издаването на общата фактура от 31.07.2020г., следователно за процесния по делото период от 15.09.2020г. до 14.12.2022г. ответникът не е бил в забава за плащане на каквато и да било част от главницата.

Поради несъвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, решението следва да бъде отменено в обжалваните части, както и в 3 частта, с която ответникът Г. М. Г. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД разноски в заповедното и първоинстанционното производство, и вместо това предявените искове следва да бъдат отхвърлени. В частта, с която искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над 90,50 лева до пълния претендиран размер от 105,90 лева, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

При този изход от спора, право на разноски в двете съдебни инстанции има единствено ответникът. Същият, обаче, не е сторил разноски, а е бил защитаван от особен представител, поради което разноски не му се дължат.

С оглед на цената на предявените искове, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.