Решение № 58 от 05.08.2021, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 58 гр. Бургас , 29.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на четиринадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Калина Ст. Пенева

Кремена Ил. Лазарова при участието на секретаря Елена П. Георгиева като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно гражданско дело № 20212000500236 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивната жалба на ищеца по гр.д. № 1040/2020 г. по описа на Бургаския окръжен съд„Първа инвестиционна банка“ АД с ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.“Драган Цанков“ №37, чрез пълномощник М.Т. – юрисконсулт на „ПИБ“ АД в регион Бургас, със съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Александровска“ №58- Клон на „ПИБ“- АД в гр.Бургас, подадена против Решение №9 от 15.02.2021г., постановено по горното дело, в отхвърлителните му части.

В жалбата решението се сочи за неправилно в обжалваните части, поради неправилно приложение на материалния закон.

Конкретно се изразява несъгласие с правните изводи на първата инстанция, че процесният договор за кредит се явява „свързан договор за кредит“ по смисъла на ЗПК и Директива 2008/48 на ЕС, което изисквало в него да бъдат описани стоката или услугата и нейната цена, но в случая последната не била надлежно посочена.Прави се анализ на чл.3, б.“н“ от 1

Директивата, дефиниращ горепосоченото понятие и се извежда, че договорът на ответната страна за рефинансиране на неин дълг не представлява такъв „свързан договор“. Директивата уреждала чрез такива договори „стокови кредити“, финансиращи покупката на конкретна стока или предоставянето на определена услуга, какъвто не е случаят по разглеждания казус.

Рефинансирането на дълг не попадало в посочената категория стоки(услуги), а представлявало преструктуриране на дълг, подчинено на други правила, регулиращи банковия сектор.

Според въззивника дори Директивата да се счете приложима за процесния договор, изводът за непосочена цена на рефинансирането на дълга, е неправилен. Цената била конкретизирана и включвала размера на предоставения кредит, ведно с описаните в договора възнаградителна, санкционираща за забава и наказателна лихви.

С горното се обосновава неправилността на извода на първата инстанция, че ответникът дължал само главницата по кредита като чиста сума без лихви и дори я намалява с частично направените от ответниците погашения преди обявяването на кредита за предсрочно изискуем, при положение, че е налице и признание на ответната страна за размера на дълга и за приключването на стария заем с Банката след рефинансирането, чрез касово доплащане на разликата между двата дълга. Страната поддържа и наличие на противоречия в мотивите на решението на първата инстанция, по изводите й за размера на установеното кредитно задължение. Поддържа, че е коректна страна по договора за кредит, добросъвестно запознала ответниците с дължимия ГПР и методиката за определянето му, чрез клаузите по договора и представянето им лично и чрез недвусмислено даденото на ответниците разяснение за икономическите тежести и неблагоприятни последици от неизпълнението на техните задължения по сделката. Въпреки горното те на са се възползвали от възможността да се откажат от рефинансиране без да понесат санкции, в 14 –дневен срок от сключването на договора.

Моли се за отмяна на съдебното решение в горепосочените части и за присъждане на заявените претенции изцяло, ведно с всички разноски, сторени в заповедното и съдебно производство по делото.

2

В представения своевременно отговор от въззиваеми К. и З.К.и, ****, чрез адв. П.К. от ****, със съдебен адрес: ****, ****, горната въззивна жалба се оспорва като изцяло неоснователна. Решението на първата инстанция сочат за правилно.Молят за потвърждаването му.

Въззиваемите се сочат за потребители, които, позовавайки се на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, транспонирани във вътрешното ни законодателство, намират защита на правата си в нормативно разписаните механизми, обявяващи недействителността на всички неравноправни за тях договорни клаузи, както и на тези, които нямат изискуемата от чл.10 и чл.11 от ЗПК форма и съдържание, защото законът признава физическите лица, ползващи услугата на потребителското кредитиране за икономически по-слаби и уязвими участници в гражданския оборот и предвижда нарочна, засилена закрила на интересите им. Поддържат, че приложими за разрешаването на поставения казус са нормите на ЗЗП и ЗПК, които съдът в случая и предвид естеството на обсъжданото договорно правоотношение между тях и Банката, е съобразил изцяло в обжалваното съдебно решение.

Поддържат, че позоваването на недействителността на горепосочените клаузи не търпи ограниченията на чл.266 от ГПК, че според съдържанието на договора за кредит, не се касае нито за преструктуриране, нито за рефинансиране на стар дълг(тези съображения се повдигали за първи път във въззивната жалба). Твърдят, че Банката е третирала последния договор като самостоятелен и нов, по който се държи комисионна.Оспорват възражението, че изводът на съда за дължимост само на главница по кредита се базира на липсата на цена на договора за кредит, т.к. мотивите на съда сочат, че е приложил последиците от противоречието на договора за кредит с предписаното в чл.10, ал.1, чл.11,ал.1,т.8,9,10 и 20 и чл.12, ал.1,т.7-9 от ЗПК.

Поддържат, че договорът между З.К. и Банката не само не съдържа информация за възможността кредитополучателят да се откаже от него, но дори липсва препращане към Общите условия(ОУ), а в т.8 от същия се съдържа информация, заблуждаваща потребителя в това отношение. Отделно самите ОУ не уреждали като възможност отказ на потребителя от кредита, както и при какви условия той би се осъществил;липсвала информация и нямало заложени разбираеми критерии, нито ясно изложение на правата и 3 задълженията на страните, които да дадат на кредитополучателя възможност да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключения договор.

