Решение № 3424 от 20.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3424 гр. Пловдив, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20225330117295 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба, с която са предявени от С. М. В. субективно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 5 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, както следва: против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем № *** г., е нищожен като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК и против „Файненшъл България“ ЕООД за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за предоставяне на поръчителство № ***** г., е нищожен като лишен от правно основание, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

В исковата молба се излагат твърдения, че между С. М. В. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № **** г., по силата на който на ищеца е предоставен финансов ресурс в размер от 900 лева, при фиксиран лихвен процент от 40 % и ГПР в размер на 48,12 %. По отношение на договорения лихвен процент се възразява, че същият накърнява добрите нрави, доколкото надвишава трикратния размер на законната лихва. Посочва се, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, доколкото реалният ГПР не съответства на посочения в договора. Последното, според ответника, води до недействителност на сключения договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Несъответствието се дължало на обстоятелството, че в ГПР не е включено възнаграждението за фирмата – 1 поръчител. Изложеното водело и до нелоялна търговска практика по смисъла на чл.

68д, ал.1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД не изпълнил и задължението си по чл. 5 от ЗПК, доколкото в предоставения стандартен европейски формуляр била отразена невярната информация с уговорен ГПР в размер на 48,12 % и общ размер на всички плащания от 977,90 лева. Досежно договорът за предоставяне на гаранция от **** г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, се посочва, че същият е нищожен поради липса на основание, доколкото длъжникът не получава престация.

Отделно от изложеното, посоченият договор бил единствено в интерес на кредитора, подари което клаузите в същия били неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с който предявеният срещу този ответник иск се оспорва като недопустим поради липса на правен интерес, евентуално като неоснователен. Сочи се, че договорната лихва не е нищожна и не противоречи на добрите нрави; че в договора е уговорен ГПР, който не е в противоречие на чл.19, ал.4 ГПК. Заявява се, че вземанията по договора за поръчителство не са включени в ГПР, доколкото не са част от него, те не са част от договора за кредит и не формирали ГПР. Излагат се съображения за действителност и на договора за поръчителство. Иска се отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор и от „Файненшъл България“ ЕООД, с който предявените срещу този ответник искове се оспорват като недопустими поради липса на правен интерес, евентуално като неоснователни. Сочи се, че договорът за поръчителство е действителен и не страда от сочените от ищеца пороци. Също така договорът бил сключен, като обезпечение на действителна кредитна сделка. Иска се отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

В първото по делото съдебно заседание е прието за безспорно между страните, а и от представените към исковата молба договор за паричен заем № **** г. и договор за предоставяне на поръчителство № **** г. се установява, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № **** г. с посоченото от ищеца съдържание и по който е предоставена заемната сума от 900,00 лева, фиксиран лихвен процент от 40,00% и ГПР от 48,12%, за обезпечаването на вземането по който, е сключен договор за предоставяне на поръчителство между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД от същата дата, в който е предвидено възнаграждение за поръчителя.

Безспорно е също така, че по договора за кредит в ГПР не е включено възнаграждението за поръчителя.

2

Съгласно чл. 4 от Договора за заем, заемателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да предостави едно от посочените в договора обезпечения, вкл. и като осигури поръчител, чрез представяне на гаранционна сделка с одобрен от заемодателя поръчител/гарант.

На свой ред съгласно чл. 3 от договора за поръчителство възнаграждението по него е в размер на 522, 10 лева и е платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по заема, като кредиторът „Изи Асет Мениджмънт” АД е овластен да приема вместо поръчителя плащанията. Съгласно чл.

5, ал. 1 от Договора за поръчителство, ако поръчителят изпълни задълженията по договора за заем, то същия има право да поиска от потребителя/заемателя да му възстанови платена за погасяване на задълженията по кредита сума, както и направените разноски.

От приетото по делото заключение по изготвената съдебносчетоводна експертиза (л. 54), което настоящата инстанция кредитира като обективно, обосновано и компетентно изготвено, се изяснява, че при формиране на ГПР по процесния договор е включена единствено договорната лихва. Посочено е, че с включване на уговореното възнаграждение на дружеството поръчител в размер на 522, 10 лева ГПР възлиза на 779,01%. Посочено е, че при договорна лихва от 77,90 лева оскъпяването на кредита е 8,65%, а при добавянето и на възнаграждение на дружеството поръчител в размер на 522, 10 лева, оскъпяването на кредита е 66,67%.

При така установеното между ищеца от една страна и всеки от ответниците е възникнало облигационно отношение, съответно между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД по силата на договор за заем, а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД по силата на договора за предоставяне на поръчителство.

Въпросът за допустимостта на предявените искове е разгледан от съда в проведеното по делото открито съдебно заседание на **** г., в което е прието, че за ищеца в настоящото производство е налице правен интерес от тяхното предявяване, поради което и исковете са приети за допустими и като такива следва да бъдат разгледани по същество.

По отношение на договора за кредит:

Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, същият договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит.

Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит и Закон за защита на потребителите.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за 3 потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на лихвено плащане по договора за потребителски кредит, неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Последното обстоятелство не само, че не се оспорва от „Изи Асет Мениджмънт” АД, но е установено категорично, предвид данните от приетата по делото счетоводна експертиза.

Действително възнаграждението за предоставената гаранция не възниква от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на заемодателя, за да бъде гарантиран неговият интерес от обезпечение на кредита.

Съдържанието на клаузите за предоставяне на гаранция и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага извод, че по своето същество те представляват неотменимо изискване към потребителя и не му предоставят избор дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. Изискванията, които въвежда към потребителя чл. 4 от договора, уреждащ задължението за предоставяне на обезпечение, са практически непосилни за него, с оглед на обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (900,00 лева). Поради това правно и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури гаранционната сума от 977,90 лева, както и че при възможност да осигури последната, би имал интерес да търси сключване на процесния договор за кредит за сумата от 900,00 лева. Така, поставяйки изисквания, за които е ясно, че са 4 неизпълними от длъжника, кредиторът цели да го „насочи“ към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави поръчителство от одобрено от ответника „Изи Асет Мениджмънт” АД дружество. Това дружество е другият ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, който е и свързано лице с кредитора по договора за кредит, предвид това, че „Изи Асет Мениджмънт” АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД. По този начин печалбата на „Файненшъл България“ ЕООД за извършената от него търговска дейност, като гарант, се разпределя в полза на „Изи Асет Мениджмънт” АД. Така в действителност възнаграждението по договора за гаранция представлява цената за предоставяне на необезпечен кредит, допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т.нар. скрита възнаградителна лихва). Поради това независимо, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР. Това не е сторено и в резултат ГПР не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. С това потребителят е поставен в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, като последното се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, като посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури забранено допълнително възнаграждение.