Последният не съдържал и ясни правила(конкретна изчислителна процедура)за метода на изчисление на съответния лихвен процент – възнаградителна лихва, респективно за отделните й компоненти и за относителната тежест на всеки от тях. Затова Банката не можела да се счете за добросъвестна страна и правилото на чл.144, ал.3,т.1 от ЗЗП в случая не намирало приложение.Цитира се съдебна практика в подкрепа на заявеното становище. Не се ангажират нови доказателства и се дирят разноски за производството.

В съдебно заседание пред Апелативен съд–Бургас, страните поддържат становищата си чрез процесуални представители. Този на Банката е възразил срешу размера на адвокатското възнаграждение на противната страна и е поискал прихващане между двете задължения за разноски, до размера на помалкото от тях.

Проверката на Бургаския апелативен съд по чл.267 от ГПК, извършена с определението по допустимостта й, сочи въззивната жалба за редовна и подлежаща на разглеждане по същество, а тази по чл.269 от ГПК, определя обжалваното решение като валидно и допустимо.Възражението за изтекъл шестмесечен преклузивен срок за предявяване на претенцията по делото спрямо поръчителя не е по допустимостта, а по нейната основателност, поради което съдът не дължи служебна проверка, а спорът за неправилност на съдебното решение, уважаващо исковете спрямо поръчителя при условие на пасивна солидарност с кредитополучателя, не е пренесен във въззива.

По съществото на спора, предвид въведените от въззивника оплаквания, при съвкупната преценка на събраните в производството доказателства и в приложение на закона, съдът приема за установено следното:

Производството по настоящото дело е образувано по претенция с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.430 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД.

В исковата си молба Първа инвестиционна банка“ АД е искала да бъде 4 установено по отношение на З.Д.К.. и К.В.К..- **** като солидарни длъжници, вземането й по договор № **** г. за банков кредит и общите условия (ОУ) на същата банка за кредити на физически лица, удостоверено в извлечение от счетоводните й книги, въз основа на което в нейна полза са издадени: заповед № 4487/26.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист № **** г. по ч.гр.д. № 10023/2019 г. по описа на Районен съд - Бургас, в размер на общо 15 504,61 евро, включващо: 6 941,09 евро просрочена главница; 5 414,46 евро просрочена договорна лихва за периода от 15.07.2013 г. до 13.11.2019 г.; 3 103,31 евро просрочена наказателна лихва за периода от 15.08.2012 г. до 13.11.2019 г.; 21,21 евро законна лихва за периода 14.11.2019 г. до 24.11.2019 г. (от обявяване на кредита за предсрочно изискуем до подаване на заявлението по чл. 417 ГПК); 48 лв. разноски по събиране на вземането за периода от 10.09.2019 г. до 25.11.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.11.2019 г. до окончателното изплащане на задълженията. Претендира се и присъждане на съдебно-деловодните разноски в заповедното и исковото производство.

Исковата молба съдържа твърдение за сключен между страните договор № **** г. за банков кредит, съгласно който и общите условия за кредити на физически лица на банката, последната предоставила на З.К. банков кредит в размер на 7 050 евро, с годишна лихва в размер на БЛП на банката в евро (тогава 7.99 %), увеличен с надбавка от 8,51 пункта, с краен срок на погасяване 15.04.22г. Част от договора били и ОУ на кредитодателя. За обезпечаване вземанията по договора за банков кредит(ДБК), бил сключен договор за поръчителство от 25.04.2012 г. с ответница К.В.К...

Твърди се неизпълнение от страна на кредитополучателя, въпреки отправено писмено предизвестие, поради което банката упражнила правото си по т.10.1.2 от ОУ и обявила кредита за изцяло и предсрочно изискуем, снабдила се със заповед № 4487/26.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист № **** г. по ч. гр. дело № 10023/2019 г. по описа на Районен съд-гр. Бургас, с които ответниците били осъдени да й заплатят солидарно горепосочените суми. За събиране на вземането било образувано изпълнително дело № **** по описа за 2020 г. на ЧСИ С..Н..

5

Банката твърди просрочие на погасяването на кредита от длъжниците, от 15.08.2012 год., а предсрочната му изискуемост обявява за настъпила на 14.11.19 год., след надлежно уведомяване на К.и и изтичането на даден им за доброволно изпълнение срок, след като вече били просрочили 87 вноски за главница - в общ размер на 3998,33 евро и 76 месечни вноски за договорна лихва - в общ размер на 5374 евро. Предсрочно изискуемата главница била в размер на 2 942,76 евро. Общият размер на дължимата главница бил 6941,09 евро. От 15.08.2012 г., до датата на подаването на молбата пред заповедния съд( 25.11.19г.), кредитът бил в просрочие от 2658 дни.

В представения по делото общ отговор, ответниците сочат претенцията по отношение на поръчителя К.К. за недопустима, като приемат 6-месечният преклузивен за упражняване правата на кредитора срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД за изтекъл, касателно вече падежиралите вноски(срокът течал от падежа на всяка отделна вноска по кредита), предвид осемгодишната забава на банката да заяви претенцията си спрямо длъжника. Намират, че искът би бил допустим спрямо поръчителя само за вноските, обявени за предсрочно изискуеми, доколкото и за тази претенция не е изтекъл шестмесечният преклузивен срок, с начало-уведомяването на длъжника от кредитора, че упражнява потестативното си право. Развиват подробни съображения в тази насока.

Претенцията оспорват също по основание и размер, като: възразяват срещу наличието на предпоставките за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, съобразно с визираното в ТР № 4/2013 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че предсрочната изискуемост настъпва от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако са налични обективните факти за това(предварително уговорено неизпълнение).

Оспорват действителността на процесния договор за банков кредит.